Казвам се Курти Пенчев Куртев. Държавен чиновник, отслужил, женен, с две деца, единият ми син и той женен, и сега чака дете. Приятелите ми викат Куте или Кутето. Понастоящем се гордея с името си, но преди време имах големи гайлета. Питате ме защо?! Ами от подигравки, ама най-добре ще е да разкажа…
Кръстен съм на дядо ми по бащина линия. Трябвало да се продължи родовата традиция. Дядо цял овен заклал в моя чест и че ще нося името му. Радост голяма, обичаха ме много, ама селски хора и приказваха както им дойде. Като малък нашите често ме водеха на село при баба и дядо: хем да ме видят, хем да напълнят чантите: месо, мляко, яйца… Баба ми цялата засияваше, целуваше ме с беззъбата си уста и гальовно се обръщаше към мене: ”Ох, на баба Курчето, колко ми е пораснало! Пу, пу, целият на дядо си!” По някое време и дядо ми се прибираше от къра, чобанин беше, и той: ”Охоооо, кой е тука, ела, Курче, да те видя!” Бях малък тогава и не ми правеше впечатление как ми викат, ама когато тръгнах на детска градина, почнах да разбирам, че обръщението на баба и дядо не е по реда си и рекох на мама, че не трябва да ми викат така. Започнах да се притеснявам за името си и се чудех как може да ме кръстят точно Курти, останалите деца от градината все с красиви имена, кръстени на велики личности, на актьори, певци, музиканти, пък аз – продължител на родовата традиция. Нашите от малък искаха да ми внушат, че не името прави човека, а обратното, ама моят все още недоразвит мозък не ги разбираше тия философски твърдения. Учителките бяха добри, възпитани и се обръщаха към мене пак гальовно, но не както баба и дядо. Викаха ми Кутенце или Куртенце и особено, когато баща ми идваше да ме взема, едната от учителките с многозначителна усмивка, гледайки баща ми, захласнато, говореше: ”Вашето Куртенце е много хубаво и послушно. Всичко изпълнява. С жена ви сте щастливци…” Баща ми мазно отвръщаше, усмихвайки се: ”Така е, госпожице, хубав и послушен е…” Веднъж чух нашите да се карат, майка ми крещеше, че повече баща ми да не ходи да ме взема от градината и че ако го види още веднъж с оная „фльорца”, не знаех кого имаше предвид и какво е значението на думата, ще си събере багажа. След тая случка мама вече ме прибираше от градината.
Като тръгнах на училище, нямаше проблеми, но някъде към четвърти клас някои взеха да карат ранен пубертет и да се правят на интересни, фокусирайки се върху името ми. Имахме упражнение по български език за личните имена и всеки трябваше да напише умалителните на своите съученици. Имахме един зубрач, който и бързо работеше, вдигна ръка и започна да чете, ама по едно време вика: ”Госпожо, на Курти не мога да се сетя за умалително, освен Куртенце”. Госпожата се позамисли и каза, че и това е достатъчно, а оня напира: ”Госпожо, госпожо, сетих се – Курчо!” Стаята гръмна от бурен смях, тя се изчерви, всички взеха да повтарят: ”Курчо, Курчо!” Едвам ги озапти госпожата, пък аз умрях от срам и притеснение…Тука за първи път ме хвана яд на нашите, дето са ме кръстили така, че да бера ядове сега. Както и в детската градина и тука всички с хубави имена, само аз на топа на устата заради пустата родова традиция.
Плаках вкъщи, не исках да ходя на училище, нашите ме убеждаваха, че името ми е старинно, българско и е хубаво, така че да не се притеснявам. Ходихме при Директора, с психолога разговаряхме, влязоха в класа и там също говориха и обясняваха значението на името, че е от старобългарски език и означава вълк, а той притежава редица качества като сила, издръжливост, упоритост, смелост, умен е, следователно и аз ще ги развия тези неща във времето. Тогава взеха да ми викат Вълчо, но това се търпеше, а когато и момичетата ги хвана пубертетът, многозначително ми намигваха и викаха: ”Ела, Вълчо, изяж ме!”
Веднъж в класа ни дойде нов ученик, бяхме някъде седми-осми клас, на моя чин имаше свободно място, седна при мен и учителката го покани да се представи, той стана, леко притеснен, и рече: ”Казвам се Ташо и съм…” Бурен смях заглуши всичко останало. Попикаха се от смях, а госпожата се чуди на какво се смеем, смеех се и аз с пълно гърло, а един образ подвикна: ”Госпожо, тия двамата сега си пасват на сто процента!” Отново стаята кънти. После всички свикнаха и гальовно ни викаха Кур(т)ето и Ташето. Двамата наистина си паснахме и станахме добри приятели, а в горните класове взеха да ни завиждат, защото момичетата много ни се лепяха, не вярвам да е било само заради имената ни. А когато си поделихме две близначки, най-хубавите момичета на випуска, останалите позеленяха от завист, ама почнаха да ни уважават, така е, когато и името работи за тебе…
После дойде казармата, там нямаше проблеми, щото всички бяхме пердета, само един старшина, кой ли го беше направил такъв, ни разсмиваше. Имаше проблем, заекваше, а ние трябваше да маршируваме, да стоим мирно, а оня: ”Хоодомм мааааа… или Миррр…”.
Особено го затрудняваше моето име и все запецваше на него. Бяхме строени и който чуеше името си, трябваше да излезе две крачки напред, дойде и моят ред: ”Редник Куррр…”, а останалите: „- тев, тев” - господин старшина. По едно време взе да ми вика на малкото име, ама все го бъркаше – ту Курти, ту Курте и като запецнеше, се чудехме кой е –ти и кои са –те, след като изговореше най-после втората сричка от името ми.
После се ожених, работа, деца, миналата година оженихме големия ми син. Сега чакаме внуче, докторите рекоха, че ще е мъжко, та умуваме вкъщи всички за името му - дали да продължим родовата традиция, а?