21.10.2005 г., 21:03 ч.

Разни люде и гадания 

  Проза
1505 0 1
10 мин за четене
  Нямам никакви свръхестествени способности. Най-обикновен човек съм. Въздържам се да правя прогнози за времето, политиката, развитието на човешките взаимоотношения, собственото ми бъдеще. Това не значи, че не се допитвам до разни гадатели. Случвало се е и да редя пасианси преди да взема някое важно решение. Или да тегля чоп когато имам да избирам между две възможности. Но дотам. Те, нещата, винаги вървят по своя си траектория. След толкова неочаквани обрати и остри завои, се научих да се пускам по течението и да оставям всичко просто да се случи, без да упражнявам насилие.

    По силата на тази философия, един хубав ден се озовах на далечния остров на изгряващото слънце. Сред напълно непознати хора. От разни краища на света. Нямах никакви предразсъдъци, нито задръжки. Не съм си избирала с кого да общувам, нито по пол, нито по расов признак. Те сами идваха при мен. С непознати се говори лесно, без условности. Защото знайно е, че шансът да срещнеш същите хора отново е почти равен на нула. Преживяването е страхотно! Само за 3-4 седмици достигаш такава близост, че те хваща страх да не изневериш. И вече не можеш да понасяш самота. Навсякъде ходиш с някой, пиеш си кафето в компания, обядваш, вечеряш с още поне 30 души, и ако бройката е по-малка, започваш да се чувстваш некомфортно. Някои дори не можеха да спят сами, въпреки строгите забрани за другополски посещения в чужди стаи, наложени в общежитието за специализанти.

   Съставихме си многонационалната групичка, сформирана на принципа „бракувани и/или влюбени, но податливи”. Щото небракуваните веднага се сдвоиха и станаха безинтересни за широката публика. Противно на принципите ми, се оказах въвлечена в предсказване на бъдещето – основна тема на разговорите в компанията, или на кой какво ще му се случи, като се завърне в родината си. Имаше няколко 100 процентови попадения. Но да вървим поред.

  Харш: индиец, архитект, с неотразимо чувство за хумор и неотсраним акцент в английския. Докато му свикна се озорих, но пък от него научих сума ти полезни думички. Женен отскоро, чакаше бебе. Жена му – зеленоока красавица. Току си вадеше снимката  й и я съзерцаваше в захлас. Ходеше на работа с огромно удоволствие, и всеки ден ентусиазирано споделяше какви нови проекти му възложили. Оказа се и много предан болногледач, когато заболях от един отвратителен азиатски грип с 40 градуса температура. Прекара цяла нощ в моята килийка, слагаше ми кърпа с оцет на челото и ме поеше със сок от прясно изцеден грейпфрут. Душиченце! 

  Моето предсказание за него беше, че ще стане прекрасен баща и ще преуспее в попрището. Той трябваше да отпътува преждевременно, за да не изпусне раждането на първото си чедо. Определиха му дата за полета 1-ви февруари. На 31 януари заваля сняг! Нещо невиждано в Токио! Същата вечер, на прощалното му парти, подхвърлих, че може и да не излети при тези климатични условия. Той ми каза: „Пу, пу, блек тонг, такъв! Не ща да те слушам повече! По добре да те бия на тенис на маса!” Е, би ме, и се поуспокои.
  На другия ден снежната покривка бе достигнала десет сантиметра. Целият наземен транспорт в 30 милионния град, включително летищата, бяха напълно парализирани….
  Още преди да ме загризе съвестта, Харш затропа по вратата ми и ме обвини, че заради моите черни изказвания  щял да изтърве раждането. Плака като дете, после, като съобщиха по новините, че всичко ще е разчистено до вечерта, се ухили до ушите, прегърна ме за сбогом и пошушна:
- Кажи ми сега, че утре ще излетя!
- Няма начин, утре ще си бъдеш в Калкута! Но да знаеш, че бебето ти вече е родено.
- НЕЕЕЕЕЕ!
  Тогава го извикаха на телефона, и се оказа, че съм права….. Момиченце било.

  Харш наистина разви собствен бизнес и стана един от най-търсените архитекти в града си. Родиха му се още 2 деца. С него си разменяме мейли и снимки до ден днешен.

