Спря да крещи, чак когато осъзна, че това с нищо няма да промени ситуацията, но пък определено се почувства по-добре. Сякаш голяма част от напрежението се откърти като тежък камък, притискащ болезнено съзнанието му  и то започна да дава признаци на съживяване. Съвсем леки, наистина, но и това беше нещо сред целия този ад, стоварил му се незнайно откъде, как и защо.
Например осени го идея, която го очарова с простата си гениалност. Как не се беше сетил веднага! Скочи енергично от стълбите пред входа, където бе поседнал обезсилен, и се спусна към гарата, изпълнен с надежда. Ако имаше място в града, което по всяко време е оживено, това беше именно гарата. Винаги имаше пристигащи, заминаващи, посрещачи и изпращачи. Нямаше начин там да няма никой.
Вече дори не му правеше впечатление отсъствието на каквито и да било превозни средства, даже напротив. Така както търчеше по средата на шосето, това го устройваше чудесно. И без това тротоарите бяха прекалено тесни и с изпочупени и криви плочки, а почти всяко свободно място по тях бе заето от паркирани коли. Рядко му се беше налагало да ходи пеша из тази част на града, но си беше истинско наказание, особено ако имаш бърза работа. А сега той определено имаше – умираше от желание да зърне себеподобен, та ако ще да е някой пиян клошар, заспал до боклукчийска кофа. По принцип ненавиждаше тълпите и блъсканиците, но сега направо копнееше да се озове в самия център на нещо такова, та дори това да е свързано с болезнено настъпване, ритане или ръгане в ребрата. С удоволствие би понесъл в добавка и пронизителни детски писъци, както и тежка миризма на пот.
Влезе в голямата зала на гарата с известно страхопочитание. Едно тихо разочарование правеше плахи опити да се промъкне в съзнанието му, но той упорито го изтикваше от там. Не и докато не надникна във всяко едно кътче, включително и в дамската тоалетна в отчаянието си. Никога не си бе представял колко потискащо може да изглежда една толкова празна гара. Седалките лъщяха някак неестествено празни и студени, зад стъклените прегради касите пустееха призрачно, а навън нямаше и намек за движещи се влакове. Чак някъде в краен коловоз се натъкна на един-единствен изоставен вагон в ужасно състояние, приличаше на купчина старо желязо.
Горе-долу така се чувстваше и той. Все по-осезателно усещаше приливите на паниката, които заплашваха да пометат и малкото му останал здрав разум, и вледеняваха вътрешностите му до болка.
„Това е абсурдно. Някой трябва да ми обясни какво става, или ще полудея!” – помисли отчаяно, а след това го изкрещя. Самотното ехо на гласа му се стовари с бездушна безнадеждност върху му, и точно тогава...
Беше толкова деликатно усещане, че изобщо не би го забелязал, ако сетивата му не бяха обострени до крайност в стремежа си да доловят и най-слаб намек за присъствие. Обърна се и се втренчи в пространството до себе си, но там нямаше абсолютно нищо, което би могло да доведе до подобно усещане. Поне на пръв поглед. И все пак можеше да се закълне, че нещо го беше докоснало. Само дето това докосване беше различно от всяко друго досега, защото нещото беше докоснало съзнанието му.
 - Има ли... има ли някой? – попита шепнешком, оглеждайки се смутено. Кой знае защо беше по-скоро смутен, отколкото изплашен.
 - Здрасти – чу този път съвсем отчетливо в главата си. – Какво правиш тук?
 - Ти... кой си? – заекна той, докосвайки недоверчиво главата си. Никога досега не се беше чувствал по-идиотски. Но и никога досега не бе разговарял с някакъв кой знае как промъкнал се в главата му глас.
„Шизофрения” – върна се отново към позабравената мисъл за тежко заболяване, която преди време го беше навестила. Знаеше достатъчно за това заболяване, за да си въобрази, че различава признаците и да се притесни сериозно от факта, че чува разни гласове в мозъка си.
