"Учиха ме старите хайдути,

с думите от странджанските песни -

и във най-опасните минути

да оставам доблестен и честен.

Пред врага си да не коленича -

с бой и хитрост да го побеждавам.

Първото си либе - да обичам,

правдата - до край да защитавам!"

Имаше такъв форум в сайта: "Метафорите, които харесвам". И аз си помислих за метафорите в странджанските песни.

Не, това не е издържана статия. Защото най-малко аз съм в състояние да обхвана необхватното. Просто искам да споделя някои метафори и думи от песните, които съм запомнил и ще помня за цял живот.

Много ми харесва сравнението на момчетата с вълчета. "Войвода дума: “Момчета, момчета като вълчета, ..."

Сравнението на многобройната тълпа с облак. "Не било облак от Бога, ми било облак от хора."

Сравнението на сгодяването с залагане, а на омъжването - с продажба:

"Очи, черни òчи, що плахом гледате - продадени ли сте, или заложени?"

Тъгата по родния край и идеализирането му: "В нашето село голямо, от две страни грее слънцето, от четири - месечината."

Много красива ми е и тази метафора, съчетана с хипербола: "Че ми либе домиляло, на сърце ми омиляло, като бяла перуника: от върхът ги сълзи капят, от коренът - Дунав тече."

Много мъка навява безизходицата, принуждаваща бедните хора цял живот да слугуват. Момичето пита ратая не му ли е дотегнало да слугува, а той отговаря: "Кадъно, бейско момиче, додя ми и дотегна ми, ма нема колай никакъв."

Много разпространено е сравнението на болестта с черна и грозна старица: "Чумата, грозна и страшна, на църно конче яхаше."

Сравнението на тежката скръб и мъка с катран в сърцето. Канят момъка да вземе нещо от софрата, а той отговаря: "Мойто се сърце наяло, с црън се е катрань наляло."

"Прав съм, Тодорко, като свящ - не могат да ме окривят!" Това казва на сестра си момъкът, когото са оклеветили, че е извършил убийство, че е убил турчин. Уви (нали песните са създавани по истински случаи), "окривили са го" и са го осъдили на смърт, а едва години по-късно е разкрит истинският убиец.

Харесва ми и хайдушката клетва: "Който се болен поболяй, ред по ред ще го носиме, както го майка носила - девет месеца на сърце и две години на ръце."

В странджанските песни сравненията рядко са от една дума - и самата дума е пояснена. Не е достатъчно да се каже, че момичето е като ябълка; непременно се добавя, че е като червена ябълка; не е просто "ружа в градина", а е "червена ружа в градина". Снагата ѝ не е просто "тенка гемийка средя морето", но "и натоварена с лимоне и портокале". "Очите ги са бистри герани - ненапиени." "Косата ги е сяно зелено - неокосено".

Но красотата е истинска само тогава, когато е придружена и от други добродетели - трудолюбие, вежливост, доброта. "Има ги моми сякакви, мъ като Дона не видях: и жèне, Дона, и вършè, и кара кòне в харманът, и пак е бяла, цървена: бяла е като лахана, цървена - като ябълка".

И тук сравнението е с "червена ябълка". Но много по-важни са следващите думи - че жената "и жене, и върше, и кара кòне в харманът, и пак е бяла цървена ..."

Същото е казано и за една друга мома: "Колко жито сяе, колко врах отвява, кя не погрознява, по-хубава става."

И още едно впечатляващо описание на женската красота:

"Очите ги са винени,

вяжгите ги са сключени,

руса ги коса в пети я бие,

уста ги - чаша сребърна,

езикь ги захар продава.

С дума човяка наява

и с погледа го напива."

Първите три реда - черните вежди, винените очи и дългата руса коса ли са главното, или главното е в следващите четири реда: "уста ги - чаша сребърна, езикь ги захар продава. С дума човяка наява и с погледа го напива!" Едното без другото не върви, но мисля, че по-силни са вторите четири реда.

Още по-запомнящи се са развърнатите сравнения. Например между моминския живот и този на омъжената жена: "Дорде е мома лефтера, където върви и пяе. Земята пяе под нея, синьото небе - над нея. Кога се мома оглави, където ходи и плаче, земята плаче под нея, синьото небе - над нея."

Или за съдбата на сирачето: "Горкото, мале, Иринче - една го майка родила, пък три го майки гледали!"

И в една друга песен за сирачета и мащехата им: "Кога ги хлебец поискат - сухи корички хми дава, наместо манджа - помийка, земята им е постелка, лютата слана - завивка!"

Сирачето е "като ми пиле билбинче, га го майка му опили, опили, че го остави, та нема крильлье да фръкне, и нема нехте да стъпне ..."

А какво ли не е казано за любовта!

"Наред момите гледайте, но една да не любите и севда да не фърляте, че севдата е лошаво - от севда човяк умира!"

"Кога се двама драговат, драговат, че се не земат, тяхната галба голяма в морето да я фърлеха - на море зарар ше сторят; в гората да я фърлеха - на òвце зарар ще сторят, кога се на пъкь срещноват - вряла ги вода попаря."

