Свечерява се. Сгъстяват се зад прозореца сенки тъмни. Студено е във вехтата изба – порутена и неотоплена. Мразовито е. Увива се Абленка в шал разпокъсан, от молци прояден, треперещи боси крачета върху дъсчен миндер качва, присвива ги и обгръща с премръзнали посинели ръчички. Завърта се колелото на чекръка, от сумрака нишка издърпва. От сдрача, от мразовития, топлина към себе си изтръгва. Отронват се от очи жаловни едри парещи бисери, само дето не ще помогнат на мъката тез сълзи горчиви. Няма с какво огнището да запали, топлото в избата да върне. Да, а и време за това съдбата не е отредила...  

     В ъгъла братчето Енчо в треска люта на пода се мята. Добрала се е до него мор нелека, такава, дето срещу нея не помагат ни илачи, ни баене. Поглежда към него Абленка, вижда как очите на Енчо се стопяват, в тъмнина потъват и последна искрица на сестра си дарява. Зловещо крещи Абленка, зловещо, още жаловито, със сетни сили притиска в гърдите мъртва главица братова. Бъдни вечер е – Бъдни вечер без бъдеще...

     Не остана у нея друг избор как волята на рода да изпълни. Спира колелото Абленка. Достатъчно прежда, ще стигне шала да изпреде, да изпреде... още да поправи. Присветкват и потракват куките железни в сръчни пръстчета момински, придърпват нишка от сумрака на света проклети. Изчезват дупките в шала – една след друга. И нито молец ѝ попречи, нито сън натежава, нито дума не проронва...

     Изнизаха се ден след ден и преди седмица последен възел в шарката вплете. Таз буболечка е неземна. Не от този свят. А механична. Зли люде я пуснаха. Зли люде, пришълци. Изпълнители на Правителството Върховно, което над всички хора власт е взело. Тринайсет зими успя само да види Абленка, откакто се е родила, и се явиха в дома ѝ Изпълнители на Указа Върховен. На Указа страшен, дето човека без душа остави. Целият им род, от мало до голямо, в центъра на селище мрачно натикаха, че и стена висока въздигнаха – стена висока, обиколна, непреодолима. Охрана поставиха. А после лов на хора започна. По двама, по трима... семейства цели вътре затвориха...

     Вплитат, преплитат куките възелчета в дупките на шала. Свежи нишки по върха на кръпките лежат и по-топло на Абленка става. От улицата глъчка се разнася. Само че знае Абленка – не е глъчка това, а скърцане със зъби. Стотици хиляди бръмбари-корояди стените стари в прах превръщат. Все по-близо и по-близо гласове долитат. Лоши гласове, недобри...

     – Тук имате оборудване за милиарди, а с едно момиченце не можете да се справите! Така ли?.. Колко още време ще ви трябва, за да завършите проклетата процедура?

     – Господин Генерал, ние се опитваме да пробием нейната защита с микродрони. Тя е от резерват L-113…

     – Какво-о?!? От сто и тринайсти? Вие... вие въобще... четете ли заповеди? Заповедта гласи: “Да се унищожи!” У-ни-що-же-ни-е, разбирате ли?.. Никакво дигитализиране, нито цифровизиране, сканиране, преброяване, каталогизиране... Нищо подобно! Ясен ли съм?.. Всички от L-113 – веднага да се изтребят! Ние похабихме за тези изроди толкова много ценни нанити, с които можеше да се засипе цял океан! А полза – нанайки! НУ-ЛА!

     – Но Господин Генерал, ние не можем…

     – Какво казахте?.. Не ви чух, повторете, какво не можете?!

     – Не можем да я унищожим, Господин Генерал. Тялото е толкова уплътнено, че дори и субатомен инжектор не го поема. Температурата в бокса е снижена до минус седемдесет. Това е предела за нашите прибори, но тази малка негодница още не е изгубила съзнание. Не можем да пренапишем личността ѝ, докато е още будна. Това е някаква неизвестна за науката мутация…

     – Тогава ликвидирайте малката кучка! Това е заповед! Ето – вижте... Според нашите данни тя е последната в своя клъстер. Достатъчно са и тези, които можахме да пренапишем. Така че... изпълнявайте веднага!

     – Слушам, Господин Генерал!

     – Анихилирайте дрони в нейното тяло. Ако и това не помогне – застреляйте я.

     – Слушам, Господин Генерал!

     Три... Още три кръпчици останаха, последните, как рухнаха труповете и в тлен се превърнаха. Отвори очи черешови Абленка, гледа – надвесили се над кревата двама в тежки лати железни. Смукала разни от тялото ѝ ледено изскубват, сонди от устата безмълвна издърпват. Бързо! По-бързо да завърши работата трябва.