  Субас: непалец инженер, който изобщо не можеше да произнесе съчетанието „ск”, и го обръщаше на „кс”. Всяко изречение започваше с „Can I ax you a question?”, или в превод “Може ли да ти забрадвя един фъпрос?”. Много обичаше да обикаля из града и да снима небостъргачите. От всякакви ъгли и ракурси. Той беше с по-дълъг брачен стаж, затова обръщаше сериозно внимание на всички представителки на нежния пол. Колко са се отзовали, никой не разбра. Толкова беше потаен, че просто нямаше за какво да се захване човек, та да направи що-годе прилична прогноза за него. Докато един ден сам не си призна, че ще става представител за Непал на фирмата, която го бе приютила. Ето за какво му трябвали значи снимките…..За жалост, от него ни вест, ни кост. Трябва да е станал много сериозен мъж с много сериозна заплата. 

  Кики: индонезийка, мюсюлманка и архитектка, трайно обвързана, без да е женена. С външен вид на фотомодел, след неотдавнашна пластична операция за оправяне на криви зъби. Отглеждаше орангутанче за домашен любимец. Тя редовно си хапваше свинско за да дразни египтянина Ехаб, който пък се бе вживял в ролята на блюстител на религиозните канони. Чудехме се как Кикивата храносмилателната система се справя с адски лютите манджи, с които се тъпчеше непрекъснато,  и всяка сутрин я питахме как е минало облекчаването на естествените й нужди – със или без участието на пожарната. За нея си беше ясно, че ще се задоми и ще зареже всякаква кариера заради деца, домашни животни, и кулинарни подвизи. Никой, ама никой не се съмняваше. А тя взе, че ни опроверга. Вярно се омъжи, но нейният й подарил за сватбата ресторант, който станал абсолютен хит в Джакарта! Тя му е управител, дизайнер на интериора, изобщо - всичко…..

  Ехаб: египтянин, мюсюлманин, инженер, женен за една жена, но решен да увеличи бройката до четири. Само толкова позволявал законът. Добре де, питаме го, няма ли да се ревнуват помежду си? Не, вика той, напротив! Ще си помагат в домакинството и ще отглеждат децата заедно…. Усърдно се оглеждаше за подходящи кандидатури сред представителките на неговата религия, но така изпусна много по-привлекателни възможности. Трудно си наложих да не се заяждам с него. Предупредих го, обаче, че ако вземе втора жена, първата ще го напусне. Е, това се случи още преди да си замине от Япония, ха-ха. Обичам да съм права!

  Алина: аржентинка, архитектка, дете от смесен брак между иберийка и японец. Гаджето й я търсеше по n- пъти на ден. Въпреки японските й черти, не говореше езика, а кръвта й кипеше в ритъма на страстно аржентинско танго. Нерядко ставаше обект на попълзновения от похотливи японци, които завършваха трагично за тях, след като ги опухваше с дамската си чанта. Беше подлудила шефовете във фирмата, където стажуваше. Накарали я да преработи един и същи чертеж 10 пъти (тогава още се чертаеше на паус), а на 11-тия път тя безмълвно смачкала листа, накъсала го на ситни парченца пред изумените погледи на колегите си, и ги разхвърлила като конфетки из целия офис. Оттогава не й възлагаха никакви корекции. Само сериозни задачи, подобаващи на острия й ум. Имаше един недостатък – редовно губеше пари, и къде с флиртове, къде с по-сериозни действия, омайваше лабилните представители на мъжкия пол да я финансират, докато татенцето прати поредния транш. Едно й признавам – винаги след това се издължаваше.
  Нейната съдба трудно можеше да бъде разгадана. Опряхме до една съседка по стая, която гледаше на карти. Предсказа й няколко брака и дузина деца. Аз пък хич не я виждах задомена и въдворена с тоя огнен характер.

  По последни данни наскоро се развела с третия си съпруг, след като зачезнала за месец да обикаля света, с помощта на свръх богатия си баща. Деца нямала. Иначе работела по специалността си  в най-голямото и успешно дизайнерско бюро в Буенос Айрес. 

