28.11.2017 г., 13:51 ч.

Работата на Господ 

  Проза » Разкази
602 0 1
25 мин за четене

Октомври 2008

Седях напрегнато пред компютъра във всекидневната и дообработвах последните резултати от измерванията, които правихме с моя екип, на сградите на училища, болници, детски градини и административни сгради. Предпочитах да работя вкъщи, вместо в офиса. Спокойно ми беше. Така или иначе с мобилните телефони и интернет, нямаше значение къде се намираш. Ако на някого му трябвах, телефонният ми номер беше леснодостъпен. Сигурността на дома ми беше нужна, обичах я. Фирмата ни участваше в един голям консорциум, който правеше обследвания за енергийна ефективност на всевъзможни сгради, които след това щяха да бъдат вкарани в проекти за смяна на дограма, поставяне на топло и хидроизолация, подмяна на отоплителна и електрическа инсталации. Наричат се мерки за енергийна ефективност. Бяхме обходили, измерили и описали всички сгради, които бяха разпределени към нас. Доста километри навъртяхме, влизахме в тавани и мази, в които не беше стъпвал човешки крак от над двадесет години. 
Сред обектите имаше едно училище в Горна Оряховица, което ми доказа тезата за невероятните неща, които могат да ти се случат. Вървим с домакина на училището в подпокривното пространство, той псуваше, че дошла някаква бригада цигани и свалили през лятната ваканция стъклата от старата желязна дограма, но не ги номерирали. Директорката беше назначила за свой заместник по административните и технически въпроси един бивш военен, полковник, който си беше наумил да свалят стъклата, да почистят желязната дограма, да я боядисат и да ги залепят обратно със силикон. Добър замисъл, но циганите му провалили схемата и сега домакинът имаше за задача да открие кое стъкло от коя огромна желязна дограма е свалено. Та вървим с домакина, той псува, а аз усещам в сумрака на тавана, че стъпвам по нещо меко, пружинираха ми ходилата и го питам:
- Какво е това, по което вървим, някаква настилка ли е останала от едно време?
- К‘ва настилка, бе момче! – възкликва домакинът. – Туй крило на училището е строено още преди 50-та година… навеждай се, внимавай да не си цапнеш главата в някоя греда, че к‘ъвто си дънгалак… видиш ли всичките гълъби, дето летят вън? А тъй! Преди седем-осем години турихме сачак, до тогаз къде мислиш, че гнездяха и серяха, а?
Онемях! Вървяхме върху килим от птичи изпражнения. Странно, но не миришеше. Домакинът продължи:
- Набучих един път една арматура. Педесе сантима, мамицата му, половин метър лайна от гълъби по целия таван. Зимъс кат се спука цигла горе и потече през тез фъшкии, найш к‘во става долу в стаите? Мамиту ми се разказва, докато я сменя циглата… Айде, снимай и да се мащаме от тук! - и през цялото време се хилеше.

Докато си стоях пред компютъра и описвах данните, които след това предавах на друг човек, за да изготви доклада за енергийната ефективност, звънна мобилният ми телефон. Беше координаторът на поръчката.
- Здрасти! – казах след като вдигнах.
- Здрасти, пич, какво правиш? – беше грубоват, шестдесетгодишен строителен инженер и доста добре справящ се бизнесмен.
- Дообработвам, защото приключихме с измерванията и сега сме вече пред компютрите, от другата седмица ще започна да ти предавам готови доклади, долу-горе ще излиза един на всеки два три дни.
- Добре, добре! Гледай сега, има един обект и никой го не ще. Пак ти ще спасяваш положението като миналата година с полигона и с Панорамата в Плевен. Става дума за затвора в Белене. – не ми даваше възможност дори да си помисля, камо ли да откажа.
- Административната част ли? – попитах със слаба надежда, че ще ми се размине.
- Не, пич, целият затвор, всички сгради. Ще ги направиш ли?
- Добре, добре! Ще ги направим, ама нещо отгоре?! Нали никой не го е искал? – почнах да се пазаря, защото по това време с едногодишен син и жена в майчинство, всеки лев ми беше повече от необходим.
- Двайсет процента отгоре от цената, стигат ли?
- Стигат! Доволно! Кого търся там?
- Ще ти пратя на мейла координатите им и действаш! Айде чао! И, пич, благодарско! – все пак си оставаше коректен и грубовато признателен.
- Чао!

 

Декември 1984

В габровския Балкан валеше обилен сняг. От онзи, който можеше да вали само в планината. Бавно, с леко подвяване от запад на изток и на огромни парцали. В крайните габровски квартали трудно влизаше снегорин, а и докато валеше, на никой не му се струваше разумно да отива да чисти. Хората бяха свикнали на тежките зими, изриваха сами. През лятото и есента се подготвяха за зимата и я изкарваха сравнително леко. Зимата беше част от тях, обичаха я.
През тази декемврийска вечер, по скоро късен следобед, когато беше вече почти тъмно, един възрастен мъж, покосен отдавна от два инсулта, изгърбен и с трудно подвижни десен крак и лява ръка, седеше на стола в голямата стая на първия етаж в собствената си къща. Беше на седемдесет и три години. Подпираше се на бастуна си, без който му беше невъзможно да се придвижва. Беше дарен с едно от най-здравите сърца и това го държеше жив. Взираше се със сивите си очи през големия прозорец в сумрака и наблюдаваше зимната приказка, която се разстилаше през отсрещната гора.
Дълбоко в душата му зееше една огромна цепнатина, затлачена от времето с мръсотия и жал, но не и с омраза. Той не можеше да мрази, дори не си направи труда да се научи. Гледаше през прозореца и от цепнатината изпълзя болката му. Липсваше му полето. Ах, как му липсваше силният вятър, който пронизваше всяка ставичка и издуваше пердетата на недобре уплътнените прозорци на къщата в родното му село. Наричаше го Осъм, нищо че когато го изселиха през 62-ра вече беше прекръстено на Ново Село. На осем километра от Никопол. Липсваше му виелицата и сега като гледаше снега усещаше смущение, че не чува вятъра. Тук в балкана нямаше виелица, всичко беше някак на завет. Затвори очи и се вслуша. Чуваше лек ветрец, ето - усилва се, идва виелицата, навън вече снегът не пада бавно и вертикално, а се носи свирепо, подредено хоризонтално и се брули в клоните на ореха в двора, и заглушава воя на чакалите нейде близо край селото и …
- Дядооооо! – възкликна десетгодишният му внук, докато връхлиташе през вратата, мокър до кости от търкалянето по пързалката отсреща в гората - Шабанското му викаха. Баба му го повика, че беше се смрачило, и трябваше да го преоблече, че като си дойдат майка му и баща му, да им го предаде в приличен вид. Бабините грижи.
- Де одиш, бе! – излезе от спомените в цепнатината си възрастният човек. – Я се виж к‘ъв си мокър. Прибра ли шейната под терасата, да не я търсиш утре де я е затрупал снегът?
- Прибрах я! – каза внукът, докато бабата безмълвно му даваше сухите дрехи, и чакаше да съблече мокрите, за да ги намята по столовете пред печката да изсъхнат.
- Я тури в един леген гореща вода от чайника и шепа морска сол, да си накисне краката, че я ги виж, посинели! – грижовно и наставнически се обърна към жена си старецът.
След като свършиха процедурите по грижите към хлапака, изведнъж токът угасна. Бяха времената на режимите на тока. Два часа с ток и два часа без ток. Старецът тегли една попържня, жена му го сдави да не псува пред детето. Бабата сложи още едно дърво в печката, запали свещта на масата и седна на един стол да доплете терлиците, които беше захванала предния ден.
- Дядо, - каза малкият, докато се настаняваше на стола до масата срещу дядо си - хайде разкажи ми за войната и как си избягал от влака!
- Не съм избягал аз, мой приятел избяга. – отвърна му старецът.
- И как стана това? – настояваше момчето, знаейки че доста време ще скучаят, докато стояха само на светлината от свещта и докато си дойдат от работа майка му и баща му.
Момчето обичаше разказите на дядо си. Старецът беше добър разказвач. Често чуваше как баба му хока дядо му да спре да пълни главата момчешка с минали работи. Но тяхното си беше пътуване през паметта. Дядо разказва на внук. Класически начин да бъде елиминирана забравата. Имаше разказвач, който можеше да разказва, имаше какво да разказва и най важното - старецът искаше да разказва. Имаше слушател, който можеше да слуша, и малкият хлапак искаше да слуша. Жадуваше за разказите на дядо си, обичаше ги. Докато ги слушаше, можеше да си представи, че участва в тях. Можеше да начертае карта на селото по разказите на дядо си. Даже понякога толкова се впечатляваше, че сънуваше историите, будеше се и не можеше да разбере къде точно се намира – в Балкана или преди петдесет години в полето. Дядо и внук. Имаха нужда един от друг, огромна нужда. И се възползваха от дългите зимни вечери, когато токът беше на режим, когато свещта гореше тихо, когато се чуваше само пукането на горящите дърва в печката, когато бяха сами в къщата, затрупана от чист, бял сняг.
Преди три години старецът скова от дъски и подръчни материали едно легълце и го сложи между спалнята и стената в „стаята на баба и дядо“, както я наричаше внукът. Малкият реши, че няма само през деня да ляга на легълцето да почива, ами ще се изнесе от детската си стая и ще се нанесе през зимата да изкара нощите при баба си и дядо си и ще спи на самоделното легълце. Дори майка му не възрази, като го гледаше как сияе от радост, че ще спи при баба и дядо. Вечер заспиваше с разказите на дядо си за войната, за полето и животните. Сутрин се будеше от радиото, заедно слушаха „Дела и документи“, после приказката за добро утро и ставаха да закусват с бабините закуски и неизменния чай от липов цвят.

