Щастието носи болка

Нощта бе мрачна и дъждовна. Черни буреносни облаци сякаш се биеха безмилостно, сипеха светкавици и гръмотевици като удари срещу врага. Вятърът постепенно се засилваше, а дъждовните капки ставаха все по-големи и многобройни. Едрите капки, които се разбиваха по прозореца, сякаш искаха да пробият стъклото. Мишел стоеше сама в апартамента си, слушаше смразяващата композиция на времето и потръпваше при всяко святкане и всеки гръм. Приближи се до прозореца, загледа се в дъжда и си представи как всяка капка е един камък, вятърът го грабва в ледените си обятия и го запраща точно по нея, като разгневена тълпа, която я замерва. Случваше се често да си мисли подобни неща, бе изстрадало момиче и не можеше да се каже, че често срещаш усмивка върху нейното лице. Баща ù бе починал, още когато бе на девет, достатъчно голяма, за да го помни добре и достатъчно малка, за да е притъпила болката. Той я обичаше наистина и се стараеше да прекарва колкото се може повече време с нея и това я правеше едно много щастливо малко момиче. Но уви, една нелепа катастрофа го отне от нея, точно пред очите ù. Всичко се случи в един зимен декемврийски следобед, когато той дойде да я забере от училище. Тя го чакаше на обичайното място. Той се зададе, тя отдалече позна колата, но изглежда той не я беше забелязал все още, вероятно заради лекия снеговалеж. Бе отделил повече внимание на това да я види, отколкото на това, което се случваше на пътя. В момента, когато я видя и върна погледа си върху платното, видя пресичащо дете, зави рязко и наби спирачки. Колата изобщо не спря, а започна да се хлъзга по пътя и се блъсна в едно дърво на не повече от седем-осем метра от Мишел. Очите ù се напълниха със сълзи и тя се затича към колата. Браян стоеше неподвижен, а от челото му се спускаше ивица от кръв. Тя отвори вратата, задърпа якето му и викаше с всички сили „Татко, татко, събуди се...”. С малките си ръчички тя едва поместваше тялото му, прегърна го и започна да го моли да не я изоставя. В този момента дойдоха и други хора, които видяха какво се случи. Един от мъжете се опита да я откъсне от него, но тя все по-силно го прегръщаше. Накрая успя да я откъсне и да я отдалечи, бе дошъл вече и медицински екип, свалиха безжизненото тяло на земята и започнаха да му правят сърдечен масаж и изкуствено дишане. В продължение на около четири минути Мишел гледаше как медиците се опитват да върнат баща ù към живот, но без успех. Накрая те просто спряха и констатираха смъртта на пострадалия. Тя успя да се отскубне от мъжа, който я държеше, и отново се хвърли върху все още топлото тяло на Браян, не можеше да повярва, че той е мъртъв, че вече го няма. След като го качиха на носилката и го вкараха в линейката, тя сякаш беше сама в снежния следобед с горещи сълзи, които се стичаха по бузите ù и се сливаха с кръвта, която бе попаднала върху нея...

            Всичко това се бе случило преди повече от петнайсет години и все по-рядко си спомняше за този момент от живота си, а и имаше много други проблеми, които я бяха превърнали в жена, отдадена на работата. Тази вечер, бе различна, имаше какво да я накара да се усмихва от време на време. Бе втората им среща и тя го покани на вечеря, която тя самата ще приготви. Яденето беше вече във фурната и му оставаше около четиридесет минути, а той трябваше да пристигне всеки момент. Звънецът звънна и тя отвори.

-         Здравей, Джак. Как си ?

-         Ужасно, мокър и замръзващ. Времето навън е ужасно. Каква буря само се е разразила.

-         Съжалявам, че избрах точно тази вечер. – каза тя, надявайки се той да ù каже, че не проблем.

-         Няма нищо. Откъде да знаеш какво ще е времето, не си синоптик – подхвърли той и се усмихна.

Тя се усмихна също и го покани. Взе палтото му и го закачи, след това го поведе и настани на масата.

-         Да ти предложа малко вино, за да те сгрее.

-         Благодаря, с най-голямо удоволствие ще приема.

Тя наля две чаши и остави бутилката отново в кофичката с лед. Поднесе едната на него, а с другата в ръка седна срещу него и вдигна тост:

-         Тост за случайните запознанства и всичко след това – каза тя с лека усмивка.

-         Наздраве, за малкото красиви мигове, които все още имаме възможност да преживеем.

Мишел бе изпускала много мъже, защото е била предпазлива, но с Джак реши да бъде различно. В него тя виждаше нещо, което ù даваше кураж и именно заради това го покани на вечеря толкова бързо. Надяваше се, че тази бърза стъпка ще му покаже сериозните намерения, които тя има, преди той да е загубил интерес да ги търси. Защо Джак бе приел толкова охотно тази покана и въпреки лошото време не бе отменил вечерята, все още остава загадка.

            Вечерята премина в разговори за работа, различните проблеми, с които се сблъскват в нея. Разбира се, винаги се намираше и по някоя интересна история, която да те накара да се посмееш от сърце. Напук на бурята, която вилнееше вън, вътре обстановката ставаше все по-топла. След като приключиха с вечерята, те се отправиха към всекидневната и се настаниха на дивана пред камината, за по чаша уиски. Стояха на не повече от двайсетина сантиметра един от друг, гледаха огъня и се наслаждаваха на питиетата си.