И как само е описано влюбването от пръв поглед: "Като във Сливен отидох, във Сливен сватба имяше. До кальманата седяше едно хубаво момиче. Налиташе ми, мале ле, в чашата шушка да стана, да ме момата изпие!"

Или в една друга песен: "Я като я видях, умът си загубих, срамът си забравих!"

И това оригинално и красиво обяснение в любов: "Ти налей вода в бял бакрач, тури го да се отбистри, че се над него нàдникни - която видиш в бакрачът, за нея да ме надпяеш!"

Но и момите се влюбват от пръв поглед: "Църни очи шаташе, шаташе и ги мяташе - еннъж конят, дваж - мене!"

А в друга песен: "Очите ги святеха, като ми риба в дълбуняк, като ми жаба в жабуняк".

И не може да не усмихват тези думи от коледарска благословия: "В тъва къща има и мòмче. Татко му го прата подир козичките, а той върви подир момичките - като татка си на млади години."

И за това - колко трябва да се внимава при избора на съпруг или съпруга: "Гледайте, очи, гледайте, че сетне да не плачете."

Много ми харесват и някои преувеличения, хиперболи. Например за това как играел момъкът: "Като с ногата потропа, керемидите паднаха; като със двете потропа - дуварите се сринаха."

Или в любимата песен на биволарите, "Биволарцката": "Като бивольле рихтяхя, та сокаците метяха, кат калдаръмът тъптяха, та каменьнето фърчаха, та жамовете трошаха."

А особено ми харесва едно не преувеличаване, а намаляване - на деня до час, а на нощта - до минута. Когато гората казва на момъка, че е посърнала, защото преди три дни и три нощи през нея са минали триста турци, триста черни арапи, и са прекарали три синджира роби, юнакът казва на кончето си: "Слушай конче, записувай: трите деня - три сахате, трите нъщи - три минути!" За да настигнат и освободят робите, преди да са ги закарали в Стамбул и да са ги продали. И това го казва не закрилян от свръхестествени сили чутовен юнак, не Крали Марко, а обикновен странджански момък.

И колко е мила тази загриженост: "Де ли мръзне мойто либе? Що не ми е по-близичко, да му стопля студни ръки кат ги тури в пазуха ми".

И каква тъжна въздишка се изтръгва от гърдите на момъка, любимата на когото сгодяват за друг: "Хора гълчаха, Рада главяха. Като въздъхна хубави Гьорги, хубави Гьорги през прозорчето, та хми угаси сичките свящи."

В песните понякога съобщението за смъртта е като новина за женитба за "черната земя". "Майка ми ше ви запита, пък вие да ги кажете, че го Стояна сгодихме, сгодихме и углавихме, за зелената морава, за саморасъл бял камень!"

А когато майката пита дали в чужбина не са видели някъде и сина ѝ, отговарят ѝ как са го видели: "Бял му бе камень възглавье, ситен му пясък - постеля, синьо му небо - покрива, два го гарвана чакаха, очите да му изпият, га му душата излязе."

И по-нататък: "Кога чуждинче погине, чужда го майка не плаче, чужди го сèстри не жалят."

И че единствено майките са, които до гроб скърбят и оплакват децата си:

"Нека ме либе жалее, година и половина, дорде ги изля късметет. Пък майка да ме жалее, дорде морето пресъхне, дорде гарванът бял стане, дорде ги гледат очите, дорде ги ходят ногите, дорде ги фатат ръките, дорде я пръстта затисне".

Интересна е характеристиката на етносите. За българите най-срещаните епитети са "бяла българка" и "бяли българе". И това е не само заради хубостта им, а и цялостна им характеристика като на честни, весели, добри, справедливи и работливи хора.

"Блазя хми, мале, блазя хми, на тява бяли българе: де има сянка дебела, българе ше я отърлят; де има вода студена, българе ше я напият, де има нива голяма - българе ше я оженат!" - изплаква пред майка си една насила потурчена девойка.

За българите от Странджа, от Хасекията, освен това се казва, че са бедни, но юначни. Когато Индже Войвода решава да нападне и плячкоса и селата в Хасекията, байрактарят му, Кара Кольо, се опитва да го разубеди: "Остави тая работа. Хасекийовци, казват хората, че са на пари сирмаси, пък са на куршун исправни - ше фърлят да ни избият!"

(Но Инджето не го послушва. "Развявай, Колью, байрякът! Я нося риза ризница, мене ме крушунь не фата." Обикновен куршум не го фата, но едно момче излива от гривните на майка си сребърен куршум, с който улучва Инджето в сърцето).

За турците пък най-честите епитети са "църни турци анадолци" и "църни манавйе".

