Селото не беше малко. Близостта на големия град спомагаше за бързото му едреене. Купчини богаташки къщи редовно изникваха, придърпвайки границите му по съседните хълмове. Нови улици до тях, допълнителни пресечки и алеи.
Мария бе започнала да снима улиците преди месец. Случи се така, че на връщане от прогимназията, мина по малка непозната уличка. Стана и странно и приятно. И чудно. По още колко ли улици в селото не бе минавала?! След три дни навършваше четиринайсет, много пъти се бе разхождала с приятелки, играла и тичала насам-натам. А това все пак беше село. Досега не се бе замисляла, че навикът води краката и през едни и същи места.
За рождения си ден получи цифров фотоапарат. Още същата вечер и хрумна на другия ден след училище да обходи цялото село. Да снима всички улици, по които не бе минавала.
Работата не беше толкова бърза. Мария установи, че извън обичайните и маршрути, рядко е свивала в случайни пресечки. Отне и три пълни следобеда да заснеме всички "девствени" улици.
С всяка снимка тя изпитваше кроткото очарование да открива светове. Осъзна колко непознато е родното и село. Колко много лица приема в различните пресечки, колко къщи живееха собствения си живот там, отвъд нейните ежедневни стъпки. Почувства селото по-просторно, по-приветливо.
Когато прецени, че е обходила всички непознати улички, Мария намери карта на селото в интернет. Разпечата я на черно-бели части, каквито единствено позволяваше принтера и. Сглоби ги с тиксо на вратата на стаята си. Отбеляза с червен флумастер "новите" улици и ги номерира. На всяко номерче отговаряше папка в компютъра и, съдържаща няколко снимки.
При заснемането на всяка улица Мария подхождаше еднакво. По една снимка по дължина от двата края на всеки участък, заключен между две пресечки. Няколко снимки на намиращите се на улицата къщи, дворовете с паркирани в тях руски коли и просторите с блеснало пране. Така всяка номерирана папка съдържаше снимки на мъничка част от селото.
Тогава на Мария и хрумна идея.
Да направи виртуална карта на селото! Да номерира и заснеме по същия начин абсолютно всички улици. В мислите си вече си представяше как след трийсет - четирийсет години единствено тя ще знае как е изглеждало селото "навремето". Можеше да направи и фотоизложба в читалището.
През следващите два месеца Мария винаги се движеше с фотоапарата. След училище хапваше набързо вкъщи и излизаше на обход. Вечер записваше снимките на компютъра, отбелязваше с червения флумастер заснетите улици и ги номерираше.
Учебната година свърши. Сълзи и усмивки съпътстваха разделянето с учители и приятели от основното училище. Тъгата си по тях Мария изля в снимане. До началото на август бе заснела напълно селото. Черно-бялата, мътно принтирана карта на вратата, бе обагрена цялата в червено. В компютъра и имаше над три хиляди снимки и тя се забавляваше да си прави виртуални разходки. Можеше да надникне в коя да е част на селото, без да става от бюрото си.
Няколко дни си игра така, преди да я обхване странна тъга. С хобито и беше свършено. Никакви непознати улици, край на очарованието от откриване на чужди кътчета. Изгуби интерес към всякакви разходки. Светът отесня. По цял ден киснеше в интернет, разглеждайки снимки от непознати места. Въпреки цялата си любов към селото, чувстваше как то я задушава.
Дойде септември. Мария се записа девети клас в гимназия в близкия град. С уплашени очи, свита на задната седалка на татковия вартбург, тя поемаше на стреснати пресекулки необятността на тази нова бучаща вселена.
След месец родителите и я навестяваха по-рядко, тя бе посвикнала с хазяйката и съквартирантката. Дойде и първият уикенд, през който реши да не си ходи на село. Съботата беше слънчева и тя излезе на разходка. Носеше си фотоапарата.
Върна се почти по тъмно. Личеше превъзбуда на лицето и. В ръцете си стискаше карта на града в найлонов плик.
През следващите четири години Мария можеше да бъде забелязана в различни квартали на града с неизменния фотоапарат. Все по-рядко се прибираше вкъщи. Когато много и домъчнееше за село, отваряше папката с тамошни снимки и оставяше носталгията си да се разхожда по виртуалните улици. Приятелите от училище знаеха за хобито на Мария и неведнъж и правеха компания през фотографските следобеди.
Мария снимаше само при слънчево време. Мрачни улици нямаха място в снимките и. В облачни дни седеше в квартирата и разхождаше погледа си в приветливата слънчина на пленените в компютъра и градски кътчета.
Някои улици променяха облика си. Изникваха нови сгради, олющени фасади разцъфваха в лъскави витрини. Градът се променяше неусетно пред погледа на живеещите в него хора и те не виждаха как познатият им свят тихо се изплъзва. Мария се забавляваше да открива разликите с паралелния, капсулиран в компютъра и град.
В единайсети клас купи допълнителна памет към харддиска. Известно време имаше гадже, което обаче занастоява да се снимат заедно по улиците и тя го разкара. Малко преди абитуриентския бал, вече раздърпаната карта на града бе оцветена в червено почти цялата. До края на учебната година и малкото бели полета бяха начервени.
Мария чувстваше умора. Последните снимки направи без предишното удоволствие, а от задължение пред целта. Но удовлетворението и след щракването на финалната снимка беше несравнимо.
Отново сълзи и усмивки, прегръдки, раздели и обещания увенчаха края на средното и образование. С малко тъга и неясно тревожно чувство тя се прибра на село. Постепенно обаче бе обвита от тихата безтегловност на селския живот и се предаде безгрижна в сладостта на домашния уют.
Не беше за дълго. След по-малко от месец познатата радостна треска се върна в очите на Мария.
Бяха я приели в Московския университет.
© Евгени Черепов Всички права запазени
Колкото до хронологията - пусках първо разказите, които най си харесвам, после останалите. Един вид, всеки следващ, който пусна, го харесвам по-малко от предишните си