Октомври 2008

Качихме се в автомобила рано една октомврийска сутрин, аз и още двама души от екипа ми, и поехме към Белене. Времето беше прекрасно за посред есента. Спряхме да изпием само по едно кафе рано сутринта. Бях говорил с директора на затвора и се разбрахме за ден и час на среща. Мислех си, че като е подаден този обект за обследване, всички там ще са наясно, ще влезем и ще си свършим бързо работата. Не исках да протакам, знаех в какво място отивах и ме втрисаше. 
Каква изненада ме чакаше като отидох. Спрях пред една светлосива, огромна и желязна, плъзгаща се врата. До нея в дясно една караулка с двама постови. Обадиха се на директора. В десния край имаше по-малка врата, колкото да премине един човек. Пуснаха ме само мен. Колегите ме чакаха отвън. Влязох при директора и с неприкрита изненада видях млад мъж на около четиридесет. Бяха го назначили преди около месец и никой не му беше казал за обследванията за енергийна ефективност. Някаква плахост и нерешителност, да не би да направи грешка още в началото на назначението си, го подтикна да не ни пусне, докато не уточни подробностите с началниците си в Министерството на правосъдието. Ах, тази административна джунгла, която познавах толкова добре. 
Мина почти половината ден, докато знайни и незнайни административни воини докарат нещата до там да си обяснят помежду си ситуацията и да получа разрешение да си свърша работата. Само дето през този ден вече нямаше време. Разбрахме се да дойдем на следващия ден отново. Качихме се в колата и поехме обратно, пътьом хапнахме в едно крайпътно заведение.
На другият ден станахме още по-рано и в осем сутринта вече бяхме пред караулката. Духаше вятър, но слънцето се подаде на кристално чистото небе. От шума на вятъра не можеше да се чуе плискането на Дунава. Бях си изградил навик, когато посещавам места, които не бих искал по собствено желание да виждам, да търся някакви странични ефекти, за да се хвана за тях и по-леко да понеса досадата на ситуацията. Обичах плискането на вода, водопад, река, море, това ме успокояваше и преминавах през отегчението безболезнено.
Този път не се качихме в административната сграда в кабинета на директора, той излезе навън. Докато си запалваше цигарата ме попита:
- Ще можеш ли да минеш по понтона с колата си? Нямам кола на разположение да ви закара до обектите, но ще ви пусна с твоята кола, иначе – пешком! Километър и половина не вярвам да ви се върви.
На около 15-20 метра започваше понтонният мост, в който се плискаха вълните на Дунава, и свързваше сушата с остров Белене, където бяха сградите със затворниците. Поогледах понтона и потреперих. Все бях минавал и по черни пътища, и през гори и поляни, даже на места, на които няма пътища, бях вървял по натрупан с гълъбови изпражнения покрив, бях влизал в мази на болница, които не са били отваряни двадесет години, но да мина с кола по понтон над река Дунав, предназначен за тежка верижна техника, беше нещо, което не се случва дори на десет години веднъж. Погледнах към моите хора и те ме наблюдаваха с очакване. Ако бях сам, сигурно нямаше да мина. Но не исках да ги карам да правят безсмислени усилия заради мои страхове. А и щяхме да загубим време, в което можехме да свършим по-бързо работата си и да се махаме от това място.
- Добре, ще мина с колата. – отговорих с пресъхнала уста на директора. Той разпореди на часовия да провери багажника и да тръгваме. Пожела ни успешна работа.
- Господин директор? – обърнах се аз към него миг преди да се обърне и да влезе в административната сграда. – ще се налага да правим снимки на сградите, стени, покрив, дограма, отоплителна инсталация. Имам ли вашето разрешение?
- Не може ли да мине без тях? – опита се да не отговори директорът.
- Не може. Агенцията няма да ми приеме доклада и все едно нищо не сме направили.
- Добре. Снимай. Но без лица, решетки, системите за сигурност… на връщане се отбийте при мен и ще ми покажеш снимките. Ще ти кажа, ако има някои, които не става да се изнесат.
- ОК. Спорен ден! – пожелах му аз и се обърнах да тръгвам и да си вземам колата.

И тогава го видях. Останах за няколко минути, не помня колко като замръзнал. Сърцето ми беше почти спряло за няколко мига, преди отново да забуха силно като топовни изстрели в гърдите ми. От голямата желязна врата, на няколко метра надолу към реката, започваше бетонният подход към понтона. Беше като естакада, а от лявата страна имаше бетонен бордюр, чиято височина се увеличаваше със слизането по бетонния подход. Накрая където свършваше имаше зациментирани железни халки. Бетонът беше леко зеленясал. Явно от доста отдавна беше излят и влагата от реката беше оставила своя отпечатък. Гледах този бетонен бордюр и нещо похлопа на вратата на спомените ми от детството. Бордюрът беше ключът, който отвори тази врата и там нахлуха отново разказите на дядо ми. Нищо конкретно не си спомних, но емоцията и болката по отминалото дойдоха внезапно. Гледах и сякаш не бях там, а стоях в тъмната зимна вечер, свещта гореше, а гласът на дядо се стелеше над мен и ме обгръщаше. Пишеше в мен отдавна случили се истории. Оставяше ги на съхранение, с надеждата някой ден да се предадат във времето и през поколенията. Сега тези листи с миналите истории се отгърна и с треперещи очи и ръце ги прегърнах отново. Бордюрът стоеше и сякаш се взираше в мен. Не вярвах, че се случва това. Но аз знаех кой съм, знаех какъв е този бордюр и кой е стоял върху него, и кой е минал до него! Може би този бордюр е помогнал да се появя на белия свят! Може би… Може би…

