Щуринки

                А-а-а, ето къде се реело немирното ми хвърчило! Видях го над покрива на лечебницата и таман се бях ухилил до уши,  когато ме стреснаха яростно мучене и тропот. Замръзнах  и едно мускулче на бузата ми заподскача. Изтръпнало погледнах към поляната. Селският бик гонеше ветеринаря. Човек пред животно, с все сили тичаха към мене. Аз се промъкнах зад оградата на лечебницата, открехнах дворната порта и след като докторът влетя, я треснах зад гърба му. Заключих я, а сетне и двамата побързахме да се скрием в голямата зала - на сигурно място.

            - Запомнил ме е, пустият му бик! Когато беше теле го оперирах и още зъб ми има, затуй като ме види и ме погва - задъхано рече човечецът и грохна на един стол.

            Аз побързах да се покатеря на станока, който служеше за преглед на добитъка и да погледна през прозореца:

            - Спокойно. Двама гледачи уловиха бика, овързаха го и сега го теглят към обора - казах убедително, както винаги говореше майка ми. Сетне се превъртях няколко пъти по една от гладките пръчки на станока, скочих на пода, отключих вратата и изскочих на двора с надежда да видя хвърчилото си. То се беше оплело в клоните на най-високата топола и безпомощно пърхаше. Тъкмо се чудех как да стигна до него и да го освободя, когато един от гледачите на добитъка се развика:

            - Докторе, докторе, една крава се е разгонила!

            Аз побързах да вляза в залата и да предам чутото:

            - Една крава се била разгоЛила, чичо докторе и те викат в обора!

            Ветеринарят, макар и капнал от умора след бягането, се разсмя и приятелски ме потупа по гърба.

            - Ха, сега ще изям и хляба на бика, та да види той! Нека да има още за какво да ме гони!

            Досега не бях виждал как бик яде хляб, но сега си го запредставях, а също и как чичо доктор се сборва с него и му отнема дори последния залък.

            Скоро след като съобщих важната новина за разгоЛването на кравата, вече се бях покатерил на тополата и даже бях успял да освободя хвърчилото си. Отвисокото видях, че бате Рангел се връща от града. Изсулих се от дървото и с малко посъдрани дрехи, набегом, та първи го пресрещнах!

            - Бате, що се връщаш толкоз рано? Мама ми каза да те чакаме чак след месец, когато свърши учебната година - запрепирах аз, че дано да разбера какво се е случило, защото брат ми беше най-ученият вкъщи - тате го беше записал в големия град, в школо по електричество.

            - И аз исках след месец да се върна, ама какво да правя като даскалът точно сега рече: »Кой не знае закона на Ома, да си ходи дома!» Та затова си тръгнах с месец по-рано, а не за друго.

            Ударих аз пета в задницата си  и право при тате. Пръв исках да му съобщя тази важна новина:

            - Тате, бате Рангел се връща, щото даскалът му бил рекъл: »Кой не знае закона Ома, да си ходи дома!»

            Мислех, че мама и татко ще се зарадват и ще го посрещнат като друг път - ще го прегърнат, ще го разцелуват, ще го заразпитват за чудесиите в големия град и той надълго ще разказва, дорде мама изпече баница и наденички, ама този път друго се случи. Вместо обичайната гощавка, батко ми яде лобут от баща ни, а сетне - аз пък от батко ми, а баба ни Гена непрекъснато повтаряше: «Всеки по реда си, като не си знае акъла!» Най-подир се поуспокоихме и цялото домочадие седна пред телевизора. С туй чудо на техниката баща ми все се хвалеше пред съселяните си, щото повечето от тях си бяха дип прости, както той казваше и още не смееха да сложат в дома си такова страшно нещо. На вълшебната кутия на нещото пишеше «Опера», а от долната страна имаше три кръгли, въртящи се копчета и когато картината започнеше да се къдри, аз отивах и я оправях с въртене на тези колелца. Мама, като гледаше как върша това, цъкаше с език и казваше, че по-голям техник от мене не е виждала. Баба пък се страхуваше да не ме удари токът или да не ме хване някой, изскочил от вътрешната страна на тая дяволия. Тя спеше в стаята с чудодейната машина и след като я изключеше от контакта, задължително завиваше екрана й с пъстро каре.

            - Защо правиш тъй, ма бабо? - все я питах аз, а тя ми отговаряше:

            - Да не ме гледат ония, дето са вътре в дяволската кутия.

            По едно време старицата се заоплаква, че от страх да не излезе някой от телевизора, не може да спи спокойно. Мина се, не мина и от недоспиване ли, от друго ли, ама взе, че се разболя. Бате размени стаята си с нейната. Поуспокои се тогава баба Гена и чак гостенка си покани, че да я видела как е. Дружката й се казваше леля Къна и имаше дебел корем и дълги плитки, които висяха отзад - през кърпата й. Аз си мислех, че тя носи нещо скрито под престилката си и затуй й е голям тумбакът. Все ми се искаше да я пипна и да проверя какво крие, ама не смеех. Сега леля Къна затръшна вратата на стаята зад себе си и тежко седна на дървения стол, що беше досами главата на баба, а седалката му заскърца така, че аз се уплаших да не се разчупи, ама тя здрава и държелива излезе.

            - Гено, Гено, ке умреш, ма Гено! – влязла, не влязла и запъшка леля Къна.

            - Яз, че ке умра, ке умра, ама ти ега не си жива да видиш! - отвърна баба ми и аз оставих двете старици да си хортуват, ударих пак петата в задницата си и право при ветеринаря. Бързах да не изпусна разгоЛването на още някоя крава.