 - Нищо ти няма – отекна в съзнанието му – Просто малко си объркал пространствено - времевите измерения тази сутрин, изглежда.
 - Я не ме будалкай! – ненадейно и за самия него избухна той. Явно много му се беше насъбрало, никога през живота си не си беше позволявал да крещи така на непознат. Само че този се беше промъкнал в мозъка му и му говореше дивотии, което му идваше в повече.
 - Ще го кажа още само веднъж – търпеливо изрече гласът – защото и без друго съм затрупан с работа и хич нямам време да се обяснявам с теб. Попаднал си в измерение, различно от обичайното за индивиди от твоя вид. Тоест мястото ти изобщо не е тук.
 - Но... как така? Аз нищо не съм... – заломоти той и добави сломено – Не разбирам как изобщо е възможно такова нещо. И още по-малко – как е станало.
 - Едва ли очакваш аз да ти кажа. Зает съм с почистване, така че не ме занимавай с твоите проблемчета, става ли?
 - Ама с какво почистване? Кой си ти?
 - Ние сме КСГПМПП – изтананика гласът в главата му нещо, което му прозвуча като ругатня на суахили. – Тоест космическа санитарна група за планетна и междупланетна профилактика.
 - Стига бе! Ама ти сериозно ли?
 - Я си вдигни краката – заповяда му гласът напълно безстрастно  – Трябва да почистя и под седалката.
Той послушно вдигна крака – съвсем автоматично движение, което достига своето съвършенство след дългогодишен семеен живот. Но пък това някак му подейства успокояващо, напомняйки му познатите хигиенни навици на жена му.
 - Наистина ми трябват малко повече разяснения – жално изрече  – Нали разбираш, за първи път чувам за подобно нещо.
 - Естествено, няма как да знаеш – бодро каза гласът с разбиране – Макар че такова почистване се прави редовно, иначе ще настане страхотна мръсотия.
 - Редовно ли?
 - Разбира се. Специално за тази планета – на всеки два милиона години. Основно. Тя е една от най-замърсените в тази част на галактиката.
 - Сигурен ли си... искам да кажа... Ама това истина ли е?
 - Цивилизацията определено не ви понася. На път сте да се самоунищожите така успешно, както не биха го направили и най-кръвожадните космически завоеватели, прочути из цялата Вселена.
 - Слушай, не знам за какво говориш и изобщо не съм сигурен, че искам да разбера. Истината е, че искам да се прибера у дома.
 - Е, дано успееш. По принцип тая работа с пространствено - времевите измерения е доста деликатна. И щом ти не си наясно как си попаднал тук, аз пък хич не съм наясно как ще се върнеш обратно.
 - Добре, де, нали ти си този от космоса! Висшият разум! – нервно измърмори той. Никак не му беше приятно да го признае, защото точно сега самият той се чувстваше по-нисш от всякога, но нямаше избор. – Все трябва да знаеш някакъв начин...
 - Много ясно – звънна в главата му с оптимистична категоричност – Но не става така. Преминаването в различни измерения е строго регламентирана процедура, която не може да се извършва произволно, а само от упълномощените за това органи.
 - Ами добре, какъв е проблема! Давай да се захващаме, че ако не се прибера за вечеря, наистина ще си имам сериозни проблеми. Какво ù разбира главата на една жена от времеви измерения...
 - Няма да стане веднага. Процедурата е доста продължителна и преминава през няколко инстанции, преди да бъде одобрена.
 - Но аз нямам никакво време! Нека опитаме, а?
 - Виж, обясних ти, че в момента съм потънал до гуша в работа и по никакъв начин не мога да я прекъсна. Така че трябва да почакаш, докато приключим с почистването.
 - Ох... ами щом трябва... Колко ще продължи това почистване?
 - Ами как да ти кажа, обикновено не отнема повече от три хилядолетия. Но във вашия случай вероятно ще продължи по-дълго. Значително по-дълго.