Гърците пък са охарактеризирвани като хитри и проклети и като предатели. В песента "Българе глава дигнали" те са, които донасят на султана, че българите готвят въстание. И царят се виком провиква:

"Събирайте се манавйе, и голи боси цигане, гладни и жадни татаре, и проклетите черкези! Скоро в българско подите, старите баби кòлите, младите булки пòрите, та хми децата вадите и ги на маждрак бучите, малките моми робите, та ги ханъмки прàвите."

И те така са и правили: "Във църквата ги напряли, старите баби колили, младите бульки порили, та хми децата вадили и ги на маждрак бучили, моми робиньки зимали..."

Аз си мислех, че тази песен е създадена за Преображенското въстание. Но с такава зверска жестокост преди това е било потушено Априлското въстание - да си припомним за баташкото клане. А от някои думи от пълния ѝ текст се разбира, че песента е от още по-рано.

"Клета му душа, проклета, който майка си не слуша!" - се казва в една песен. Всъщност в две песни. В едната момъкът не послушва майка си да не тръгва на път през нощта, защото може да го срещнат разбойници. Разбойниците го хващат и го убиват. "Главата му се валяше, и езикът ги думаше: "Клета му душа, проклета, който майка си не слуша!""

В другата песен момичето не послушва майка си и "пресляда" мъж от друго село. Но когато наближават селото му, мъжът я отпраща да се върне при майка си, защото в селото си има друга жена и има дяца от нея. И момата плаче и нарежда: "Как ще при майка да ида, майка ми ще ме убие, татко ми ще ме заколи. Извади ножче от пояс, та ми главата òтрежи, и ме на парчѝ нàправи, че ме на гръмйе нàкачи - да вървят моми, да гледат, да знае мома, да помни, кога майка си не слуша!"

И за тежкия живот на невястата, омъжена на лошо място и в чуждо село:

"Нека ми майка проводи два ножа с черно чуряньня: с единьнят да се зàколям, с другият да се рàзпорям, сърцето да си извадя, на майка да го проводя, майка ми да повярува, какво е църно станало."

И още една хипербола, този път за мъката на майката, омъжила дъщеря си на далечно място. Казват ѝ, че тогава, когато изчерпи морето и когато "сухият сухар лист пусне", тогава дъщеря ѝ ще си дойде на гости. "Черпила Милкина майка, черпила, изчерпила го, сухият сухар лист пуснал - Милка на госке не дойде!"

А за обидата и гнева на отхвърления момък:

"Ако те ваште не дават, плявнята ше ви зàпаля, да горят лиси бивольле!"

И още по-страшна закана: "Га да е, и кога да е, тва село ше го зàпаля, на пепел ше го нàправя, очумень ше го засея, кòнето да си пасеме, кòнете и бивольлето!"

И хиперболи за големина на потери и битки. Дружината казва на войводата, че ядат и пият, "но не им пàда нà сърце", защото потерята ги е обградила.

"Ми прибройте ги колко са: ако са двяста до триста, барем на мене не стигат." - казва войводата. Но му отговарят: "Тие не са двяста до триста, ами са млого повече - кат на гората листата, кат на земята тревата".

И после за битката: "Още си дума думаше, триста са пушки пукнали, триста са момци паднали."

Не знам дали тази песен е чисто странджанска - твърде много е популярна и по други места. Но в друга, чисто странджанска песен, трагедията и хиперболата са още по-големи: "Петстотин пушки пукнаха, петстотин момци паднаха, петстотин свящи горяха, петстотин майки плачеха!"

Не, наистина не може да се обхване необхватното. Спирам дотука.

Но това, което вече написах, посвещавам на паметта на баба Злата Дугьовица.

Защото докато си припомнях тези неща, спомнях си (нали във живота ни съществува симетрия, и най-ранните спомени ни спохождат най-късно), че много от тях ги зная от нея.

Къщите ни бяха една до друга, и те, с дядо Никола, често биваха у нас. А аз много обичах да седя на леглото зад възрастните и да слушам разговорите им.

Баба Злата знаеше много песни. Нямам спомен как пее, не съм я сякаш слушал да пее, но в разговорите често използваше думи от тях.

А тя сигурно е и пеела много хубаво, защото странджанската народна певица Магда Пушкарова е нейна дъщеря.

След смъртта на съпруга ѝ - дядо Никола Дугьов, и тя, както много други старици, на които децата бяха се изселили в големите градове, остана съвсем сама. И отиде да доживее дните си във Варна, при другата си дъщеря, Нина. И Нина пееше много хубаво, дори по-хубаво от сестра си.

Случи се, че през 1965 или 1966 година, ходих до Варна, и нашите ми поръчаха ако имам възможност, да ида да я видя и да ѝ нося много здравье от Малко Търново. Видях я - все още жива и здрава. Доволна беше, живееше удобно, бяха направили за нея една доста хубава пристройка в двора. Похвали се от дъщеря си, как хубаво я гледат и добре се отнасят с нея. Но и много ме боли, ми каза.

- Но какво те боли? - не я разбрах веднага аз.

- "Редома, сине, редома, ама сърцето - най-много!" - отново с думи от песен ми отговори тя.

Много ѝ беше мъчно за Малко Търново.