 

Октомври 1984

- Айде, бе дядо, кажи ми как си избягал от влака на фронта! – продължаваше да настоява десетгодишният внук.
- Нали ти казах, че не аз съм избягал, а един мой приятел. – отвърна дядо му и се усмихна.
Малкият вече беше преоблечен в сухи дрехи и се подпря срещу дядо си на масата. Знаеше, че разказът ще започне и ще го отведе на места, които наистина съществуват. Беше по-хубаво от кино. Разбира се, че беше. Досега го бяха водили най-много на шест-седем прожекции, като не броим лятното кино на морето, но това беше нещо друго. Малкото му съзнание все още не знаеше защо толкова обичаше разказите на дядо си, нямаше представа кое ги прави толкова ценни и специални. Дори и не подозираше, че това малко съзнание е един градеж, който някой трябва да извърши. И че строителят ще се окаже дядо му, а разказите щяха да са камъните, които ще го изградят през годините.
Щеше да разбере това, чак когато стана на четиридесет. 
Времето летеше, както обичаше да прави времето обикновено, и ако човек е малък, десетгодишен хлапак и никой не гради вътре в съзнанието му, така ще си остане, празен, кух, без спомен за минало, без стойност за настоящето и без идея за бъдещето.
Малкият внук имаше късмета, не, благословията, дядо му да е неговият строител.
- Добрееее, тъй! – размърда се леко на стола дядото и захвана разказа, а зад него бабата продължаваше да плете терлиците.
Единият ще се погрижи за душата момчешка, другият за тялото момчешко.

