Древна китайска мъдрост гласи, че който по-малко говори, по-лесно се поправя. Според една телевизионна реклама, това го е казал Конфуций, но преводът звучи така: “Който много говори, все някога ще каже някаква глупост”. Може да се допълни, че който работи много, все някога ще бъде наказан, защото няма безгрешни хора и който много работи, все някога ще сгреши. А грешките се наказват!
        Точно това се случи с Калина. Тъкмо беше решила, че най-после трудът ù е намерил признание. След като няколко месеца се прибираше вкъщи колкото да преспи, шефът ù я изпрати на заслужена почивка – в Техническия университет във Варна на 10 дневен курс по приложение на новите технологии в техническото чертане, в разгара на лятото. Работата с програми като Autokad, Cycas CAD, TwistedBrush (и други подобни) не влизаше пряко в нейните задължения, но пък 10 дена във Варна през август не бяха за изпускане.
        От 50 човека в курса се оказа, че само две са жени. Така, освен че си отдъхна от претовареното ежедневие, се почувства отново харесвана жена. Калина имаше добро семейство: съпруг, син на 5 години, но рутината в семейните отношения си казваше думата. Да бъде отново ухажвана беше приятно, поне в началото...
Калина понякога беше доста разсеяна, що се отнася до личните ù дела. (В службата бе винаги точна и прецизна.) Още първия ден, в края на лекциите, часовникът ù спря, защото беше забравила да го навие. Получи го като подарък от баща си за рождения си ден – много красив, позлатен, инкрустиран с полу скъпоценни камъни, прекрасно произведение на ювелирното изкуство, но – механичен! Че кой носи такива часовници днес?! Телефонът ù беше в чантата на закачалката до вратата и за да не става, тя попита колегата отдясно, с когото се оказаха от един град, но не се познаваха досега:
- Колега, колко е часът? Би ли ми дал точно време?
- Точно... да, сега е точно време за плаж!
        Устата му говореше едно, а очите казваха друго: “Време е за свалки, за секс...”
        “Този за какъв се мисли?! Сигурно си казва като Карлсон: Че съм умен, умен съм! Но защо съм толкова красив? Сигурно защото съм скромен, а скромността краси човека!” - рече си Калина, припомняйки си пасаж от последната книжка (Карлсон-който-живее-на-покрива), която чете на сина си.
        Часът беше 15 и 30 и тъкмо приключваха с лекциите. Как ли не би отишла в най-голямата жега на плажа! По-добре да се прибере в хотелската стая, да включи климатика, да си пусне хубава музика и да релаксира. После размисли: в края на краищата, нали затова беше дошла – на почивка, на плаж!
        Преоблякоха се с Памела – така се казваше колежката ù, но бързо свикна да я нарича Пала, като всичи останали. Приготвиха плажните чанти и хайде – с автобуса на Златните пясъци. Всъщност не стигнаха чак до там, а слязоха на “Свети Константин и Елена”, защото чуха коментар от едни пътници, че там било по-чисто, с по-малко летовници и без входна такса.
       От този ден, до края на курса Калина ходеше на лекции само до обяд, а после – все на този плаж. Пала, която беше учителка в Професионална гимназия по архитектура и строителство, посещаваше всички лекции и с манталитета на ученичка от доброто старо време, записваше всичко подробно. Но не всичко разбираше, защото с английския беше зле. Калина работеше като счетоводител в голяма машино-строителна фирма, наследник на военни заводи, закупени от англичани. Новите собственици държаха ръководния персонал да владее ако не перфектно, то поне на много добро ниво английски език. Ако искаше да се издигне в службата, тя беше длъжна да знае езика. Кали си носеше лаптопа и вечер преглеждаше записките на колежката си. Таксата за участие в курса включваше и покупката на необходимия софтуер, затова още първия ден им раздадоха по един инсталационен диск. Беше качила програмите в комютъра си и двете с Пала вечер разучаваха преподаденото в лекциите. Като им омръзнеше, ходеха на разходка из Морска градина.
         Имаха интересни попадения.