-         Не вярвах, че ще се съгласиш на тази вечеря още на втората среща – каза тя с леко треперещ глас.

-         Аз съм странна личност, която може би ще имаш възможността да опознаеш – отвърна Джак с леко сериозен глас, който я накара да усети леки студени тръпки по тялото си.

Той бе около метър осемдесет и два, строен и силен мъж. Изключително красив и с чар, който малко жени могат да разберат. Именно това бе привлякло вниманието на Мишел. Запознаха се в библиотеката, когато той неволно я бутна, когато се навеждаше да вземе книга точно зад нея. Той се извини, като истински джентълмен и я покани на чаша кафе, за да се реваншира за неудобството. Тя прие, тъй като от доста време не бе излизала на среща, а и той изглеждаше апетитна хапка. Срещата им протече перфектно до най-малката подробност. Държеше се с нея като с истинска дама, говореше точно толкова, колкото да не я отегчи, и слушаше наистина с интерес нещата, които му споделяше, дори задаваше въпроси за някои от историите. Той бе просто перфектен, което ù се струваше толкова невероятно. Когато той прие поканата за вечеря, тя сякаш сънуваше и не искаше да се събуди.

-         Сигурна ли си, че желаеш да ме опознаеш и да видиш истинското ми аз –  каза той, остави питието на масата до дивана, приближавайки се към нея.

-         Да, разбира се – каза тя леко объркано.

-         Това може да ти донесе страдание и болка, и дори да те убие – и се усмихна, сякаш загатваше нещо.

-         О, Джак, не ставай смешен, да ме убие.

Той се наведе и я целуна. Лявата ръка му бе преметната зад врата ù, сложи я на рамото ù и я придърпа към себе си. Тя се отпусна и сгуши в него с желание за дълга целувка. Обви ръце около врата му и се наслаждаваше. Вместо да я прегърне с другата ръка, той я бе сложил зад гърба си и сякаш търсеше нещо. Проблесна светкавица и се забеляза, че държи нещо. Чу се гръм и Мишел усети остра срязваща болка в стомаха си. Той я прегърна още по-силно и продължаваше да я целува, докато не усети вкуса на кръв в устата си. Отдръпна се, докато се изправяше, не спираше да я гледа право в очите, сякаш търсеше нещо там, и го откри. Сред напиращите сълзи на светлозелените ù очи, той съзря болката, страха и най-важното, неразбирането какво се случи. Защо? С какво го заслужи? Сякаш искаше да изкрещи тези въпроси, но нямаше вече сили. Устата ù постоянно се пълнеше с кръв, тя кашляше и се давеше в нея. След като погледът ù видя това, което иска, Джак клекна близо до нея, хвана я за ръка, сякаш искаше да я успокои и да ù помогне. Раната, която ù бе нанесъл, се намираше точно в областта на стомаха. Подобни рани убиват човек бавно, мъчително, в адски болки, а той искаше да се наслади на бавното загасване на огъня на живота ù. Доста отпаднала, Мишел успя да събере сили за една последна дума:

-         Защо? – каза тя и от устата ù бликна голямо количество кръв.

-         Защо? – попита Джак, сякаш това бе толкова нелогичен въпрос.

Той седна отново до нея, сложи главата ù на гърдите си, пое си дълбоко дъх и започна да говори:

-         Мила моя, питаш ме защо – заради страданието. Животът е едно безкрайно страдание – поне така казваше баща ми, когато бях на 14 и ме изнасилваше. Щастието не трябва да съществува, то е като туба бензин в огъня. Колкото по-щастлив е човек, толкова по-нещастен ще бъде след това. Затова, приеми това като подарък от мен. Проучих живота ти, знам през какво си преминала. Майка ти е починала при раждането, баща ти в катастрофа пред очите ти, когато си била на 9. След това си се лутала по приемни семейства. Тежък живот, не мислиш ли? Затова реших, че не мога да ти позволя да бъдеш щастлива, защото имаш нужда от това, но получиш ли го, рано или късно ще изчезне и ще бъдеш много по-нещастна. Както казваше баща ми, докато ме чукаше „Не искам да правя това, Джак, не ми харесва, но така е по-добре за теб”? Забавно, нали, именно тези думи чу той от мен, преди да му прережа гърлото.

След тези думи Джак изчака още около минута, докато Мишел спря да диша. Изправи се, погледна за последен път безжизнените ù очи, наведе се, целуна я по челото, взе си палтото и излезе. Извади бяла кърпичка и избърса кръвта по ножа и се замисли „ Наистина щях да се влюбя в тази жена, тя щеше да ме направи толкова щастлив, а когато я загубя, щях да бъда толкова нещастен... Постъпих правилно, че спестих страданието и на двама ни, докато е още в зародиш”. Той се загърна с палтото, сложи си шапката и с усмивка излезе на улицата. Бурята все още вилнееше и само светкавиците показваха как  бавно се отдалечаваше.