Беше хиляда деветстотин четиридесет и втора година. Бяха ни мобилизирали в запас, заедно с редовната войска и ни изпратиха като окупационни войски в Сърбия. По това време България беше в съюз с Германия и заедно с техните войски бяхме там. Нямаше бойни действия, не сме влизали в бой. Да ти кажа и аз не знам какво търсехме там, ама нейсе. Заедно с мен имаше и един мой авер, добър беше. Обичаше да се разхождаме заедно по къра. Обикаляхме посевите, гонехме зайци по авлака и пъдпъдъци. Приказвахме си за какво ли не. Имаше горе на билото един грамаден орех. Когато беше горещо сядахме по икиндия под него, облягахме се на дънера и се поливахме с водата, дето я носехме. После тътрихме къде мегдана да налеем пак преди всеки да се прибере по къщята. Понявгаш бактисвах от неговите фантазии.
Та с тоз мой аркадаш бяха ни разпределили към друго поделение с още двеста-триста войника и аз не знам колко ще да бяхме. Дойде един ден млад капитан и даде заповед да стягаме багажа и да се качваме вечерта по вагоните. Сгънахме ние парцалите, строихме се на гарата и почнахме да се качваме по вагоните. Бяха от ония, свински вагони им викат, нищо няма вътре, без прозорци, с два реда надлъжни пейки, сковани от прости, груби дъски. Всеки сядаше или лягаше дето свари. Не знаехме колко време ще ни друса тренът до новото място.
Бях задрямал и нещо посред нощ ме сръчка. Беше моят приятел. 
- Слави?! – говореше близо до ушото ми. – Събуди се, Слави!
Отворих очи и се огледах. Всички във вагона спяха. Плъзгащата врата на вагона беше открехната, за да влиза малко въздух. Толкоз народ вътре, по два пъти да пуснат газове и ставаше смрад. Моят авер се беше стъкнал и стоеше клекнал с наведена към мен глава, за да може като ми дудне тихо, да го чувам през шума от тракащите железни колелета на трена. В ръката си държеше някакъв сгънат лист.
- Слави, тръгваш ли с мен? – в тъмнината усещах как се е втренчил в мен.
- Къде, бе, човек, къде да тръгвам? – устните ми се напукаха от страх.
- Отивам при партизаните на Тито тук в Сърбия! – сякаш ме забоди с нож, омекнаха ми ръце и крака. – Идваш ли с мен?
За минута се отърсих от втрещяването си, и му казах:
- Не мога, имам жена и малко дете у назе. Па и не му вярвам на тоя ваш Тито. Бела ще е туй, не мога! – казах му и наистина тъй ги мислех.
- Добре, но няма време. Оставям ти туй писмо. Има и за теб, има и за мама. Да й го дадеш. Написах го, щото си мислех, че може да не дойдеш, ама нейсе. Сбогом, Слави!
Прегърна ме и скочи в тъмнината.
Цяла нощ не мигнах. Прибрах писмото в джоба на куртката си под шинела. Когато тренът спря на зазоряване, още треперех и не знаех какво да правя.
Разбраха за моя аркадаш чак следобед. Дойдоха и ме прибраха в комендантството при нашия командир. Беше някакъв полковник, не му помня името. Нареди да ме претърсят и чак тогаз се сетих, че писмото е още в мен. Но за моя радост беше забравил да остави онази част, която бил предвидил за майка си. Имаше само един лист, на който пишеше „Сбогом, остани със здраве и ще си кажем приказката под ореха някой ден!“
И като се почна, каква приказка имате вие с него? Сто пъти ме попитаха. Пък и аз послъгах, че писмото ми го е пъхнал в джоба докато съм спял. Иначе щех ли да го държа в джоба си. Прикривах собствената си глупост. Докато уточним, че сме селски и се знаем от деца, че ходим заедно да скитосваме по къра и да трепем зайци, голям зор видях. Не са ме били или мъчили, да кажеш. Но разбраха, че нямам нищо общо с неговото бягство. Така или иначе след два месеца се прибрах и никой повече не ме е питал за моя аркадаш. Мислех си често какви ли ги върши. Знаех много добре за какво е тръгнал да дезертира от войската. И той беше запасняк като мен. 
Та туй е то историята за бягството от влака.
- Защо не си го издал, бе дядо? – попита малкият.
- Как тъй ще го издам? Той ми е приятел, израснал съм с него, дружах с него. Помагал ми е много, и аз съм му помагал. Приятел не се предава, да знаеш! Всичко друго можеш да направиш, ама приятел не се предава. С роднина можеш да се скараш, може и да се разбираш. Никой не си избира родата. Виж, приятелите си човек сам избира. Ти ако видиш, че твой приятел прави беля, ще го издадеш ли?
- Няма! А какво да направя? – малкият ценеше интуитивно съветите на дядо си.
- А тъй, няма я, няма да го предаваш! Може да му кажеш, че не е постъпил правилно, можеш да му помогне да оправи белята, но не го издаваш! Доволен ли си? – попита дядото внука си.
- Много. – отвърна хлапето, докато се прозяваше. Чу, че входната врата на къщата се отвори. – Мама и тати си идвааааааат. – и се втурна да ги посреща.

- Да не си посмял да му разкажеш останалото, чу ли! – почти от упор изстреля тази заповед бабата, изплитайки и последната бримка от терлика, след което прибра куките в джоба на престилката си.

През вратата влязоха синът и снахата заедно с малкия.
-… добър вечер…
-… какво има за вечеря…
-… ама че сняг…
-… татко, да сгреем по една ракия, а?...
-… иди до мазата да извадиш малко туршия… 
-… едва се прибрахме…
-… добре, че утре е събота…

 

Декември 1994

- Здрасти, дядо! – Казах аз докато влизах в стаята.
Беше привечер. Дядо стоеше, както всяка зимна вечер на стола, гледаше с посивелите си очи през прозореца към падащия сняг отвън. Ставаше все по-прегърбен и все по-тъжен. Бяха минали четири години, откакто татко беше починал и все още понякога чувах дядо си да се мъчи безуспешно да сдържа сподавения си плач, когато стоеше сам в неговата си стая. Не знаех кое ми навява повече тъга - дали загубата на татко, или страданието на един стар човек, загубил първородния си син. Нито едното от двете не ми се струваше справедливо. Но аз бях само на двадесет, за мен нищо не е справедливо. Красотата на двадесетгодишните беше в това, никога да не се задоволява чувството им за справедливост. Времето изпиляваше неусетно тази красота и я превръщаше в арогантност, най-много в безразличие.
- Здрасти! Че не те чух да отваряш!? – зачуди се той.
- Пак си се замечтал нещо! Къде е баба?
- Оттатък, нещо я мота главата, че си легна. Ма не оди там, че май е заспала. – имаше грубовато чувство за такт и грижа. Не беше лесен, но беше първично грижовен.
- Щот съм гладен де, нещо има ли наготвено! – мрънках, докато отварях хладилника.
- Във фурната има свинско със зеле! Я докът ядеш да ти разкажа нещо, дето ме мъчи отдавна. – ей така между другото сякаш рече дядо и ми прикова вниманието, както винаги правеше.
Сипах си аз, седнах до масата и той започна.
- Помниш ли, когато то разправях за оня мой аркадаш, дето избяга при партизаните в Сърбия?
- Помня го, ами. Комунист при кого да отиде? При партизаните, разбира се. Ти пък, земеделеца, не си му се вързал. И по-добре! – взех да остроумнича докато лапах лакомо свинското със зеле. Вкусотия.
- Тъй де, ама не е баш тъй. – продължи дядо. – Като мина девети септември четирийсет и четвърта почнаха едни гонения и арести. Ние на село бяхме далеч, не стигаха до нас. Дойде национализацията, взеха ни земята. Ама през педесета година ме закопчаха и мен. Без да питат, дойдоха посред бял ден, за врата и айде на Никопол. От там на влака и - Белене. Облечени в шаяци, строени и ни откараха в колона по десет да вървим към брега на Дунава. Там товареха осъдените на шлеповете и на острова. Такива като мен, дето само ни бяха задържали, ги водеха там, да гледаме как товарят осъдените „врагове“, да ни плашат и да си признаваме, да издадем някого или пък директно да ни вербуват после за доносници. Па де да знам, може и директно, без съд да те фърлят у шлепа. Само слухове бях чувал, какво става там. По-късно всички разбрахме, че това си беше истински концлагер, където караха „враговете“. Представяш ли си, даже от един момент нататък почнаха да тикат по лагерите и техни хора, комунисти, които се бяха отклонили от правата линия. Шлеповете бяха ги сложили ей тъй, вързани за железни халки, забити в един дувар от лявата страна към Дунава. От камък ли беше, от бетон ли, не помня вече. Бях най-открая, в ляво. На дувара стоеше някакъв, генерал нещо ще да беше, с мустаци, прихлупена шапка и пелерина с лампази и гледаше как ни товарят. Идея си нямах къде отиваме. Та таман стигнахме до него и тоз с лампазите рече:
- Стой на място! – спряхме. Той ме посочи и каза – Заведете този в бараката отсреща.
Двама ме хванаха и ме поведоха към бараката от другата страна на бордюра, която ползваха за канцелария. Вкараха ме вътре и затвориха вратата след мен. Не смеех да седна, въпреки, че имаше много столове. Треперех като трепетличено листо. След малко се отвори врата и влезе оня с лампазите. Махна си шапката, махна пелерината и що да видя, моят аркадаш, дето беше избягал от влака при партизаните на Тито.
Запрегръща ме и занарежда:
- Слави, какво правиш тук, бе човек, как стана тъй?
- Как, как, ми твоите хора, на дребния земеделец посегнаха, с три деца, мирно и кротко я карам, ма на… - заобяснявах се аз с надежда.
- Няма да стане тая работа тъй. Ще те пусна, аз ще гарантирам за теб!
И наистина застъпи се за мен, върнаха ме в село. Писаха, че съм с три мобилизации за фронта, в последната се бихме в сръбско, когат отстъпваха германците и ги гонихме татък Пирот и Крива паланка. Демек, бил съм се с фашистите и може да мине за заслуга. Заедно с гаранцията на моя приятел, размина ми се каушът. Остави това, ами се отвори място за полски пазач и ме назначиха, пъдар дет се вика. И затуй май помогна моя човек, ама тъй и не разбрах. Само веднъж си дойде в село, обади ми се и се разходихме нагоре по баира. Поседяхме под ореха и си тръгна. Поканих го на вечеря у дома, но бързаше да си върви по неговите си работи. Майка му беше се споминала още през войната. Беше си дошъл само да продаде празната си къща и замина. 
Повече моя авер не го видях, но съм сигурен, че той е следил какво се случва с мен. Спасих кожата. Странно нещо е съдбата, а? Едни комунисти ме окаушиха, друг комунист ме спаси. По-късно разбрах, че доносът за мен е написан от един комунист от селото, дето и неговите не го щяха. Бях секретар на земеделската дружба и тоя изпитваше дива злоба към всички, даже и своите си мразеше. Пък аз – враг съм, дет‘се вика, земеделците ни гонеха кат пилци за колене. Искаше да става кмет, ама и неговите го изхвърлиха. Нищо не ставаше от него, но се издигна някъде по Софията из строителното министерство. Извади документи, че селото ни се намира на земетръсна, разломна зона и петстотин и петдесет къщи ни изселиха от шейсета до шейсет и втора. Остана само сградата на училището, дето по-късно го направиха лудница. И за какво? За кефа на един немокаятник. Съсипа толкова човешки съдби. Да изселиш родното си село, щото не те избрали за кмет!? Що за говедо трябва да си… Ама нейсе, минало, не мож го поправи. И тогаз дойдох тук в Балкана, щото голямата ми сестра, баба ти Дамяна, не я помниш ти, вече беше тук. Та туй е цялата история с бягството от влака. Баба ти не даваше да ти я разказвам цялата през онези години, а и ти нямаше да я разбереш. Да знаеш, Господ не оре и не копай, хора събира. Туй е неговата работа, нашата е да орем и да копайм, неговата е да събира хората…

