12.03.2009 г., 17:41 ч.

Разказът 

  Проза » Разкази
611 0 2
4 мин за четене

 

              Влязох в тази кръчма, защото друга нямаше наблизо. Бях минал достатъчно път до това забутано градче, само  да видя  дали ще мога да се моткам по пътищата като едно време. Без цел и посока. С няколко банкноти в джоба, чифт  бельо и чорапи в малкия сак. Колата паркирах отвън, алармата чак стресна неколцината възрастни жени, седнали на следобедна раздумка в проскубаната градинка, където две-три малки деца се мъчеха да си създадат радост с помощта на разбитите люлки и тревясалия пясъчник.

               Няколко лица се обърнаха към мен, бързо прецениха, че не съм  интересен и продължиха да пушат мълчаливо над иначе чистите дървени маси. Всичко беше толкова познато и провинциално. Старите календари с младите усмихнати хубавици, един плакат с кандидатите за местната власт от току-що миналите избори и две-три опърпани обяви за работа някъде в Испания или Гърция. Явно информацията за лесния гурбет бързо е привлякла вниманието на младите, не виждах човек под четиридесетте да убива времето нито тук, нито около малкия площад навън.

                Бира и супа топчета, менюто не ме впечатли, за да поръчам нещо друго. Вече преглъщах последните залъци, бирата бе студена и само колата отвън ме възпря да изпия още една. Не мислех да оставам повече тук, наблизо имаше един малък манастир, където можеше да пренощувам. Винаги съм обичал тихата, просмукана с мирис на свещи, тамян и червясало дърво хладна и леко сумрачна обстановка в тези вековни обители. А и наблизо имаше чудесен водопад, гората бе мека, достъпна и предразполагаше към разходка, което бе и целта ми за тези два дни встрани от голямата шумотевица на големия град.

                И тогава в малката ниша до тезгяха с напитките видях маса с компютър върху нея. На стената встрани бе окачен лист с надпис - Интернет. Явно съм бил привлякъл погледите с тази  своя изненада, защото до мен се настани човек на моята възраст, готов да ми обясни всичко. После се появиха две студени бири, чиния с кебапчета и разказът започна.

                Дъщерята на кръчмаря преди година инсталирала компютъра. Баща й нямало начин да й откаже, разчитал на нейната помощ да се оправят двама с клиентелата и така в задимената  кръчма навлязъл големият свят. Момичето било младо и хубаво, но страняло от малкото си приятелки около себе си. Сядала винаги на компютъра, когато работата не била толкова много, че и дълго след като си заминел последния окъснял клиент. Не споделяла с никой къде и какво намира в този монитор и по какви пътища обича да пришпорва мечтите си. Само от време на време усилено чаткала по клавиатурата и след това лицето й било пребледняло и унесено. Това продължило цяла година, докато  преди месец компютърът замлъкнал. Баща й така не могъл да разбере къде е заминала и дали ще му се обади скоро. Била взела от къщи само новите си дрехи, няколко книги и един атлас на света, който си била купила наскоро от малката книжарница в центъра на градчето. Дори не била потърсила  спестяванията, които баща й направил, за да посрещне с тях идващия зет. Не че такова момче било наоколо, но за всеки случай, все пак я е обичал по своему - толкова можел да направи за нея.

                  Затова напоследък в кръчмата нямало много клиенти. Бащата не можел да се справя с всичко, бил разтроен от неизвестността и не му било много до клиенти. Но преди две седмици отново го видели спокоен и дори от нещо доволен. Разчуло се, че е научил радостна вест. Нали градчето е малко, всичко бързо се научава. Казала му го едно момче от съседната махала, то си идвало при техните всяка седмица от големия град наблизо, където работело за една компютърна фирма. Та негови колеги разпознали в някакъв сайт дъщерята на кръчмаря. Бил списван някъде във Франция, а може би в Германия, не били сигурни. Както не били сигурни дали е сайт за запознанства или такъв, където се изявяват млади поети или писатели. Защото не разполагали с много време да го разгледат. А после момчето не могло да го възстанови и така не било сигурно за какво става дума.

                    И ето сега след малко тук зад компютъра пак щяло да седне младо момиче. Кръчмарят го намерил отнякъде, искал от него да се рови пет-шест часа из чуждите сайтове, дал му най-хубавата голяма и цветна снимка на дъщеря си, само и само да не би да я пропусне. Защото от ден на ден информацията става все по-необятна и достъпна за всеки, но все пак много пъти е и недостижима.

                     Което обаче  било много чудно, че и това момиче  бързо започнало да прилича на  неговата дъщеря, станало вглъбено и мълчаливо. Също започнало да чатка по клавишите припряно и след това изглеждало замислено и лицето му било бледо като лятната луна при пълнолуние. И тук започнали да говорят, че и то май наскоро се готви да замине за някъде . Не че това било сигурно, но тук хората са малко суеверни, такова съвпадение не могли да изтълкуват другояче.

                     Бирените бутилки изтракаха върху дървената маса, казвайки ни че вече са празни. Видях кръчмарят да си гледа часовника, време е да се появи момичето и да седне зад компютъра. Видях и леко напрежение в погледа му, дали вече е разбрал, че тази вечер мониторът може  да не блесне отново. И тогава какво, трябва да търси ново момиче ли...

 

                   А и аз не бях сигурен дали двете бири няма да ми се отразят на шофирането. И тук може да се пренощува, добри хора има навсякъде. И си поръчах трета бира. Тогава разбрах, че всички чакаме тези две момичета, сякаш и нашите съдби, както тази на кръчмаря зависят от това дали ще се появи някое от тях  тук тази вечер.

                   Или отново ще трябва да си измислим някакво чакане, светът е динамичен и бърз, но човек не може да живее лесно без нещо или някого да чака. Дори без да е сигурен дали след това ще каже, заслужаваше си чакането.

 

© Любомир Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??