7.06.2013 г., 19:01 ч.

Роза за мен 

  Проза » Разкази
987 0 11
5 мин за четене

Никога не съм гледала сериозно на интернет връзките.
Вярно, контактна съм, обичам да общувам, да се забавлявам и флиртувам, а скайпа дава добри възможности за това, без да е необходимо непременно да се обвързваш със срещи. Нямам нужда от странични връзки, защото от години живея с приятеля си и въпреки че никога не сме говорили за брак, се чувствам сериозно обвързана. А освен това, знам колко е ревнив и то без да съм му давала никакви поводи за това – просто темпераментът му е такъв, а и нали това означава, че държи на мен. Знам, че го прави от обич и не мога да му се сърдя, макар че ме откъсна от приятелките ми, които, макар и омъжени, си имат своите забавления.
Понякога много ми липсва обикновеното, приятелско общуване с някой, с когото да споделям и на когото да се доверявам, разговорите с колежките на са ми достатъчни. Може би затова ми е интересно да откривам виртуални приятели.
В случая ме откри той. Както обикновено, отначало се поколебах дали да приема разговора, но все пак го направих. И от тази минута нататък никога не съжалих за това.
Има хора, с които сякаш сте настроени на една вълна, и се чувствате така, сякаш винаги сте били заедно. Не ми трябваше много време, за да установя, че аз и той сме от тях. Бяхме почти на една възраст, имахме сходни интереси, умееше да ме разсмива и да ме кара да забравям проблемите си. Разговорите с него бяха разтоварващи и забавни, сподели ми и някои неща за себе си. В момента нямал сериозна връзка, преди време се разделил с приятелката си.
„Но мисля, че съм влюбен” – прочетох и въздъхнах. Явно и той щеше да прави опити да ме сваля, както повечето скайп познати. Е, изглежда не може да мине без това, но поне ще му покажа ясно, че няма защо да си прави труда, ще му кажа, че аз пък имам сериозна връзка отдавна. Ще е жалко да го загубя като приятел, ако просто си търси авантюра, но ако няма друг избор...
„ В кого си влюбен?” - написах.
„Много е глупаво, знам, и ти сигурно ще ме сметнеш за голям идиот.”
„Защо?”
„Защото дори не съм разговарял с нея.”
Изпратих едно смеещо се емотиконче.
„Това наистина е интересно! И защо не си?”
„Живее с някакъв тип, не знам дори дали не са женени...”
„Хм, изглежда не знаеш много за нея.”
„Да, въпреки че често я виждам.”
„Колежка?”
„Не, съседка.”
„Виж ти! Можеш поне да я заговориш по съседски, какво толкова.”
„Само здравей – здрасти, нищо повече. Този, нейният изглежда голям особняк, не искам да ù създавам неприятности.”
„Може би я ревнува” написах, и се замислих за приятеля ми. Е, той определено ме ревнуваше и наистина се цупеше, дори когато само поздравявах по-млади съседи или познати. Веднъж ми беше вдигнал страхотен скандал само защото се заприказвахме с момчето, което продаваше вестници в будката на ъгъла.
„Странно ми е какво намира в него, толкова е нежна и мила, а той е абсолютен грубиянин. Понякога го чувам как ù крещи, ужасен тип.”
„Е, коя ли двойка няма такива моменти” – написах. При нас например все повече зачестяваха. Напоследък се прибираше късно, казваше, че поразпускал с приятелите и ако само му намекнех дали няма да е добре да поразпускаме заедно, ставаше груб и невъздържан. Всеки мъж си има право на лично пространство, сопна ми се, и що за мъж ще е, ако е само до полата на жена си.
„Може би не е чак толкова лош човек” – написах с чувството, че търся оправдание за моя приятел – „Възможно е просто да е по-емоционален и експресивен тип.”
„Не разбирам как го понася такъв, наистина. Не вярвам да е щастлива с такъв като него.”
„ Може би го обича.”
„Бих се учудил.”
Този разговор ме накара да се замисля дълбоко. За първи път от много време насам. Какво ставаше с нашия живот, къде отиде нежността, доверието, споделянето. Имахме ли нужда изобщо един от друг, или съжителството ни беше просто навик, с който бяхме свикнали и се залъгвахме, че това е всичко от което се нуждаем. Толкова отдавна не бяхме разговаряли за нас, за бъдещето ни, за общия живот, който уж градяхме, просто се носехме по течението.
Дълго подреждах в мислите си думите, които да му кажа, не исках да звуча претенциозно и объркано. Знаех колко е избухлив и дори малко се страхувах от неговата реакция. Особено напоследък – едва сега, след разговора с този непознат по скайпа, си дадох сметка колко сме се отчуждили, и затова очаквам разговора с него повече със страх, отколкото с надежда. Но едно ми беше ясно – повече не можех да тая всичко в себе си.
Разговорът се оказа много различен от всичко, което очаквах – той сякаш изпита облекчение.
 - Права си, всъщност отдавна трябваше да поговорим – каза ми – Ясно е, че всеки от нас си има свой живот и наистина е по-добре да се разделим.
 - Свой живот ли? – отвърнах с горчивина – Ти може би имаш, но аз отдавна нямам, откъснах се от всички, защото ти искаше това, а аз те обичах. Но после започна да се отдалечаваш все повече от мен и не знаех как да намеря отново пътя към сърцето ти. Ти не ми позволи.
Той замълча, после едва промълви „Така е по-добре” и на другия ден си отиде. След време разбрах, че от месеци имал връзка с някаква жена и се готвел да замине с нея в чужбина. Не можах да си обясня защо не ми беше казал, щяхме да си спестим толкова неща. Но вече нямаше значение.
Откакто останах сама прекарвах още повече време с виртуалния си приятел, бях започнала да се виждам и с приятелите си, но с него беше невероятно удоволствие да се общува, чувствах се свободна и неангажирана.
Един ден ми написа:
„Чудя се дали вече не е време да поговоря с нея.”
„Отдавна трябваше” – написах му аз, като си мислех как понякога сами объркваме живота си защото ни е страх открито да говорим за чувствата си.
„Напоследък я виждам по-често сама, много се вълнувам, дали няма да ме помисли за луд ако просто така ù се изтърся и ù призная, че съм влюбен в нея.”
Стана ми смешно, но и толкова мило, мислех, че такива неща се случват само по филмите.
„Непременно го направи, още днес” – написах му – „Вземи и една роза, няма жена, която да остане равнодушна към такъв жест. Дори и да не е влюбена в теб. А после искам да ми разкажеш, с подробности!" И изпратих намигащо личице.
„Да, чудесна идея! Ще го направя!”
Е, сигурно вече сте се досетили, макар че аз се изненадах. Много. Когато по-късно някой позвъни и отворих, видях съседа, от долния етаж. И държеше роза, за мен.

