Свечерява се. Сгъстяват се зад прозореца сенки тъмни. Студено е във вехтата изба – порутена и неотоплена. Мразовито е. Увива се Абленка в шал разпокъсан, от молци прояден, треперещи боси крачета върху дъсчен миндер качва, присвива ги и обгръща с премръзнали посинели ръчички. Завърта се колелото на чекръка, от сумрака нишка издърпва. От сдрача, от мразовития, топлина към себе си изтръгва. Отронват се от очи жаловни едри парещи бисери, само дето не ще помогнат на мъката тез сълзи горчиви. Няма с какво огнището да запали, топлото в избата да върне. Да, а и време за това съдбата не е отредила...
В ъгъла братчето Енчо в треска люта на пода се мята. Добрала се е до него мор нелека, такава, дето срещу нея не помагат ни илачи, ни баене. Поглежда към него Абленка, вижда как очите на Енчо се стопяват, в тъмнина потъват и последна искрица на сестра си дарява. Зловещо крещи Абленка, зловещо, още жаловито, със сетни сили притиска в гърдите мъртва главица братова. Бъдни вечер е – Бъдни вечер без бъд ...