12.09.2023 г., 20:19 ч.

Разходка с музиката 

  Проза » Разкази
514 1 3
6 мин за четене

Разхождах се из улиците на Париж и пръски дъжд милваха лицето ми. Айфеловата кула весело ми махаше отстрани на пътя, все едно се опитваше да ми привлече вниманието да гледам само към нея. Нямаше коли, нито хора, затова не се страхувах да вървя по средата на дългата улица. Отвсякъде миришеше на кроасани и мляно кафе. Поглеждах към прозорците на обикалящите ме магазини от време на време за да видя отражението си. Носех разкроена черна пола, черни сандали на малък ток и бежова риза. Исках да остана завинаги тук и напълно да се насладя на романтичната обстановка. Затварях от време на време очите си за да се насладя напълно на разходката си в Градът на Любовта.

Изведнъж от нищото се озовах в Рио по средата на Марди Гра. Хора навсякъде, беше толкова шумно, че едва успявах да чуя мислите си. Хиляди цветове минаваха пред очите ми и слънцето грееше силно. Липсваше ми тихият и спокоен Париж, но и тук не беше зле. Можех да танцувам без никой да ме съди и да се смея на воля. Нямаше умора, нито скука. Ароматните билки, смесени с морския бриз, докарваха такава приятна свежест на въздуха, че с радост поемах всеки дъх.

Затворих очи от удоволствие и щом ги отворих се озовах пред един от най-красивите замъци в Европа. Замъкът Нойшванщайн в Германия. Такава красота, такова величие, просто думи нямах за да го опиша. Навсякъде около мен имаше дървета, а пред мен се извисяваше това каменно чудо. Исках да седнах за да се насладя напълно на свежия горски въздух.

В момента, в който намерих пейка, пак се озовах на ново място. Малко се ядосах, че смених красивия замък с едно пусто поле. Не знаех къде съм, но пък имаше пейка, където да седна. Слънцето така силно грееше, че струйки пот се стичаха по лицето ми. Имах силното желание да се махна колкото е възможно по-бързо от тук, понеже вече почвах да се задушавам от праха, който се носеше във въздуха.

В момента, в който прекарах ръка по челото си за да махна капките пот, отново се озовах на ново място. Бях толкова щастлива, че се махнах от онова вонящо на тор поле и се озовах на сцената на една от най-красивите опери в Европа, тази във Виена. Приказна музика се носеше от всички краища на залата, а в средата хора танцуваха валс в захлас. Беше толкова красиво. Един мъж се приближи към мен, подаде ми ръка и заедно се включихме в танца. Чувствах се като принцеса. Въртяхме се с такава грация и финес, че просто не ми се тръгваше.

Но уви, постепенно светлината се увеличи до толкова, че затворих очи. Когато ги отворих пак бях на ново място, сама и объркана. Кавалерът ми сигурно доста се е изненадал, когато съм изчезнала, но се надявам бързо да си е намерил нова дама. “Къде съм този път?”- питах се аз, понеже буквално нищо не виждах, само пръст и някакви развалини в далечината. Дим и миризма на кръв се носеха във въздуха. Седях и се чудех, но отникъде не чувах никакъв звук. Тръгнах по неравния път, но след третата крачка чух някой да вика зад мен “Пази се!” и в същия момент един куршум мина покрай мен. После още един и още един. Почнах да бягам, но отсреща започнаха да летят още изстрели. Да не би да бях в средата на война? “Махай се от там” - извика някой в далечината и аз продължих да бягам. “Къде да се скрия?” - мислех си аз и почнах да се озъртам на ляво и надясно. Гласът продължаваше да вика да се махам, а аз се опитвах да намеря място където да се скрия. “Кошмар, искам да се махна!” - развиках се от страх аз. В момента, в който намерих къде да се скрия, запуших уши за да не чувам гърмежите и се разплаках.

Затворих очи с надеждата да се махна. ”Ей, момиче, добре ли си?” - попита ме нежен женски глас. Отворих очи и бях толкова облекчена, че съм се махнала от бойното поле. Насреща ми седеше възрастна жена, странно облечена с нещо, което приличаше на нощница, но явно за нея беше рокля. ”Кой знае какво си преживяла! Хайде, ела с мен!” - каза ми тя и протегна ръката си към мен. ”Къде съм?” - попитах я аз и хванах малката ѝ сбръчкана ръка. ”Намираш се в пределите на Шила, мила!” - отвърна ми тя загрижено и аз учудено я погледнах. Започнах да се оглеждам на всички страни, за да се уверя. Да! Наистина бях се върнала във времето. Малко се уплаших и развълнувах едновременно, понеже от всичките корейски сериали, които бях изгледала, знаех за Шила, която е била известна със своите хуаранги. Изправих се и се заоглеждах къде точно се намирам. Виждах само някакви градини, отрупани с различни плодове и зеленчуци. “Хайде, ела! Ще те заведа при краля, той ще знае какво да прави с теб!” - нареди възрастната дама и дръпна ръката ми. Още с тръгването погледнах надолу към краката си, за да внимавам къде ходя. От Париж до сега все още носех разкроената черна пола, черните сандали на малък ток и бежовата риза. Изобщо не се вписвах в обстановката тук. Пътят беше кратък, явно се намирахме в пределите на двореца. Бабата не ме питаше нищо, нито говореше с мен. Беше твърдо решена да ме заведе при краля. Искаше ми се по-бавно да вървим за да мога да огледам всичко, но единственото, което успях да зърна бяха красивите дървета с обсипания по тях плод. Щом стигнахме до двореца, аз отворих уста от възхита, но все пак не можеше да се сравнява със замъка Нойшванщайн. Пред него даже бледнееше. С жената влязохме вътре и минахме по два дълги коридора, пълни със стражи, които изглежда познаваха моята водачка и дори ѝ правеха път. Щом стигнахме да огромна дървена врата, тя ме пусна за да я отвори.

Тъкмо щях да премина, когато ми причерня и припаднах. Щом се събудих, вече бях на ново място. Как ли се е почувствала жената, когато изведнъж изчезнах? Какво ли е казала на краля? - питах се аз и ми беше жал, да не я накажат заради мен. Изправих се за да видя този път къде съм, но нищо не можах да видя, буквално всичко беше черно. Нямаше въздух, нямаше път, по който да вървя, нищо. След малко някакъв глас извика към мен “Свали си слушалките!” и аз докоснах ушите си. Наистина носех слушалки и щом ги свалих се озовах у дома, седнала на дивана с лаптопа на краката ми. Обърнах се да видя кой ми извика и видях мама. “Защо не ми отговори до сега, знаеш ли колко те виках?” - скара ми се тя, а аз не можех да ѝ обясня, че чрез музиката в ушите ми съм се пренесла почти навсякъде по света и даже и във времето съм се върнала.

 

© Ева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??