18.04.2004 г., 0:51 ч.

Синьо, Червено, Небесно 

  Проза
2035 0 2
11 мин за четене

СИНЬО, ЧЕРВЕНО, НЕБЕСНО

 

 

Бившето гадже ми каза: Не я убивай!

Ще помисля - отговорих й аз.

 

 

Синьо и ясно небето бе легнало ниско на ширналите се малки възвишения. Слънцето се губеше някъде из дълбините му, заело най-високата си позиция - невидимо и жарко. Царство на тишината - мигове, в които всичко живо си почиваше. Нямаше ги песните на птичките; щурците мърдаха антените си скрити в пукнатините на земята, притаени на хладно.

Маковете разтворили цветовете си, покриваха в червено целия пейзаж. Утринната им роса отдавна се бе изпарила, населявайки околоноста с виденията си. Тук-там няколко замаяни пеперуди пърхаха над червеното поле, нехаещи за палещите лъчи на слънцето.

В ниското между възвишенията се виеше малък асфалтов път - жарка сива нишка. На един от завоите му бе приклекнало младо момиче. Гледаше към близката брезова горичка. Съвсем самичка, лишена дори от компанията на собствената си сянка, тя се изправи и сложи пръсти като козирка над очите си. Огледа се. Бе заседнала на тоя път от два часа. За това време бе минала само една кола. Като древно проклятие отчаянието вече спускаше сянка над нея - сянка, която за съжаление не я пазеше от слънцето. Приглади с две ръце леката си рокля по корема и надолу по бедрата. Изгаряше от жегата. Мисълта да се подслони в рехавата сянка на брезовата горичка все повече я изкушаваше. Майната му на всичко. . .

Изведнъж подскочи като ужилена. Изправи се на пръсти, заоглежда се.

Наистина се чуваше шум от автомобилен двигател. Не можеше да установи посоката - оглеждаше се ту на едната, ту на другата страна. Когато се наведе да вдигане чантата си от земята видя гущерче. Гледаше я хипнотизирано; насмалко и тя да се хване на играта му. Шумът се усилваше и вече със сигурност знаеше, че е от там, от където идваше и тя. Правилната посока. И за секунда не й мина през ум, че автомобила може и да не спре. Метна чантата през рамо и си вдигна (без всякаква логика) слънчевите очилата над челото. Автомобилът се движеше със голяма скорост; не го виждеше, но не й бе трудно да отгатне по шума от двигателя, увеличаващ се застрашително бързо. Намираше се на завой - осъзна го; целият този път се оказа такъв - никакъв по-дълъг прав участък. . . И какво ли значение имаше, след като за два часа я (от)мина само една кола. Не й пречеше, че ще замръкне насред тая красота, нито че слънцето почти я бе изпарило - тревожеше я, че до вечерта трябваше да достигне крайната си цел.

Автомобилът идваше. Тя вдигна палец.

Гущерчето изтича пред летящия с висока скорост черен автомобил. Момичето се извъртя след колата, бясна и. . .

Чу се писък от свирещи гуми, колата леко поднесе и сетне се закова на място по средата на шосето (но не за дълго, защото веднага след това гумите изсвириха и тя тръгна на заден ход).

Момичето гледаше като хипнотизирано тази сцена. Леко накланяше глава на ляво-на дясно. Кое бе по-силно, любопитството или изненадата?

Автомобилът се изравни с нея и спря. Тя отвори вратата и лъчезарно поздрави:

- Добър ден!

- Добър ден! Качвайте се. Малко неудобно сме спрели. - Шофорът й махна и тя веднага се метна на предната седалка.

Гумите отново изсвириха и потеглиха.

- За къде пътувате? - Беше млад мъж. Трудно й бе да отгатне на колко години е, но не му даде повече от тридесет.

- За най-затънтеното място на света. - Той я погледна учуден, но все пак весело. - Извинете ме, но това наистина е така. Отивам на сватбата на най-добрата си приятелка. И тя така реши, да е на най-затънтеното място на света. . .

- Защо? - Прекъсването беше някак си учтиво, ненатрапчиво. Не че той не бе красив, но начина, по който й говореше, го правеше особено привлекателен в нейните очи.

- Ами, никой не узна. Всички все това я питахме, но тя само се подсмихваше.

- Ами, да бяхте питали младоженеца, тогава.

Ах, колко е хитър само - но го премълча, само отвори широко очи. Беше радостна. И й личеше.

- А Вие за къде сте? За къде пътувате, искам да кажа.

Той присви устни и се замисли. Тя се втренчи в лицето му; не различаваше секундите от часовете.