© Христина Мачикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Валентин!
  • Много добре написано! Поздравления!
  • Щастлива съм да споделям тези мои приказки с хора като теб, Дани!
    Благодаря ти
  • Насърчавам идеята ти за разказ, Валентин, но продължавам да смятам твърдението ти за абсурдно. Може би просто защото съм имала такива примери в живота си - докато бях студентка, например. Преподавателят ми беше завеждащ катедра, в която преподаваше съпругата му. Друг наш преподавател по онова време беше ректор, докато жена му беше също наш педадог...И досега са заедно, дори мога да кажа, че са световноизвестно дуо. Честно казано, аз имам точно противоположни на теб наблюдения в тази насока, така че едва ли бих могла да приема твоите. Но пък не обичам да натрапвам своето мнение, още повече когато не виждам грам смисъл в това. Просто чакам интересно написан от теб хумористичен разказ, толкоз
  • Отказвам да приема подобна логика, според нея двама колеги не бива да са семейство, защото това ще накара колегите да ревнуват, дори и ако двамата си вдигат семейни скандали в обедната почивка Признай, че е забавно! Поне аз се смея с глас...Всъщност с мъжа ми сме колеги, не че работим заедно, но пък нашите кумци са мои колеги и двамата. Наивно е да се смята, че малките проблемчета разбиват връзката - това зависи от връзката. Ако не е достатъчно здрава, разбира се, че ще я разбият. В противен случай само биха я заздравили.
  • Валентин, не мога да повярвам, че това го казваш сериозно. Наистина ли тук виждам пример на прословутото чувствително мъжко его в действие? Я не ме будалкай! А какво се случва, ако ти й станеш началник? Предполагам, тогава този проблем се превръща в предимство?
  • Валентин, когато се влюбиш в една жена, тя автоматично се превръща в твой началник
  • Ахаааа...ами ако историята се окаже по действителен случай, какво правим тогава, а?
  • Ааааа, не само по филмите стават такива неща. Случват се понякога и в "Откровения".
  • Такива неща се случват само по филмите... все още си мисля.
  • !
Предложения
: ??:??