     По-силно отпреди мигат куките сръчни по шарката – възелче след възелче – печата на света роден възвръщат...

     – Хубавица е. Теб не те ли е жал?

     – Жалко за бръмбарчетата. М-да... Ако беше и по-умна, би дала да я преобразуваме... Хм, така де... Дреболия е тази операция. Три минути само и вече си пълноправен гражданин на обществото. Защо толкова се инатят тези от резервата? А, Гюнтер?.. Кажи бе, Гюнтер!

     – Какво Гюнтер, та Гюнтер?.. Монетка ще хвърляме ли?

     – Мятай! Езито е мое...

     – О-о, Хайнц! На теб се падна... Дръж пулта! Само дръпни се по-далеч, че после скафандъра до сутринта ще чистим.

     – Е, прощавай, трохичке…

     – Натисна ли?

     – Не разбрах… Що не се взривява? Датчиците показват, че в кръвта ѝ няма нанити-цифовизатори…

     – Как така няма? Къде са се дянали?!?.. Провери още веднъж!

     – Какво-о?.. Ама какво тя прави!!!

     – Хайнц… По-дяволите…

     Ето и край, завършен е шалът!.. Топло стана на Абленка. Топло, та чак радостно. Ще може сега най-подир волята на рода да изпълни. Чужда земята стана. Нужно е друга да дири. Силата на рода там да пренесе. Живот нов на света да даде.

     Отвори очи черни черешови Абленка и шала сребрист погледна. Безмълвно на кревата се протегна, опъна, па се напъна, ремъци графенови разкъса. Хвърлиха се към нея стражарите в лати тежки железни... Къде хукна, ами сега? Извърна се Абленка, ръце бели размаха, дословно като вълна пред себе си разгони. Полетяват стражите настрани, на части се разпадат – кръвта върху доспехите им замръзна и като градушка ледена пода засипа.

     “Бедни, вие... жалки – помисли си Абленка, – какво със себе си сте сторили? С пръст да ви докоснат – на прах ставате…”

     Лошо. Лошо е сред люде в метал облечени и сред техните слуги механични – светлина ярка, ама нежива. Затвори очи Абленка, изля мислите си зад избата разрушена. Какво пък, сурово е там, да, ама познато, по-надеждно...

     – Затворете ниво “D”! Не я изпускайте… Дръжте я на позиция!.. Къде? Стой!!!

     – Но какво можем да направим? Та тя не е дигитализирана. Не е включена към системата! Нея даже бронебойни не я ловят…

     – Дезинтегратори – залп!

     Успя змеят шестоглави огън да издуха. Рязко подскочи Абленка, навреме се отдръпна. Жаркият пламък за малко шала да подпали. Тежко ще да е пряко змея да мине...

     Навлезе Абленка в тунела тесен, който в междуземието водеше, завъртя се, залута се в дебрите дълбоки, едва посоката да отгатне съумя. Погна я змеят шестоглави, с огнен залп я изхвърли. Махна небрежно тя с крехи дланички на главите огнедишащи и към целта последна побегна. За рода да отмъсти...

     – Това пък сега какво беше? Тя как премина през бариерата?.. Някой разбра ли?

     – Просто изчезна и се появи зад оръдейната батарея, Господин Генерал.

     – Но как изобщо е възможно такова нещо?!..

     – Това е невъзможно, Господин Генерал. Също и да остне жива в течение на три месеца при температура минус седемдесет. Както и да унищожи нанодронните цифовизатори в кръвоносните си съдове. Нонсенс!

     – Нищо. Така или иначе малката кучка не ще може да излезе на повърхността. Ние сме на трикилометрова дълбочина, над нас има четирнайсет нива на защита. Осведомете всички постове…

     – Господин Генерал… Тя… тя… току-що извади от строя реактора… С нас е свършено… Всички ще загинем...

     – Спешна евакуа…

     Хубаво е рано сутрин в гората! Весело. Сякаш не Коледа, а пролет е дошла... Оживяват дърветата, протяга се към слабото слънчице крехко първо кокиче, чуруликат птички в зори ранни, въздухът – лек, чист, вкусен... като роса уртинна. Мъгла боси нозе обвива, снежинки меки петичките гъделичкат. Добре е и още как!

     Радостно е на сърцето Абленково. Успя тя по Рождество волята родова да изпълни. Макар че в мразовит плен вечен враговете я затвориха, съумя тя в тъмата нишка да издири, кълбо да намотае, шал родов да поправи...