- За най-затънтеното кътче на света. - Смееше се. Изненада я. - Не искам да ви плаша. . . Просто излязод на разходка с колата. Обичам да шофирам. Така се разтоварвам. Ще ми бъде приятно да Ви закарам. . .

- Може ли на "ти"?

- О, да! Просто ми е навик.

Движеха се приятно бързо. Той следеше пътя, като ту накланяше глава на една страна, по посока на завоя, ту на другата, следвайки извивките на пътя. Седеше с изправен на седалката гръб. Предпазният колан минаваше през червената му блуза, като лентата на древен кавалерски орден. Това я подсети и тя мигновено също закопча своя колан.

- Разумно. - Усмихна й се той. - Щях да Ви кажа. . . Извинявай! Щях да ти кажа, но се отплеснах. . . по най-закътаното място на света. . . Така беше, нали?

Колата летеше по криволичещият път; спускаха се, изкачваха малките възвишиния, заобикаляха ги. Тревата край тях блестеше на слънчевата светлина в най-живото зелено. Слънцето бе минало малко пред тях и печеше през предното стъкло върху бедрата им. Момичето бе изпънало ръцете си върху им с обърнати нагоре длани.

Малък гарван изграчи пискливо; големият се спусна над пътя и пусна ореха пред черния автомобил, пикира и се върна при разбитата ядка. Малкият гарван кацна при него, но големият го помете с криле и отнесе ядката.

Черният СААБ летеше напред.

Пътят правеше лек ляв завой в ниското към тесен камен мост и в рязък десен се стрелваше пак нагоре. СААБ-ът лесно ги преодоля и пое изкачването на пълна газ. В горната част го чакаше ято черни птици, които прелетяха ниско.

Слънцето не преставаше да води черният автомобил; вече напекло и върху скутовете на двамата пътници.

- Тя никога няма да резбере какво правя. . .

- Защо тя? - Попита я шофьра.

- Както аз никога няма да разбера - защо там!

- Но мислиш да разбереш, нали? - Той намигна; опитваше се да следи пътя. Бяха преминали границата (онова място в общуването, където ледът помежду става на парчета) посредством едно спиране, когато той бе отбил колата малко рязко (и успя да й изкара акъла), а после изскочи навън от колата.

Ококорен в зеленият склон под него, той изглеждаше малко-не-на-себе-си и докато тя го наблюдаваше без да предприеме нищо, той отново влезе вътре и потегли; после й каза:

- Не се плаши! Не исках да те плаша. Просто щях да откача, след като започнах да виждам всичко, което ти ми описваше. . . църквата. . . края на света. . . всичко. . . Щях да откача и спрях. . . За да не откача в движение.

Тя се смя с думи:

- Няма нищо. . . Не се уплаших. . . - Но замълча усмихната и с широко отворени ясни очи; и чак тогава мина отвъд. . . - Не, излъгах те. Изплаших се. Нали това търся.

Червено. То течеше като буйна река през очите й, размиваше очертанията на усещанията, хвърляше хоризонта в пропастта. Навсякъде около тях беше червено - огромни макови поляни. При движението на колата, от скоростта, тези необятни червени пространства от хиляди червени главици - разтворили цвят да глътнат поне мъничко от небесния простор - така бясно се сливаха в една размазана червена стихия, докосваща очертанията на колата, с неподправеният почерк на флирт - досущ като закачливо малко момиче - че тя в един момент загуби и последната останала й (неизплъзнала се) връзка с действителността, за да стигне дотам, че да види как всичкото това - движещо и вихрещо се -червено около нея (а вече й се виеше свят), навлезе в колата, завъртя се около мъжът (вперил поглед напред, ръцете на волана, мощ и музика) и проникна в червения му пуловер, като през дупка в пространството.

Тя го гледаше; лицето му, с вече познатият й безизразен нюанс - само лека усмивка в крайчеца на устата, но и тя така непроменима, сякаш вечна. Беше се измъкнала от онова почти хипно-наркотично видиние, което маковете населиха в глата й. Успя да го пропъди, исплъзна се гледайки го - него, този който (може би я спаси) поглъщайки тая червена лудост, на която я подложиха. . . как й се искаше да разбере какво стана. . . какво става. . . кой е той?. . . Как й се искаше да го попита - него, или пък просто да се сгуши до червената фланела. Не можеше да не усеща, че тя го наблюдава, вече толкова време без да сваля очи от него. Нямаше начин и въпреки това не се промени; бяха започнали да мълчат преди известно време:

- Искаш ли да помълчим - я бе попитал той.

