Тя се тревожеше, че струните ù започват да се олющват. Беше доста суетна в това отношение. Все пак беше пътувала къде ли не и външният ù вид бе станал приоритет. Погледът ù косо мина по набързо надрасканите цветя, с крещящо ярки бои, неизгубили цвета си, въпреки изминалото време. Струните ù потръпнаха леко, когато си припомни един момент.

            Беше в пустиня – Сахара ли беше или по-скоро от онези мъничките, където са само за един човек да се свие там и да съзерцава залеза. „Мъничка беше” – убеди се тя, с дълбок, мек тон. Помнеше добре пръстите, които я галеха и я караха да издава неописуемо нежни звуци. Бяха мургави като млечен, мек шоколад и имаха един пръстен, който винаги я охлаждаше с неговата желязна, остра студенина. Чувствата, които я изпълваха, когато пръстите пътуваха по струните бяха рязки, силни и същевременно тихо тлеещи в душата и. Можеше да чуе как момчето пееше за пронизващата тишина на залеза, да усети вълнението в гласа му, примесено с натрапчивия дим на мекия тютюн. Това я правеше щастлива и при това не от това щастие, което гори, бълбукайки само за миг, а от другото - което се залепя като мед в душата ти и остава там…

            Споменът изпълни с пърхане всяка тресчица от нея и тя се почувства готова да изсвири своята история пред хиляди хора, да стопли уплашените им сърца. Въпреки това, олющените струни пискливо претендираха да бъдат сменени, но китарата Рокси никога нямаше да се раздели с усещането на мургавите пръсти по нея.