Капките удрят бясно по прозореца, за кратко прогонвайки мислите.

И за този един кратък миг в главата ми беше тишина..

Погледнах навън и точно в този момент светкавица проряза небето, изгубвайки очертанията си в зениците ми...

Толкова много бях писала за Пътя, че обувките ми се бяха изтъркали. От обикаляне. От тичане. От вечна надпревара и постоянно търсене. На някой. На нещо. На себе си.

И колкото повече.. колкото повече вървях в устрем да намеря нещото (или по - скоро себе си), толкова повече се изгубвах.

Колкото повече се изгубвах пък... Е, дали оставах изгубена или все повече се откривах е променливата константа в моя живот. Разковничето. Нещо като Шекспировият герой и вечният въпрос: "Да бъдеш или да не бъдеш?"

"Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба или обнажил меч, да се опълчиш.", Хамлет

Някъде там, зад маските на хиляди други лица, стоеше една жена, а зад жената имаше пиано.

Пианото беше светло кафяво и доста изтъркано, подобно на кожено палто, което някога е било много модерно, но вече не е. И въпреки това продължаваш да го носиш, защото все така те топли. Клавишите му бяха леко пожълтели, точно както пожълтяваха пръстите на стария човек, който беше започнал да пуши на 15 и 70 години по - късно все още пушеше. И го правеше не заради навика, а защото нямаше нищо по - сладко от вкуса на тютюн в устата рано сутрин.

Навици. Същите като това да станеш рано. Преди всички. По тъмно. И да си направиш кафе. Твоето кафе. Мирисът, на което попиваше в кожата ти и ти разказваше всичко, което беше минало като сън през ума ти тази нощ.

Ако спреш да се напреварваш със себе си, поне за миг, и за още един кратък миг затвориш очите си, вдишаш дълбоко, и задържиш за кратко въздуха си; ако за момент оставиш пътят ти да те избере и да те поведе в някоя посока... Ще съблечеш ли палтото си и ще свалиш ли обувките си?

Клавишите на пианото трябва да бъдат настроени, за да не звучат толкова фалшиво и въпреки това... това ще те спре ли да извириш най - красивата мелодия, която създава усещане за безтеглосвност и емоционална експлозия на сетивата?

Някъде там, зад маските на хиляди други лица, стои една жена, в чиито очи плаче дете. Дете, което на свой ред се взира в очите на хората, опитвайки се да намери своето братче. Но тези очи са потрошени стъкла и детето неутешимо плаче,

защото не може да види своето отражение. Вижда само тъмнината на бездънна пропаст...

Декемврийският вятър навява сняг в очите му. То се свива в тънкото си палтенце, а сълзите замръзват по бузките му.

Не вижда нищо.. Всички хора изчезват...

То бяга и нещо вика. Какво ли вика? Видяло ли е някого?

Ах, ето, през виелицата едва се чува:

- Мамо, мамо... студено ми е на ръчичките... Страх ме е!

Снегът го затрупа в едно ъгълче на очите ти и то потъна в тях.

Плачът му, приличащ на тъжна песен, слезе в гръдта ти, повдигна я в тиха въздишка и заглъхна в равномерното биене на сърцето ти...

Детето - това беше онова малко момиченце, което преди няколко години играеше с нас. Същото, което снегът затрупа.

Плачът - това бяха твоите песни. Колко тъжно... Това дете може да ни говори само с песните, които пеем. То се разтапя в тях, превръща се в чувство на песента.

Братчето - твоята отразена природа в някой друг, превърнала се в мечта, която търсиш.

Чувам как капките удрят бясно по прозореца, но вече не прогонват мислите.

Отварям очи. Картината, която виждах досега вече я няма. Стоя насред празна стая, чиято празнота беше запълнена с въпроси, които висяха в пространството, чакащи своето сбъдване.

Заставам на ръба на себе си, влизайки в собствения си Ад, все едно съм си у дома.

Символ на дълбочина и търпение ли съм или съм клише, задето предпочитам да вляза надълбоко с риск да се удавя, но с идеята да се намеря?