Животът ми беше серия от незапомнящи се моменти и повтарящи се грешки. Моменти, които въпреки това оставаха в съзнанието с нещо наистина значимо. Грешки, които не водеха до нищо добро и въпреки, че даваха уроци.. си оставаха грешки, които се повтаряха отново, и отново.

Подобно на Кубчето на Рубик животът ми беше цветен и разбъркан; понякога без никаква последователност, и винаги подредено хаотичен.

Но можеше ли хаосът да бъде подреден и имаше ли как да го контролираме? Или единственото, което можехме да направим бе да му се отдадем изцяло, оставяйки го да ни погълне? Въпроси, които имаха страшно много отговори, но и такива, които оставаха висящи в пространството, чакащи своето време, и своите отговори..

На пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Гласът ти. Очите ти. Усмивката. Походката. Смехът ти. Парфюмът и прегръщането. Най – вече прегръщането, за което душата ми копнееше всяка нощ преди лягане и всяка сутрин преди ставане. А през останалото време просто.. те копнееше...

Загледаш ли се за малко, обаче, виждаш отпечатъка, който времето беше оставило върху нас. Отпечатък, наречен ПРОВАЛ ...

Педро Шáгаш Фрéйташ е написал: „Обещавам ти провал. Обещавам да те обичам до свършека, да те целувам до последната граница, да тичам, когато е достатъчно да се върви, да скачам, когато е достатъчно да се тича, да летя, когато е достатъчно да се скача. Обещавам ти провал. Без колебание. Обещавам да бъда човек, понякога да бъда непоследователен, понякога да казвам по нещо не на място, нещо погрешно, дори съвсем нелепо. Обещавам да разбирам, обещавам да желая, обещавам да вярвам. Обещавам да настоявам, обещавам да се боря, да откривам, да уча и да се уча. Всичко това, за да ти кажа, че ти обещавам провал. И Бог да ти е на помощ, ако не ми обещаеш същото. Ако пак се провалиш, кълна се, че ще те обичам завинаги... И тя се провали.”

Провалихме се, Вечност.. Провалих се в това да те обичам до сетния си дъх, а ти се провали в това да не ме обичаш. И когато Съдбата събра пътя ни отново... Е, тогава разменихме местата си – ти се провали в това да ме обичаш до последно и се отказа, а аз... аз се провалих в това да спра да те обичам...

Обич населяваща сърцето ми, което на свой ред преливаше от любов към теб.

Любов – безумна, нестихваща, нежна, разплакана, болезнена, но истинска, човешка и много наша; разпръсваща душата на милиарди атоми, и превръщаща се в огромна, черна, всепоглъщаща празнина..

Самота, която ме раздробява на съставните ми части и ме довежда до отказ да съществувам, ако теб те няма..

И тъй като те нямаше, единственото, което можех да направя, за да те задържа за още малко беше да не се възпирам, когато пиша за теб.. „Ако обичаш някой в 4 сутринта – кажи го. Ако в 9:30 продължаваш да го обичаш – кажи го отново...”

Не мога да контролирам хаоса. Мога единствено да му се отдам (вечно забързана, неприлично нещастна, толкова истинска и толкова... твоя) ... Самотата, която отричах, всъщност прикривах доста старателно, обличайки я в илюзии и грим.

В най – черното на черното и в най – тъмното на тъмното щяха ли да прогледнат очите ми? Под дъното на дъното щях ли да намеря отговорите, които търпеливо са ме чакали в ръждясалия сандък на разума ми? В най – болезнената фибра на болката щяха ли да се притъпят чувствата ми и щях ли да успея да ги разлея в думи, които не очаквах да бъдат прочетени? В най – страшното на страха ми открих ли кураж през сълзите си да му се усмихна и в силата на слабостта си ще вдигна ли очи, за да погледна в себе си? В най – самотното кътче на самотата си ще разбера ли, някога, че светът понякога става тесен?!

Мислите ми ставаха все по – разхвърляни, безсмислени и хаотични.

Хаосът надделяваше.

Кучката се смееше победоносно.

Магии няма.. Не е имало...

Послепис:

Отричане: „Това не може да се случва на мен”

Гняв: „Защо се случва това? Кой е виновен?”

Договаряне: „Ако това, което се случва на мен, бъде премахнато, в замяна аз ще направя...”

Депресия : „Толкова съм отчаян, че не мога да направя нищо.”

Приемане: „В мир съм каквото и да се случи.”