Дълго мислих, как да го кръстя това и какво да го заявя.Синковец - хвалебствено название (Нашият синковец изненада всички с изпълнението си). Държа да кажа, че си е чисто погледнато от смешната страна. Обичам си детето и мъжа. Нищо, че единият е чепат. Та така.
У дома си отглеждам от ония малки примати, дето след време стават на хора (хомо сапиенс).
Знаете ги. Отначало гукат и се смеят, пълзят, пък проходят. Бързичко наваксват и с речника. Ей тогаз, жална ми майка. Ушите ми бучат, главата кънти, крака-няма ги. Тича тоз ми ти юнак на единадесет месеца, то глава лепихме, то колена заздравявахме, то не са чудесии. Не проходи това дете и май още не знае как се ходи, тича си. Сега е време за минута мълчание в почит на нервната ми система, беше добра, мила, вършеше си работата…липсва ми.
И така вместо да проходи, реши да изтърчи директно към първи клас, не на акъл, а на ръст. Не че не му сече и пипето. Ама вярвате, или не, на дрехите му пише за 5-6г. Висок е колкото мен на осем. Не че не знаех в какво се забърквам, решила да създавам поколение със здрав българин, от ония с едрите кокали, приличащи на същински лъвове (четка и за мъжлето, ако е решил да прочете).
В устата, синковецът, е много цапнат, по-цапнат от баща си, мен още не може да ме задмине. Чакаме. Ох, казах ли? Жална ми майчица! Картечницата работи постоянно. Ако не дъвче храна, джвака думи. Реди ги едни рими, да припаднеш.
Веселба ни е у дома. А и навън. В занималнята го мислеха за по-голям, защото стърчи с две глави над другите и казва „Моля“, когато поиска нещо. Ама бърка ти в душата и я вади, само и само да е неговото. Хитра лисица, аз си го знам. Но другите още му се връзват. Мен например ме пробва за манипулации така:
-Мамо, купи ми.
-Не мога, не съм взела пари в мен.
-Мама може всичко!
Край, точка, няма запетая. Няма ама, ами. Гледа с едни кошутени очи насреща ти и нацупени устни (за които всяка миска би завидяла) и ти омекват коленцата. Кво да се прави, мигаш на продавача и сучеш кичури, да ви зачака пазейки заветното. А той зяпнал детето ти се муси, не било ли голямо вече за такива играчки? Пишело, че е до три години - чете ми етикета.
-Ама той е на три.
-Да бе, брате!-възклицание.
Едро хлапе, набито, прилича на борче (предлагаха ми да го записвам вече, но като знам, че ще му строшат ушите.. и без други са на баща му стърчащи. Не ща, не ща). Бокс ще е на мама, боксьорче. Мечтая си. В нас и за това се води спор, единият вика бокс, другият футбол. Детето искало карате и другите две. Само ние да сме със здрави гърбове, на всичко ще е. Пък каквото му е пътя.
Та така, получавам си сърцетуп от време на време като се размисля. Ножове ще точа, баща му отказа пушка да взимаме (била съм луда, не му се рискува). Ще го пази маминка, как иначе. Че какви моми се завъдиха, набързо ще го лапнат и изплюят, щом попадне и в тия дилеми. Хубавичък си върви (ама това са свекървени неволи, отплеснах се).
Главата ми кънти, бръмбарите си летят и се бият в черепа. Как ще го отглеждаме това дете? Вече ни затапва и ни праща в тъча. Какво ще го правим на тринадесет, опази. Будно дете ще излезе. Само да си запази ентусиазма, не да го защури и отвее вятър. Мене си ме вееше на бяла кобила и си ме подхвърля още.
Оня ден, нещо пак скарани с обичния, не си говорим. Малкият се подмотква, ту при него, ту при мен. Виждам го, че вече му напира. Идва и ме зяпва. Аз се правя, че не виждам. Нали съм сърдита, та целия свят ще го отнася. Той пак при баща си, онзи нещо смотолеви. Не успях да чуя, нямам ехолокатори. Детенце пак се връща при мен. Не издържа вече. Почваме диалог.
-Мамо, защо така?
-Как, мише?
-Що си тука?
-Къде да съм?
-Оттатъка.
Пуля се. Защо пък да съм оттатък? Нали съм сърдита, не вижда ли? Вероятно му преча на детското, бащичко.
-Защо, преча ли ти?
-Да.
Дигам рамене, детето се не предава.
-Тате защо е така?
-Как?-вече се ядосвам, баща му ли го наговори нещо, какво става?
-Е така!-прави една физиономия. Очите ще изскочат, лицето се зачервява. Прилича на друго, не цупене, ама схващам.
-Цупиш ли се? Сърдит си? Баща ти се цупи!-скачам и плесвам с ръце, все едно играем онази игра за познаване.
-Ааа, да. –възкликва детето. Придобива замислено изражение и след малко почва да се смее. Махва неподправено с ръка, завидно дори за кралските особи и възкликва рязко.
-Смешен тати!-залива се от смях, а аз мигам, смръщвам се. Забавни му се виждат наще терзания, а той ме сочи и се пресилва вече да се смее. - Смешна мама! Смешни мама и тате. - вече грухти смеейки се (това си му е от мен, баща му като ме чу първия път изпадна в ступор. После три дена ме разсмива. Само и само да се увери, че е истина).
Мисля аз, мисля. Ми прав е, смешни сме. Смешни възрастни. А можем да сме повече, като деца. Я си ударете по един шамар, сборичкайте се малко и се оправете. А ние какво? Мълчим си пет дена. Ама пуст инат, пусто му его, не е много на обичане. Затова трябва да сме повече, като децата. По-малко да си мълчим и повече да се обичаме!
© А. А Всички права запазени