Аз вече не ядях, ами слушах с полуотворена уста. Не зададох на дядо нито един въпрос. Никога не го накарах да повтаря такива случки. 
Той сложи ръцете си една върху друга на бастуна, подпря си брадичката върху ръцете, вторачи се в пода и зачака. Чакаше Господ да си свърши работата и да го събере със сина му. 
След една година Господ си свърши работата… и ги събра…

 

Октомври 2008
Приключих работата в сградите на затвора на остров Белене. Молех се да не съм пропуснал нещо, за да не се налага да се връщам. Минах обратно с колата си по понтона и отидох в кабинета на директора. Както се бяхме уговорили, показах му снимките на цифровия фотоапарат и той махна няколко. 
Стиснахме си ръцете и по живо по здраво.
На тръгване отново се вгледах в бордюра, на който е стоял човекът, скитал с дядо по къра на село Осъм и който го е спасил. Дядо пък не го е издал навремето в онази нощ при бягството от влака, не е казал къде е отивал и за какво. Или пък Господ просто си е свършил работата.
Покрай бордюрът дядо ми е имал късмета да е най-открая на колоната, на сантиметри от самия бордюр, за да може да го види неговият приятел от детство. Или пък Господ просто си е свършил работата.
За да може да оцелее.
Да се появя аз на белия свят.
Да си спомням за разказите на дядо си.
Да не деля хората на други освен на добри и лоши, никога.
Да се моля и да вярвам, че Господ си върши работата.

 

© Андрей Костадинов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, хубаво е Господ да си върши работата, ако му е работа. Господ дава, но в кошара не вкарва, казват старите хора, а и затова човек има избор.
Предложения
: ??:??