 Белмиро: бразилец, програмист, необвързан, но включил се спонтанно в групичката ни. Бохем и голям калпазанин. Все гледаше да се намъкне в някоя женска стая, най-често при Анна – бразилка от японски произход, уж да води философски разговори, които обаче винаги завършвали в хоризонтална поза. Веднъж за малко да го спипа етажния отговорник, но той съобразително се скрил  в окачения таван над тоалетната. Той бе и единственият, дето с драпане и хъс успя да изкачи догоре Фуджи-сан, другите окапахме по средата от изтощение, дължащо се на недохранване. В хижата, където спахме няколко дни, други прибори за хранене освен клечки, не предлагаха. Преди да умра от глад, той ме научи как да боравя с тях, и ми спаси живота.

 Белмиро искаше да остане нелегално на острова. Сигурна съм, че беше заради японките и готовността им да задоволяват всяка негова прищявка. Знаех, че каквото си е наумил, ще направи. Пет години по-късно случайно го засякох пак в Токио. Проектирал авангарден софтуеър за някаква нашумяла фирма, и си извоювал плаващо работно време! Ходел на работа когато му скимне. Еееех, свободен дух! Не го питах дали се е оженил – беше ясно, че ергенства с пълна сила. 

 Ю: китаец, инженер, сгоден. Словесната комуникация с него вървеше трудно, но езикът на тялото свърши добра работа. Беше невероятен мим! Веднъж за малко да го прегази рейс, защото бе пропуснал да забележи, че движението в Япония е ляво. Един друг негов сънародник не можа да избегне злата участ, и прекара изпотрошен в болница почти два месеца. А Ю редовно ни осведомяваше за състоянието му, имитирайки го как се придвижва. Ю научи японски перфектно, само за три-четири месеца. Това автоматично означаваше, че няма да се върне в Китай. В един от броевете на списанието Кеншу, което всички бивши специализанти получават доживот, беше пуснал съобщение, че се е оженил, и че работи в японско ток шоу като разказвач на смешни истории……

 Естебан: боливиец, икономист, женен с три деца. Да му се чудиш как ги е отгледал…и как изобщо се е добрал до острова с неговото липсващо чувство за ориентация. Където и да ходехме групово, той все се губеше, и докато го намерим понякога минаваха часове. Обясняваше, че не му понасяло налягането, щото в Ла Пас, който е на 3000 метра над морското равнище, въздухът бил разреден и се дишало по-леко, а тук му се замайвала главата и ходел като пиян. За последно се залута в една обществена тоалетна на оживена гара. Добре, че се намерили добри хора да го качат на верния влак, та успял да се прибере сам.  Речникът му на английски едва ли надхвърляше 500 думи. Но пък постоянно се усмихваше, с което печелеше симпатии и поклоннички. Когато не се появяваше порязан след бръснене, де. За него бях готова да се обзаложа, че някой ден, ако жена му не го изгони,  най-малко ще го уволнят от работа поради неадекватност. Но, човекът, след като вписал в биографията си изкарания стаж не къде да е, а в Япония, взел, че оглавил националната банка на Боливия.   

 И накрая Аз: българка  , инженерка, омъжена от 3 месеца. Основното ми забавление беше да ходя в лъскавите магазини за обувки в Гиндза (най-скъпарския квартал в Токио) и да карам продавачките да ми търсят обувки 39 номер. Естествено, такива не се произвеждаха за японки, и получавах хиляди поклони до земята и извинения, заради глупавите производители, които не мислели за чуждестранните гости. Ама съм гадна, а? Освен това развенчах мита за японската работливост, което веднага бе потвърдено от останалите стажанти в проектантски фирми. Пророчествата за мен бяха, че с тоя зорък поглед, дето нищо не изпуска, афинитет към захващане  с невъзможни работи, и склонност към тормоз на невинни хорица, нищо чудно някой ден да стана началник.

 Глупости, казвам си, това е абсолютно невъзможно! Ами че аз изобщо нямам такива мераци! Освен това, винаги основната ми цел в живота, е била да се забавлявам, а доколкото знам, на началниците повечето дребни удоволствия са им отнети априори.

 Но, както споменах в началото, течението е голяма сила. Отнесе ме полека-лека към креслото, към което сега съм прикована наполовина против волята ми.  Още му имам зъб на онзи, дето така ме прокоби. Сега си мечтая за живот без всякакви отговорности.  И чакам някой да ми го предскаже. 

© Николина Недялкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря и на двете! Бая зор видях със смайлитата, обаче. Иначе всички персонажи съществуват наистина
Предложения
: ??:??