Вратата се отвори рязко и в кабинета влетя един млад, наскоро завършил обучението си лекар, когото познавах бегло – само заради честите ни разминаванията по болничните коридори и съвместното висене пред машината за кафе. Работеше някъде по горните етажи, дори не знаех името му. Но иначе беше симпатяга. Строен, с широки рамене, гъста черна коса и интелигентна физиономия.
Той присви очи срещу мен и, слагайки ръце на кръста си, каза:
– А, сестра Тончева, най-малко теб очаквах да видя тук!
– Ами… случва се – отвърнах аз. Какво друго можех да кажа? Трябваше да му се извиня ли, що ли? И бездруго се чувствах достатъчно тъпо. В същото време ми се видя странно, че е запомнил фамилията ми.
– Какво става сега? – попита той делово и се приближи.
Както лежах на масата, кимнах към изпружения си вдървено десен крак и с кисела усмивка на лицето рекох:
– Май го счупих.
– Опа… Лошо! Ще видим. Рентген ти направиха, нали?
– Да.
Той се приближи към компютъра, седна и затрополи чевръсто по клавиатурата. Сле ...