Ех, това куче. Мамка му. Само лае. Цяла нощ ли ще е така? Писна ми от него. Не беше така, ама тази нощ, какво му става, не знам. Не се търпи. Никога не бих си взел куче. Само грижи. Само лаят...

Времето е топло. През деня беше горещо и къщата се стопли. Отворил съм всички прозорци на стаята да влезе малко хладинка и течение, ама кучето на този тъпак Георги Задпечкин ме влудява. Лежа увит в чаршафа, като в пашкул, целия изпотен. Като в какавида съм. Стоя и набирам бяс. Най-различни мисли ми идват в главата - най-вече как да го пречукам това куче. Не се разбираме със семейството на собственика на кучето много, нищо, че сме съседи. Родова вражда. Общо-взето заради глупости разни.

Сега аз обаче лежа, като омотана в чаршафа какавида. А както се знае какавидата  преживява метаморфоза в пашкула. Промени. На мен вече съвсем не ми е за тази вражда, или поне така си мисля, а в главата ми е убийство - не на Георги, а на кучето му. Де да имах отрова, но нямам. Имам газов пистолет, но цялата махала ще ме разбере, ако го гръмна псето му с псе. Може би ще го удуша с въже...и тн. Такива мисли ми минават и все се надявам, че ще заспя и ще ми мине, ще забравя злобата си, но метаморфозата в чаршафа продължава. Виждате ли, не съм агресивен човек, на животно трудно ще посегна. Трябва да ме докара до бяс. И тоя газов пистолет горе в малката стаичка не е мой, а на брат ми. За какво му е  - не знам. Той отдавна се изнесе, ама си остави пистолета. Аз обаче в моя пашкул не се успокоявам, а се превръщам все почвече в нещо ужасно, нещо от което ме е малко даже страх. Това нещо най-накрая се изправя в леглото и се размотава от чаршафа. Метаморфозата е приключила. Сега не съм Ратмън, или както там се казвам, а съм убиец. Решил съм. Ще го утрепам това псе. Все пак досещам се, че имам отрова - на тавана имахме май отрова за мишки. Ако му я дам в малко кайма ще свърша работата.

Качвам се тихо по стълбите към тавана. Не искам никой да ме усети. Всяко стъпало е като стъпало към ада, но върви нагоре, а не надолу, странна работа. Става все по-топло и по-топло с всяко стъпало. На тавана е като в печка. Взимам отровата, увита в пакет и слизам все така тихо по стълбите. Наште спят на горния етаж. Минавам пред голямото огледало и няма как да не се видя в него - аз съм си. Не може да се познае, че е станала метаморфоза. А сърцето ми се облива в зло и нещо тъмно, нещо черно и лигаво. Обувам си някакви тежки обувки, за да ритна кучето ако ме нападне и излизам от къщата, после се насочвам към задния двор. Нашият съсед е през ограда от нас. Тихо се прехвърлям през нея - като котка съм, по скоро белка, ама голяма. Все пак събарям две саксий с мушкато, дето майка ми ги отглежда. Те са първите жертви. Приближавам се предпазливо към колибата на кучето. Давам си сметка за обкръжението си. Нощта е облачна, без никаква луна и звезди. Влажна. Пак усещам, че съм в пашкул. Пак ли ще настъпи някаква промяна? Сякаш нямам власт над нея. Нещо ще ми щукне, но какво ли? Аз съм човек, и от мен произлиза началото и края на тези метаморфози - като при пеперудите. Гъсеницата става пеперуда, или моолец, защото така е закодирано в нея. Пашкулът само ѝ дава възможност на тихо и спокойно място да се промени. Така и аз - какво ще стане от мен зависи от това, какво е заключено в мен. Аз не знам какво е, но се отключва от средата около мен и веднъж започнал процесът няма спирка или връщане назад. И разбира се нямам никакъв контрол какъв ще изляза от “пашкула”. Струва ми се, че от мен ще се пръкне студенокръвен убиец. Ще убия кучето и от там ще започна. Всичко ми се струва много съдбоносно. Това ще е началото. Ще си остана някакъв социопат. Стоя до оградата и чакам поредната промяна в мен да се завърши. Да узрея. Готов съм да стана това, което ми е отредено. В мен нещо ври и кипи. Честно казано, мислите ми са  леко чалнати, но и изпих сума ти лекарства за сън. Може от това да е. Седя покрай оградата обмисляйки следващите си действия после решавам да се раздвижа най-накрая и да спра с цялото му мислене. Каквато и да е промяната, тя трябва да е станала. Във вените ми тече студена, черна кръв. Чувствам я. Станал съм истинска гадина, поне така си мисля, и не мога и не искам да се спра. Нещо ме бута напред. Знам, че когато видя кучето ще знам какво да направя и как да го направя. Някакво гадно псе - ще му метна каймата и готово. Първо куче, утре сигурно ще направя нещо на човек. Не ми пука. Все пак се чувствам изпотен. Странно през какъв катарзис преминавам само, за да затрия едно куче. Много колебания като за един хладнокръвен убиец, наистина. Приближавам се до псето, а в ръка държа найлонова торбичка с отровената кайма.

Тъмно е, но все пак очите ми са привикнали с тъмнината. Виждам горе долу. В момента, в който поглеждам кучето, обаче разбирам, че не мога да го отровя. То е едно такова симпатично приятелче, с клепнали очи и черно, на рижи петна. Минало е покрай Немска овчарка. Досега не бях виждал “врага”, но гледайки го разбирам нещо за мен. Пак съм си същият и нощта, омотаният чаршаф и топлината и влажността  са все там и сигурно ме променят в някаква посока, но не, че да мога да убия кучето. Ако и да има промяна тя е неизвестна за мен. Просто мислите ме карат да се чувствам по-жесток и ужасен, отколкото съм. Сигурно и пеперудата, когато е сама с мислите си в какавидата ѝ идват щури мисли за това какво ли извращение ще се роди...но се ражда пеперуда. Е, аз не се превръщам в пеперуда, но не съм и гадина.  

Пред мен мен стои някакво сладко пале и ме гледа с любопитство. Горкото помиярче си е увило лапата във веригата и го боли - затова лае и скимти. Какво е загубено. Приближавам се бавно и внимателно, за да не ме ухапе и го освобождавам от веригата. Къде ще ме ухапе - това куче си показва каквото мисли - близва ми ръката, После ми хрумва нещо и го отвързвам съвсем от веригата - да се разходи по лехите с домати на съседа. Все пак не съм изцяло добронамерен. Връщам се по същия път, тихомълком през оградата, счупвам още две саксии с мушката и се прибирам у дома. Хвърлям отровената кайма в боклука и си лягам. Спя до сутринта.

Историята има продължение. Съседът се ядоса, че кучето беше изпотъпкало двора тази нощ и после го пусна палето на улицата.Предполагам, че всичките тези метаморфози, промени са изкарали все пак нещо ново  в мен, кой знае. Сега обичам кучетата. Даже го прибрах помярчето.