     – Загубите?

     – Деветдесет процента от състава. Лабораторията е напълно разрушена. Не сме разчитали на такива възможности у тези в резервата. Изглежда, някой от “горните етaжи” не е направил правилни изчисления.

     – Обектът?

     – Следите са изгубени. Вероятно е загинала при взрива на реактора.

     – Е, какво пък, следователно човечеството е напълно цифровизирано... Закрийте делото.

     – Слушам, Господин Генерал!

     Падна шалът на снега, родова сила на земята да отдаде. За мъничко остана живот на рода да върне. Въздъхна Абленка, стъпи връз шала сребрист. Завъртя се светът в хоровод, светлина ясни очи замъгли. Потрепери Абленка, удари сърцето. Ту-туп... ту-туп... И замря...

***

     – Ото, мисля, че това е глупост.

     – Кое е глупост?

     – Идеята за цифровизацията на човечеството.

     – Престани, Ан! Нас просто ни направиха по-добри. Природата не е взела предвид много фактори, създавайки хората. Цифровизацията е като молекулярната кухня – разбиваш съставящите компоненти на малки частици и после отново ги събираш. Така, както ти трябва.

     – Именно. Нас са ни подбрали така, както на някого му е угодно. И аз не бих повярвала, че това е по нечий образ и подобие.

     – Грехота е да се жалваш, Анабел! Какво мрънкаш?.. Тук си имаме идеално общество – без войни, без престъпления и болести. Ми така, де – балансирана храна, пречистен въздух, структурирана вода и трикилометров надежден покрив над главата. Никакви бактерии, гама-излъчвания, радиоактивно замърсяване и прочие негативи. Така че – живей и се радвай!.. Имаме едно и също ниво на емоционални възприятия, сходен мускулен тонус, еднакви потребности... Няма силни и слаби сред нас… Не-ее, каквото и да говориш, но дигитализацията си е венец на човешката еволюция.

     – Да бе, “венец”, как ли пък не!.. Слушах, че по време на приключването на процедурата последната от резервата избягала от лабораторията. И не само това...Тя, голо и босо момиченце, успяла да помете по пътя си цяла въоръжена до зъби охрана и преминала всички нива на защита като горещ нож през масло. И ето сега на повърхността Земята отново се заселва. Какво ще кажеш за това, а, Ото?..

     – Чух тези бръщолевения... Разправят още, че взела със себе си родовата памет, запечатвайки нейния код върху въображаем плетен шал-носител. Че не всички от нейния клъстер били дигитализирани и напълно пренаписани, и че всеки в последния момент преди унищожението ѝ отдал своите мисли и сили. Ето защо се превърнала в бронирано чудовище, на което дори и от залпа на лъчевите анихилатори не му пукало... Знаеш ли, когато служих в Академията често ни показваха нейните нашумели по онова време “мнемозаписи”. Какво да ти кажа – смях в залата, да, точно… Докато лежала в изолатора, си представяла, че седи в старо мрачно мазе и преде прежда, придърпвайки нишки от пространството. А когато натрупала достатъчно, започнала да закърпва дупките в някакъв вехт “шал”... Тя дори и нанитите-цифовизатори си представяла като вид молци и бръмбари-корояди. Ха-ха-ха... ох, колко забавно!.. Ако се вярва на тези записи, то няколко месеца е преживяла при минус семдемдесет. Без храна и вода. Абсурд!..Така че глупости са всичкото това и небивалици. Нечия глупава измишльотина.

     – А ако не са?.. Ами ако всичко това е вярно?

     – Аз ще ти кажа, Ан, каква е истината. Ти си безнадеждна наивница, хе-хе... Глупачка, която не умее две плюс две да пресметне. Ако всичко това се окаже вярно, тогава и хората, които населяват Земята, по твоите думи би трябвало да дължат възраждането си на нечий прост код. Макар и вплетен в някакъв си прокъсан шал-носител. Значи по всичко излиза, че цифровизацията е венец на еволюцията!

     – Самият ти си глупак, Ото!.. В теб няма ни капка романтика.

     – Ха-ха-ха... “романтика”, не ме разсмивай...

     – Майната ти, плужек!..

     Младите хора обидено присвиха безкръвните си устни и като раци плъзнаха по тесния коридор, всеки в своята посока.

     А високо над техния благонадежден бункер пееха птици и набираха сили могъщи гори. Свеж вятър разлюляваше вълни по нивите с ръжта, където понякога се чуваха леки почуквания на мотики и редки удари на чукове.

=========

© Tyto ALBA