        Веднъж при Раковината (това е малка открита сцена) слушаха концерт на френски женски вокален хор, дошъл послучай някаква годишнина. Оказа се, че организаторката е позната на Калина и тя ги покани да се присъединят към тях. Така след концерта посетиха една таверна, където дегустираха отбрани български вина. Често се оказваха насред импровизирани тийнейджърски състезания със скейтове. Ходиха и до МОЛ-а в квартал Владиславово, да гледат триизмерна прожекция на филм – “Невъзможно твой”. После дълго се смяха на комичните ситуации и до късно коментираха съдбата на главната героиня. Калина я сравняваше с майка си, която също беше писателка, макар и не толкова преуспяла и известна, но също като нея живееше сама от няколко години, а Пала казваше, че няма нищо против да я ухажват двама хубави мъже, като Джак Никълъс и Киану Рийвс, а не досадници като Малинов. Сякаш филмът им показваше една паралелна действителност, която можеше да бъде тяхната реалност, но не беше...
А една нощ до три часа през нощта слушаха поетичен рецитал, изнесен от разнородна по възрастов състав група, но еднакво млади по дух, гардове на красотата, романтиката и любовта. В последствие разбраха, че са присъствали на среща на он-лайн автори на поезия и проза, познати от сайта www.otkrovenia.com
        Орлин Малинов се мъкнеше след тях и продължаваше да ù досажда, но тя отминаваше намеците му с мълчание, защото, както е казал някога Е. Хюбърд “Онзи, който не разбира вашето мълчание, вероятно няма да разбере и вашите думи”. Калина беше доволна от женската компания на Пала, с която се разбираха чудесно. За да привлече вниманието ù някой мъж, той трябваше да е по-красив, по-умен и по-млад от нейния собствен. Само че такава комбинация досега не беше срещала... Кой беше казал, че влюбените освен че оглупяват, са и слепи?
        Като видя, че е “ударил на камък” нахалният колега насочи вниманието си към Памела. Някоя баба би казала за нея, че е “стара мома”. Това понятие е изгубило смисъла си, защото 30-35 годишни моми вече няма. Изчезнали са като динозаврите преди много години. Пала имаше един проблем – съквартирантката ù не обичаше да ходи по магазините… Затова тя уплътняваше времето си, като обичаше да седи пред огледалото. Гледаше с отчаяние как бузите ù започват да се свличат, а шията – да се дипли, като гънките на завеса, която нищо не скрива, напротив... Срахуваше се от старостта. Носеше цял арсенал за борба с нея: крем за възстановяване еластичността на кожата, крем за изглаждане на бръчките Нивеа визаж Q10, Гарниер – рол-он за околоочния контур с кофеин, Ейвън крем за торбичките под очите... Кремове, лосиони, пудри, помади, мазила – за всичко и за всеки случай. Представяше си, че някой ден лицето ù ще бъде набраздено от времето, цялото в бръчки, като карта на пътищата, които ще измине през годините: как хубавите, щастливи пътища образуват ветрило в ъгълчетата на очите ù – като магистрални ленти, които се събират в зеницата, където е входа за фотоизложбата (артгалерията) на спомените и после се раздалечават, разделяйки я с младостта; как грижите и проблемните пътища изкачват на стълбички-екопътеки челото, а страстите и греховните пътеки се редят на шията и се крият под брадичката и в яката на блузата...
        За Калина това бяха несъществени тревоги, защото у дома я чакаше един любящ съпруг, който (тя така си мислеше) ще я обича до края на дните ù, дори и да стане стара, грозна и досадна...
        Калина имаше отлична слухова памет и когато онази вечер се прибраха от Пантеона, си записа няколко стиха, които я бяха впечатлили. Един от тях третираше проблемите на критическата възраст при жените:
“... И пак се събуждам по никое време.
Вълни ме обливат горещо-студени.
Препуска сърцето, боде под очите...
И се замислям: нима свършват се дните?
Внезапно изтръпвам: Любими, къде си?
Дали не съм вече "изпятата песен"?!
След нервните кризи в дните критични
дали пак ще видя очите обични?”

        ... Вече нямаше търпение да свърши тази командировка и да се прибере у дома. Но най-мъчно ù беше за детето. Не беше се отделяла от него за толкова дълго време – цели 10 дни! Виждаше всяка вечер образа му на камерата, докато говореха по Skype, но не можеше да го прегърне и целуне...
        За Памела намирането на спътник в живота бе въпрос с неустановено бъдеще. Колкото и да я убеждаваше майка ù, че “за всеки влак си има пътници”, вече се чувстваше като бракувана влакова композиция, изоставена на някаква малка гарa и забравена там да ръждясва... Работата в училище не ù доставяше това удовлетворение, както когато започна преди десет години. Учениците не се интересуваха от нейните предмети - Техническо чертане в строителството, Строителни материали, Основи на строителната механика и учебни практики. По тях не се държали матури, нито влизали в квалификационните изпити... Вече си търсеше някаква техническа работа, пък дори и като чертожник... Беше си направила регистрации в няколко сайта – Jobs.bg, Karieri.com и др. и редовно получаваше на мейла си известия. Дори изпрати документи по някои от обявите, но не можа да се класира пред другите кандидати. През годините в училище беше изостанала с “материала” – знаете, там се преподават значително остарели неща, особено по техническите дисциплини, и то не толкова поради липса на знания от преподавателите, а поради остарялата материално-техническа база и старите учебници, с които работеха. По Биология или по История, например, има одобрени от МОН над 10 учебника от различни автори. А по нейните дисциплини – нищо ново! Затова искаше да си смени работата. И не толкова заради малките заплати в образованието (нали уж ги пооправиха), колкото поради изчезналото уважение към труда на учителя.
        Калина нямаше тези проблеми. А ако се чудите защо един добър мениджър ще праща счетоводителя си на курс по чертане, обяснението е съвсем просто: за икономии. Защо да плаща за обучението на 10 конструктори, като може да подготви един човек. Но не кой да е. Защото Калина, преди да стане счетоводител, беше работила 8 години в Бизнес-център, където освен другите дейности, се провеждаха и курсове за обучение на безработни лица. Така че тя имаше педагогически опит в обучението на възрастни, беше умна и технически грамотна. Затова шефът ù разчиташе на нея безрезервно и беше страшно изненадан, когато дойде акта от НАП (Националната агенция по приходите). Докато Калина ходеше на плажа и, подобно на мечо Пух, понякога обичаше да си лежи и да си мисли, друг път само да си лежи… в службата някой беше пропуснал да изпрати справките до статистиката и месечните декларации за осигуровките, а най-лесно беше да натопят този, който отсъства, че не си е свършил работата.
       При завръщането си Калина бе посрещната от куп неприятности, не само на работата, но и у дома. И за нея, както пееше в една стара песен Мими Иванова, “вече свърши хубавото време... и дъждът вали...”
        Понякога сме ненужно жестоки към близките си. В яда си казваме неща, които не сме мислили и после съжаляваме. Или казваме неща, с които искаме да нараним другия, защото се чувстваме уязвими и ни е страх да не ни наранят. А после съжаляваме... но – “казана дума – хвърлен камък”! Така с Жоро (съпругът ù) си казаха куп неща и безпочвени обвинения. Накрая той се разсърди и се изнесе. Отиде да живее при майка си, която беше трудно подвижна след прекарания преди години инсулт, живееше сама и оттогава разчиташе на единствения си син. Той имаше желание да я вземат при тях, но апартаментът им беше двустаен. Трябваше да я настанят или при детето, или в кухнята, която им служеше и за посрещане на гости. Но като повечето стари хора, тя не можеше да спи нощем и щеше да буди и детето. Лекарите ù даваха половин, максимум година живот. Беше му жал за нея, въпреки че беше станала много капризна, досадна... но болна – тя си оставаше неговата майка. Живееше не много близо, но не и много далече – на 40 минути път пеша (с градския транспорт – повече от час), в тристаен апартамент, в един от крайните квартали на града. Жоро искаше да се преместят с Калина и детето при нея, но там нямаше парно и Кали категорично отказа. Беше свикнала да живее на чисто и топло, а негласният аргумент бе, че не можеше да понася свекърва си още когато беше здрава...
        Така става в живота – едни се разделят, други се събират...
       Малинов, с упоритостта на капката, която пробива скала, накрая проби отбраната на Пала и завоюва сърцето ù.
