Съдбата обаче си има свои планове. Утрото посрещна Ангел намръщено и буреносно. Тежки, черни облаци бяха надвиснали над града, а студен вятър брулеше клоните на дърветата. Типично мартенско време, помисли си Ангел, загърна се по-добре в протритото си палто, нахлупи старата шапка ниско над очите и въпреки студа тръгна отново към центъра.

       Днес градинката беше различна. Пуста, мрачна и неприветлива. Ангел въздъхна и се сви на завет до една от повдигнатите цветни алеи. Вятърът беше толкова силен, че се наложи да сложи камък в кутията, за да не я издуха. Нямаше хора. Случайните минувачи бързаха да се скрият на топло и никой не го забелязваше. Заваля. Дъждът беше студен и неприятен и се забиваше в лицето му като ледени игли. Ангел реши, че няма смисъл да мръзне и отново тръгна към църквата. Там можеше да постои на топло, а пред входа имаше навес, където щеше да застане на сухо и да опита да припечели нещо.  

      В края на деня мокър, премръзнал и с няколко дребни монети в джоба, Ангел затътри измореното си тяло към старата къща. Макар на завет в нея също беше студено. Мокрите му дрехи залепнаха по тялото и започна да го втриса. Нямаше с какво да ги смени. Ангел постоя няколко минути треперейки, но ставаше по-зле и реши с риск някой да забележи да напали камината поне за да се изсуши. В мазето беше забелязал купчина с дърва, а и на двора имаше много стари мебели, които можеше да използва. Успя да пренесе достатъчно, за да стъкми малък огън. После пренесе стария дюшек пред камината, свали мокрите си дрехи, зави се с вехтото одеяло и потъна в полусън.

       Дъждът не преставаше. Втори ден пролетта отстъпваше на капризите на времето. Студено, мрачно, ветровито и потискащо. Ангел реши да не излиза. Имаше храна поне за два дни, но нямаше други дрехи, а усещаше че се разболява. Няколко дни времето не се промени, а състоянието на Ангел се влошаваше. Тресеше го, изпадаше в безсъзнание, подобряваше се  леко, колкото да успее да стъкми огъня и после всичко са повтаряше. Беше съвсем сам и никой не знаеше, че е там. Страхуваше се, но нямаше какво да направи. При поредния пристъп на треската Ангел просто се отпусна и се остави на съдбата си. Проклетницата обаче не искаше да го остави да се отърве. Постепенно пристъпите отшумяха, организмът му беше силен и Ангел малко по малко започна да се възстановява. Беше минала седмица. Макара да не ядеше по много, храната бе свършила преди три дни. Останал без сили от треската и глада Ангел едва успя да излезе през прозореца на мазето. Навън отново бе топъл пролетен ден. Небето беше наситено синьо с искрящо бели облаци. Ангел приседна на стъпалата, вдигна глава към небето и се наслади на топлите слънчеви лъчи. Нямаше сили да извърви пътя до центъра, но гладът бушуваше в стомаха му и той реши, че е настъпил момента да провери какво има зад високата каменна ограда в дъното на улицата.

      Покрай оградата в двете посоки имаше пътека. Той погледна на ляво, но до където погледът му стигна се виждаше само камък. В другата посока забеляза нещо като портал и бавно тръгна на там. Оказа се градското гробище и явно беше ден за почит към мъртвите, защото много хора с букети и торби пълни с храна влизаха в парка. Ангел се опита да потисне мисълта за храната, но изтощението вече беше непоносимо. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че това което смята да направи е много лошо, но инстинктът му за оцеляване беше по-силен. Ангел си обеща, че това няма да се повтори и с наведена глава влезе в гробищния парк.

          Гробището беше голямо и Ангел се измори още преди да стигне до края на дългата алея. Тежко се отпусна на бордюра и зарови глава в ръцете си. Идваше му да зареве от безсилие. Как изобщо му хрумна да краде и то от мъртвите. Започна да осъзнава, че животът му е адски скапан, че не може да продължава така и трябва да направи нещо, за да си спомни какво е било преди. Понечи да стане, но от слабостта му прималя и тежко се стовари на земята.

        Приятен женски глас накара Ангел да вдигне глава.

        - Добре ли си, моето момче?

