Идва есен. Макар и в края на лятото, сякаш се усеща студената ù ръка. Вечерите започнаха да стават хладни. Изораните ниви се чернееха пред погледа на Бойчо. Тука, в тоя край, нивите се прекъсваха само от някоя друга възвишинка и хоп току на средата им се мержелееха селата, с червените си керемиди. Ето тук беше Каравелово, а там зад онзи склон Пет могили. Малко по-насам Красен дол. Пътят, дето ги свързваше – черен, коларски, минаваше между браздите на нивите.
Стопанството на бай Бойчо беше накрая на Каравелово. Там той гледаше волове и телета, имаше и няколко кобилки и прасета. Ала прехраната си изкарваше основно от нивите. Тук навсякъде, накъдето се обърнеш и ей там, чак зад онзи склон, всичко това беше негово.
Обичаше чорбаджията стопанството си, обичаше тая къртовска работа, дето с пот на челото изкарваш хляба си. Ала много му тежеше, че беше учил само до 3-то отделение, таман толкова, колкото да върти сметките, а ако се наложеше нещо по-сложно, тръгваше да търси по-учени от него. И ...