- Ами защо пък не. . . Уморих ли те с моите истории? - И преди той да отговори: - Извинявай, ако е така!

- Виж колко е красиво навън. Виж маковете. . .

Как ли ги виждаше той? Целият хвърлил се на пътя, пометен от скоростта, отдаден и изцяло - на нея и на пътя; извивките му, исукващ се, изплъзващ се, заповядващ: Следвай ме, ако можеш!

Нищо по лицето му не окликваше на заобикалящият го свят.

Тя усети намаляването на скоростта; после свиха от шосето по малък макадамов път. Никой нищо не каза; не и на глас, защото тя се увери, че го иска. . . Гърлото я стисна и не и даде да преглътне, сякаш не е нейно. Очите й се присвиха доволно и тя се усмихна. Погледна го. Той дори не понечи да обясни.

- Как се казваш? - Колко важен започна да става разговорът им, си помисли тя и му отговори:

- Петя. Готов ли си да говорим отново?

- Бях готов и до сега. До готовност ли опират нещата? - Усмихна се. Най-после.

- Не разбира се. . .

- Днес ми е странен ден. Малко пийнах сутринта, неприсъсщо за мен, а после когато реших да излеза с колата изпих почти цяла кана с кафе. . . Та за това така. . . Леко блокирах. Нали не се сърдиш? Отегчи ли се?

- Малко се омагьосах - изненаде се, че си призна - мъничко. - Толкова хубаво му се усмихна, че той най-после обърна глава и задържа поглед.

- На края на тоя път има много красиво езеро. . . Дяволското око. - Тя не очакваше обяснения. Имаше му доверие (как се случваше това, нямаше начин да разбре, не и сега, когато отново се чувстваше омагьосана).

Пътят напусна ширналите се поляни и навлезе в гъста гора. Макадамът хрущеше под колелата, неравностите клатеха колата така приятно, и това караше момичето да усеща магията още по-жива, толкова близко до нея - поглъщаща я, мушкаща се сред косите й, галеща я нежно зад ухото. . . и онзи сладък незабравим шепот. . .

Дърветата се прокрадваха скоростно покрай тях; тя обръщаше глава след тях, но те изчезваха. Другите идваха и тя се опитваше и тях да улови с поглед, но те бягаха ли бягаха отразени в прозореца, който ги разделяше. Натисна копчето на вратата и стъклото безшумно се плъзна надолу. Свежият горски въздух рязко контрастира с климатика, но това вместо да я отрезви още повече завъртя главата й. Тя протегна ръка да хване дърветата, но те се отдръпнаха - пътят направи завой, люшна ги, ръката й описа извивката му като огнена диря в нощно небе. Магията бе обладаваща и навсякъде.

- Забавно е нали? - Гласът му й прозвуча като дълбоко издишване, отпусна я, погъделичка я зад ухото, после тя пое от живият горски въздух, гърдите й се ратвориха и потрепериха. . .

- Жестоко е!

И двамата се разсмяха. Тя докосна ръката му за една мимолетна частица от времето, което ги разделяше и усети топлината на кожата му. Той я погледна, после пътя, сетне пак нея и я погали по бузата - нежно, само за една мимолетна частица от веремето, а то спря и макар да бе само за малко, те не бяха способни да преброят миговете тишина.

Дърветата бягаха шеметно, разнасящи живият горски въздух на милиони малки капки, колкото една глътка. . .

Царството на маковите поля се простира до малка река, където освобождава пътника от своите наркотични видения. А когато той се наведе над водата, наплиска очи и отпие освежаваща глътка от шепите си, вече напълно е готов да забрави за красотата на малките необятни мигове съпътствали го до тук, и макар да знае, че е по-добре да не извръща поглед назад към червените прелести, които с готовност ще му наметнат пелерината с крилата, коята току-що е свалил от плещите си, той все пак ще се извърне да помаха; очите му отново ще се притворят, но това наистина е сбогом и пелерината ще трябва да си потърси друг стопанин, други рамене, на които да полегне.

Там - на границата - пътят прелита над реката по малък мост и се спуска редом с водопада бясно надолу в търсене на небесните пасбища.

Там долу в малката падина, скътано живее най-затънтенота място на света, в девствено очарование, толокова усезаемо, че всеки докоснал се до него изпитва нежността, коята се дава само на първият любовник.

Там сега се вдига свадба.

Там сега пристигат последните гости - момче и момиче уловени за ръка.

Нека не пропускаме и черната кола - каляската на мечтите.

И нека се уловим за ръце, защото там където са небесните пасбища нещата все още съществуват.

© Калин Кермов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??