        Обаче майка ù, която много искаше дъщеря ù да се “задоми”, не беше толкова ентусиазирана от тази връзка. С манталитета на стара жена тя проучи внимателно “кандидата” – от къде е, кой е, какъв е, от какъв “сой” произлиза. Дори отиде с една своя приятелка (клюкарка) да види къде живее и да поразпитат съседите за него, щото от тях всичко може да се научи – и добро, и лошо. Така разбра, че всъщност Орлин Малинов се казва Орхан Мурадов. Той и родителите му са се прекръстили по време на възродителния процес и после не са възстановили предишните си имена. Тя за турчин дъщеря си нямаше да даде! Колкото и да я убеждаваше приятелката ù: “Като се обичат младите – нека се вземат! То сега какви ли не бракове има – женят се за англичани, испанци, даже и за китайци, и пак си живеят добре!”, нямаше никакъв успех. Като рече: не, та не! Пала я гледаше, слушаше и си мислеше: “Докога ще се меси в живота ми?! Уважавала съм я, почитала съм я – нали ми е майка! Но е време да се отделя от нея и да заживея самостоятелно.” След като веднъж взе това решение, по-нататък беше лесно.
Днешните млади живеят на семейни начала, без брак. Но Пала и Орлин не искаха да отлагат повече, затова подготвиха всички необходими документи и отидоха в Гражданското.
        Памела беше облечена в елегантен бял костюм, купен преди седмица от един бутик. Бяха събрали десетина приятели и свидетели щяха да им бъдат една от семейните двойки. Бяха се разбрали предварително да не си правят големи подаръци, а след церемонията да се почерпят в една механа наблизо. В ритуалната зала “бракуваха” друга двойка и докато чакаха, Пала разлисти вестника на масичката. Беше 1 април и тя, четейки, започна да се смее:
- Виж, мило, това стихче е точно за теб! Сега е момента да се откажеш и да избягаш!

“Първоаприлска”
Очите ми са сухи океани,
в които малки корабчета плават.
Не ги поглеждай, да не се удавиш!
Бягай!
Пустинен вятър издува платната им алени
и битки се водят
между пирати и капитани.
По-добре си върви, преди да пострадаш!
Бягай!
Ще откриеш в тях чудни пейзажи,
рисувани от Фата Моргана.
Ще ги отмият вълните, не се заблуждавай!
Очите ми са сухи океани...
Ако е късно за бягство,
защо не останеш?”

- Така е, вече е късно за бягство! - отговори ù той, като го прочете.
        ... След като приключи тържествената част и нямаше връщане назад, преди да влязат в механата, Пала се обади на майка си:
- Мамо, честит ти зет!
- Не се хванах, дъще, така че си измисли нещо друго! – отговори ù тя, но нещо в тона на дъщеря ù я накара да се усъмни. – Кажи, че ме лъжеш! Че това е първоаприлска шега! Не си го направила, нали?!
- Напротив! Ако искаш да споделиш радостта ни, добре, а ако не – остани си със здраве!
        Памела не пропусна да се обади на Калина, с която от миналото лято поддържаха връзка и се срещаха при всяка възможност. Кали искрено се зарадва на щастието ù и им пожела много здраве и късмет в живота. А също и да я поканят за кръстница, като му дойде времето.
        Ако това беше приказка, можеше да завърши така: “Три дни всички яли, пили и се веселили. И заживели щастливо, чак до дълбоки старини!”
        Все пак - три дни – е прекалено, особено във времена, когато апелираме за здравословно хранене, някои хора постят пред Великден, а други спазват различни диети с цел отслабване.
        Но каквото и да правим, винаги ще търсим любовта. А когато я открием, ни се иска да я задържим завинаги. И това е много лесно, стига да знаем вълшебната рецепта. Като рецепта за торта от бабината книга. Ето, аз я записах за Вас:

Рецепта за любов
Най-напред насипваш целувки.
Втори блат – нежност,
сиропирана с влюбени погледи.
Върху него разстилаш
лек крем от докосване.
Посипваш обилно със смях,
ситно смлян.
Третия блат е доверие.
Дали е опечен добре
проверяваш
с малка невинна лъжа.
Ако не лепне,
значи готов е.
Сиропираш отново,
като в сиропа
за аромат
добавяш и страст –
само няколко капчици.
Втория крем
разбиваш с любов.
Глазурата правиш с усмивки.
За украса
поръсваш с мечти,
едро настъргани,
и тук-там малко фантазии.
Не прекалявай.
От многото сладко горчи.