      Скромно, но добре облечена възрастна дама се беше надвесила над него и го гледаше притеснено.

        Ангел се почувства неудобно.

        - Да, да, добре съм – смотолеви той и понечи да стане.

        Отново му прилоша и старата дама му помогна да не падне.

        - Не ставай, момче, изобщо не изглеждаш добре. Лицето ти е бледо като на мъртвец, под очите имаш огромни кръгове, а ръцете ти треперят. Я ми кажи от кога не си се хранил?

        Ангел се усмихна измъчено.

        - От три дни. Бях болен, бездомник съм, сам съм и нямаше кой да ми помогне – гласът на Ангел затрепери – изгубих всичко, майчице, не знам нито кой съм, нито къде съм…

      Ангел даде воля на емоциите си и разказа на жената цялата си история. Накрая каза съкрушено.

         - До там я докарах, че да дойда да крада от мъртвите, сигурно съм бил много лош човек.

        Жената хвана ръцете му в своите.

        - Слушай, момче,  не може да си бил лош, щом безпаметен знаеш кое е добро и кое не. Явно имаш някакъв урок да учиш щом съдбата ти те мъчи така, но съм сигурна, че всичко ще се нареди. Вземи – тя му подаде торбата си – тук има достатъчно храна за няколко дни, а ако ме изчакаш да свърша за каквото съм дошла ще ти донеса още, че да си върнеш силите по-бързо.

        Ангел бурно запротестира, но жената го спря.

        - Недей, това е за Бог да прости. – тя посочи с ръка към гробовете - Приеми го като дар от тях за това, че не посегна.

       Ангел не можа да сдържи сълзите си, взе ръцете ѝ и ги целуна.

       - Не аз, ти си ангел, майчице. Благодаря.

       - Не ми благодари, било е писано да се срещнем. Изчакай ме тук, няма да се бавя.

      Тя стана и се отдалечи по алеята. Ангел все още беше под въздействие на емоциите си. Всичко беше адски странно. Хем се чувстваше изгубен, хем този град му се струваше познат. Хем се чувстваше сам, а вече бе срещнал двама души, които се поинтересуваха от него. Хем беше бездомник, а беше намерил прекрасно убежище и винаги, когато му се струваше, че е стигнал до ръба нещата някак се оправяха.

       Гладът напомни за себе си и Ангел отвори торбата. Извади парче питка и бучка сирене и това му се стори най-вкусната храна, която беше ял поне от както помнеше. Замисли се над думите на старата дама. Дали наистина не беше извършил нещо лошо и сега да си плащаше за това. Загубата на паметта все повече започваше да го измъчва. От както дойде в този град нещо дълбоко в него го караше да си спомни, но друго по-силно му пречеше. Имаше странни проблясъци предизвикани от звуци и гледки, но всичко беше като разбит калейдоскоп и това започваше да го тормози. Той реши като си възстанови силите да започне да търси себе си. Усещането за връзка с града се засилваше все повече и вече беше сигурен, че има нещо, което трябва да открие.

         Възрастната дама се зададе по алеята. Ангел остави торбата  и стана да я посрещне.

        - Виждам, че вече си по-добре. – каза тя с широка усмивка – Колко малко му трябва на човек да хапне, да си почине на слънце и всичко се оправя.

         Ангел също се усмихва в съгласие, а жената му подаде още два плика с храна.

         - Не знам как ще ти се отплатя, ти буквално ми спаси живота, а аз дори не знам името ти.

         - Мария, казвам се Мария.

        Звуците от името ѝ с смесиха с „капчуковата песен“ на бързо тракащи токчета. Ангел рязко се извърна, но жената сви по съседната алея и той не можа да я огледа. Странното чувство на страх отново се появи. Трябваше да тръгва.

          - Как да ти се отплатя, майко Мария.

         - Не трябва, синко. Аз си имам всичко, а Бог те прати при мен, защото имаш нужда от помощ. Върви си със здраве и ако пак изпаднеш в беда питай пазача на гробището, той ще ти каже къде да ме намериш.

           Ангел отново целуна ръцете ѝ, взе пликовете с храната и забърза към изхода. Няколко крачки по-надолу се обърна да помаха, но Мария беше изчезнала. Стори му се странно, но продължи да върви и да се чуди на късмета си.

Следва продължение ...