Беловласият мъж на около петдесетина години беше подпрял глава на дланите си и разговаряше с възрастната жена срещу себе си. По къси панталони, кожени чехли, поизбеляла раирана риза, отпусната над колана, но гладко избръснат, той изглеждаше уморен, за разлика от жената до него – приблизително на същата възраст, с червена рокля, малка брошка, неголям пръстен върху тънките, кокалести пръсти и дълга, боядисана, тъмночервена коса, – която се опитваше да поддържа достолепна осанка и внимателно слушаше бабата срещу тях, без да отмества поглед от нея, като кимваше от време на време и почти не се обаждаше. Въпреки че терасата на кафенето беше покрита с просторен бял сенник, горещината беше голяма и разговорът им вървеше без особено настроение.

– Всичко поскъпна и поддръжката на едно жилище вече е направо лукс – говореше мъжът. – Нали гледам по себе си: вече едва смогвам да плащам всичките разходи.

– Вярно е – отвърна възрастната жена. – Някога беше много по-добре.

Тя седеше на стола и държеше ръцете в скута си.

– Направо ти се чудя как се оправяш, лельо. При тези пенсии...

– Ами както мога. Икономисвам от всичко и се ограничавам; както всички.

– Лоша работа – подметна някак в пространството жената с червената рокля.

– Какво друго ми остава да правя?

– Жоро помага ли ти?

– Помага момчето, но и на него не му е леко, знаеш, откакто работата му не върви добре, и той е затруднен.

– Казвах му навремето на брат ми, че този бизнес, с който се е захванал, не е добър, ама той нали все знае много!

– Защо не се сдобрите с него, Тодоре? Братя сте, а непрекъснато сте на нож – наведе се напред възрастната жена.

– Как, като той все се дърпа – махна с ръка мъжът, отпи от кафето и се намести на стола. – Опитвах какво ли не, но той винаги е контра. Ето, предложих му аз да те гледам, ама той, нали е горделив, каза, че ще се справи сам.

– Така е – жената с червената рокля извади цигара, запали я и отново се загледа в бабата.

– Не зная, ама тази работа не е хубава – приглади късата си чуплива коса бабата. – Пък и Жорето е все още сам, а ти също не си цъфнал и вързал, не можеш да ми помагаш, ето, имаш жена, деца...

– Това не е проблем – обади се бързо жената срещу нея и тръсна цигарата си – ще се справим.

– Жоро та Жоро! – изпъна крака мъжът.

Жената до него загаси цигарата си и го погледна настойчиво. Той се подпря отново на масата.

– Не разбираш ли, лельо, че можеш да живееш по-добре, ама той не може да ти подсигури нищо. Помага ти, единствено защото се надява един ден да му припишеш апартамента си.

– Знаеш, че аз нямам никого – кротко каза бабата. – Това, което имам, ще бъде за двама ви.

– И ще трябва да го продадем, за да разделим парите и той ще прахоса половината.

– Недей така, Тодоре! – смъмри го бабата – Жоро не е прахосник.

– Знам, знам – отвърна мъжът и се загледа настрани.

Жената с червената рокля се изпъна на стола и нервно запали друга цигара. Горещината не намаляваше, над паркираните автомобили се вдигаше тънка мараня, а в края на терасата двете сервитьорки безразлично си вееха с вестници.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_7835.html#ixzz2H3ebH4M3

Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives