Скитникът арменец 11

Пансион” Космополита”  е на улица 11-ти Ноември,  само на 100 м. от Пиаца(площад) Венеция. На 4-ти етаж. Имам самостоятелна стая.  Колегите от фирмата са ме настанили тук, а не в хотел, защото пансиона е на пъпа на исторически  Рим и в цената е включена  закуска и вечеря. В хотелите е по-скъпо и само със закуска . Собственика е симпатичен едър чичко, който познайва и малко френски, та се разбираме криво ляво. Нали знаете, че от италиански нямам  никакво  понятие. Е, мъча се да “италианизирам” моя френски, изговаряйки думите окончаващи на  -сион, -сионе или ционе. Кога как дойде. Тото! Важното е да се разбираме! Естествено понякога ме заболяват ръцете при дълъг разговор, но не е лесно да “получаваш”  хиляда долара заплата. Никой не ти ги дава даром. Трябва да се лее пот.

Но нека първо да разкажа за фирмата. За забележителностите на Рим, ще говорим малко по-късно. Всяко нещо по реда си! Съгласни сте, нали?

Офисите са в 5-6 етажна сграда, на адрес Луиджи Антонели 4. На 4-ти етаж. В квартал ЕУР, издигнат по времето на Музолини. Огромни, монументални сгради, купища излишен бетон. Колкото по-вече бетон, толкова е по-величествено. Тази картина ви е добре позната от “сталинската монументална архитектура” на центъра на София. Всички диктатори явно си падат по бетона. Но докато в София са само 3-4 сгради, в Рим е огромен квартал, далеч от историческия център.

Първите два дена, някой от колегите идва да ме вземе от пансиона и заедно отиваме в офиса.  Офиса има няколко стаи, едната е била работно място на А.Б.  Той е отговарял за работата в България, знаел е български. Майка му била българка, ако не ме лъже паметта от Пазарджик, омъжена за италианец. Неговият офис сега става мой.  Във фирмата работи, като секретарка и Данка (Йорданка) също дъщеря от смесен брак- майка българка, баща италианец. Данка също говори български, макар и с акцент.  Ромоло Опилио е главен директор. Има една касиер счетоводителка, която се казва Роза или Розина, не помня точно, и двама трима млади мъже оперативни работници, които отговарят за опрделени страни.

Енрико Верчелино, Бруно Толдо, за други, честно казано не помня. Все пак са минали много години, а не съм си водил записки. Всичко пиша по памет, но няма едно име, адрес или дата измислени. Когато не знам си признавам.

Не ме свърта да издам една тайна.  То е 1-2 години по-късно, ама искам да ви кажа сега.

След две години, а може би и по-рано, се появява нов човек във фирмата. Президент на “Италимпекс”, т.е баш шеф. Името му е Елиджо Биаджони. Да, да, същото фамилно име като това на прочутата диригентка на Софийския симфоничен оркестър баронеса Любка Биаджони фон унд цу Гутенберг. Моя президент е нейния баща. А майка й е българка и се казва Цветана- Цеца, както я нарича съпругът й Елиджо. Тогава Любка е само на 4-5 годинки, нито е баронеса, нито диригент. Симпатично, даже красиво момиченце което все още “дирижира” само куклите си. Разказвам всичко това, защото семейство Биаджони са ме канили на вечеря няколко пъти, когато съм бил в Рим.

Е, олекна ми. Издадох тайната и се успокоих. Сега се връщам в офиса.

Дават ми няколко папки останали от А.Б. с преписки с български външнотърговски организации. Имената на фирмите,  имена на някои директори на кантори и на оперативни работници обработващи сделки в които иска да участва  “Италимпекс”. Честно казано, нищо интересно, нищо перспективно. Моят колега Д.Д. е знаел много добре, че от тоя “храст заяк няма да изскочи”. Но, аз съм тук и трябва да проуча всичко. Не съм турист дошъл на “зей пазар” нито за снимка пред Колизеума.

На обяд ‘всеки хапва това което си носи от къщи, или си поръчва пица по телефона. Предлагат ми дали искам пица и ми съобщават цената. Казвам добре и след малко донасят пиците. Хапваме и работата продължва. Всеки на своето работно място. Водят се делови телфонни разговори с Прага, Будапеща и Моква, където фирмата има преставителства. Там работят италианци. Само в БГ техния представител е арменец.

За да не ме съжалявате, пак ще избързам и ще скоча 3 години напред. България купи  чрез нашата фирма завод за производство на фаянсови плочки в Шумен,  завод за подова керамика в Михайлоград ( сега Монтана), машини за разширяване производството на завод “Изида” гара Елин Пелин, машини за смяна производствената програма на завода в Горна Оряховица, единични машини и преси за други керамични предприятия, мастила за печат върху полиетиленови торби за завод “Асенова крепост”-Асеновград, метизи, машини за тапи “кроненкорк” за бирените фабрики и фабрики за газирани напитки, и България стана на първо място в продажбите на Италимпекс”. Изпреварихме даже продажбите в необятния СССР. Но това ще стане след 2-3 години. Засега сме аутсайдери.

Два дена, или Бруно, или Енрико идваха да ме вземат от пансиона и вечерта ме връщаха. Бях спокоен, доволен и щастлив.

На втората вечер тръгнахме с две коли, аз и Енрико в едната, а Бруно с другата. Беше нещо ново. Спряхме пред пансиона, поблагодарих, пожелах им приятна вечер и щях да си тръгна, когато Енрико ме спря. Заключи колата “Фиат 24” и ми подаде ключовете. Изгледах го изплашено,  а може би и тъпо, и попитах защо ми дава ключовете на колата. Без да ми отговори, извади един плик от чантата си и ми го подаде.

- Вътре са документите на колата и пълномощно, че имаш  право да караш колата на фирмата. Утре в 9 в офиса. Желаеме ти приятна вечер. Времето е прекрасно, наблизо има много интересни неща за гледане. А да, в плика има и  малко пари, за да заредиш с бензин ако се наложи. Взимай фактури, които ще отчиташ  при Розина, и тя ще ти дава други пари.

Бях онемял, не знаех какво да кажа. Разбраха смущението ми, Бруно ме потупа по рамото. “Не се притеснявай, ще се справиш”. Все пак няма да ти бъдем шофьори. Приятна вечер. И добави, разхождай се с колата, не жали бензина. Важното е да свикнеш с движението в града. Ще се справиш.

Е, как да кажа, че нямам и 1000 км. изминати с моята шофьорска книжка, на която мастилото още не е изсъхнало. Благодарих с половин уста. Изгледах жално колата и се прибрах в пансиона за вечеря.

Бях чувал и чел, че новаците кандидат моряци наречени “юнги” ги хвърлят в бурно море. Ако оживее, ок, значи ще стане моряк от него, ако ли пък загине, Бог да го прости! Не знам какво са чувствали тези момчета полудеца в бурното море, но се досетих на следващата сутрин, когато яхнах Фиата и трябваше да стигна до офиса на фирмата, най-малко 3-4 км. и то не в бурно море, а в такова в което бушува цунами. От всякъде летят коли, изпреварват ме от ляво, от дясно, отпред и отзад. Само дето не летят над мен. Ужас! Жестоко! Краката ми треперят на педалите, стискам волана и гледам пред мен и в дясно. Така ме инструктираха колегите. Принципа бил такъв, ти пазиш тези които са пред теб и отдясно, а другите те пазят теб. Да, ама ме пазят с 70-80км/час в града, и колите са хиляди, може би десетки хиляди, а Кирето( така ми казваха в техникума) е получил книжка преди има няма два месеца по втория начин,  и не е изминал даже 1000 км. в безлюдна София. А сега не в Милано или Флоренция, а в Рим, където карат като че ли са на пистата в Монте Карло. Няма да ви притеснявам повече. Ужас, не ужас, стигнах до офиса без щети по колата и по мене. Ама как,  само аз си знам!  И така точно два дни.

На третия с Енрико Верчелино трябва да отидеме до някакъв  магазин за офис мебели в Рим.  “Отиваме с твоята кола,-казва Енрико, усмихвайки се хитричко.

Качваме се в колата и потеглям към центъра на града. Изведнъж чувам, “моля ти се карай по-бавно”!

“Защо Енрико, страх ли те е? питам аз и натискам педала на газта до “ламарината” и правя слалом между забързаните коли. Енрико е онемял. “Ама ти караш като неаполитанец”- ми казва той. Какво значи това разбрах през 2017 година, когато  с Лена бяхме в Неапол.  Това не е движение на коли , а “брауново движение”  на всички видове транспортни средства- камиони, автобуси, леки коли, мотори, мотопеди, веспи, велосипеди, които летят от всички страни, надпреварват се да минават между другите, провират се през иглени уши и оцеляват онези които са най-нахални. Но катастрофи по улиците няма. На двуетажния туристически автобус треперехме за живота си, всяка секунда. Имахме чувството, че моторите и велосипедите минават под автобуса ни.  В тази пътна какафония, естествено взимат участие  и хиляди пешоходци. Само който е бил в Неапол може да ме разбере.

Рим беше укротен, вече не само не ме беше страх,  а плашех римските шофьори. Абе, “велик род сме ние”. Кои? Досещате се.

Прочутата “Фонтана ди Треви” не ме впечатли особено, но за сметка на това “Пиаца Навона” стана любимия ми площад. Там мога да стоя с часове и да се наслаждавам на прекрасните скулптури на конете.

Площад „Навона“ се намира в Рим, на мястото на древноримски стадион за атлетически състезания, построен през 1 век от император Домициан, където римляните са идвали да гледат agones („игри“). Днешното име на площада вероятно идва от in agone, което след това става nagone и накрая navona, което означава „голям кораб“ на италиански.

Запазена е характерната форма на стадион – силно издължена и сплесната елипса.

В северния край на площада е запазена и част от врата, намирала се някога на стадиона.

Става площад в края на 15 век, когато градският пазар е преместен от Кампидолио (Campidoglio). Площад „Навона“ е една от забележителностите на бароков Рим. На него се намират такива архитектурни забележителности като: прочутият Фонтан на четирите реки (Fontana dei Quattro Fiumi, 1651) на Бернини, разположен в средата на площада; Фонтанът на Нептун (1574 г.), намиращ се в северната част на площата и Фонтанът на Мавъра (1576 г.) (в южната част), както и църквата Света Агнеса. На пиаца Навона се намира и една от най-известните от Говорещите статуи на Рим, тази на Паскуале, от където е дошла и съвременната дума пасквил.

Традиционният пазар е преместен през 1869 на Кампо деи Фиори (Campo de' Fiori), но на площада се провеждат театрални и костюмни представления, състезания с коне, кориди. От 1652 всяка събота и неделя на август, площадът е ставал езеро в чест на семейство Памфили: състезавали се карети, докато е свирела музика. Тези празненства са продължили до 1866.

     Тук, за пръв път си позволих да кача цитат от Интернета, за което моля да бъда извинен. Много от това което пише в цитата го знам и можех да го напиша, но понеже това е моят най-любим римски площад, реших че така ще получите по-подробна и точна информация. Понякога ще прибягвам до този метод, когато е полезно за моите приятели следящи моите писания.

На този площад , всяка година се организира Коледния пазар. Изключително събитие, което заслужава да се види и да се направят покупки за подаръци и за Коледната трапеза.

“Festina lente” е латинска сентенция, в превод на български “бързай бавно”, т.е бързай но не си троши краката от бързане. Така и аз ще ви поведа по Рим, а после по други градове на Италия, но няма да бързаме. Чака ни дълъг път и трябва да пестим сили.

Една вечер се прибирам в пансиона, и още по стълбите чувам необичаен за това място шум. Колкото се приближавам до 4-ти етаж, шума започва да се изяснява. Не е просто шум, а песен за Илия дето градил  килия. Шашнат влизам в пансиона и още на вратата ме посреща собственика и казва: “ Сеньор Асланян, имаме нови гости Ваши сънародници. Нищо ново. Илия дето градил килия не е нито швед, нито тайландец. Добре познат нашенец. Зарадвах се. Влизам в лобито и какво да видя? Хахахаххахаахах, масичките събрани накуп и покрити с вестници, чинии със  салам, луканка, сирете и кашкавал, битилки ракии и вина. Чашите от всяка стая на масите, пълни с пиене. Двадесетина - тридесет мъже и жени пеят и пият, пият и пеят, така както в Рим се пей. Казвам бодро “добър вечер, отговарят с ОО, българин ” и веднага съм поканен на масата. Наливат ми ракийка, дават ми чинийка и наздраве. След десетина минути, до мен се приближава мъж около 40-те, здрависва се, казва си името, не го помня, например Василев и ме моли да поприказваме на саме. Къде? Ами ако може в моята стая. Нямам нищо против, моля заповядайте.

Аз отпред, другаря Василев след мен, отиваме в моята стая, която е в края на коридора и точно пред моя прозорец се извисява прочутата Траянова колона, на която релефно са изографисани, всичките му победоносни походи по света, та   чак до България. Знаете тунела по пътя София-Пловдив, той се казва Троянови врата.

Другарят Василев е много “любознателен”. Сам българин в Рим, в пансион в центъра на града, за 1971 год. е малко съмнително. В командировка никога не пращат сам човек, нали трябва взаимно да се дебнат, кой какво говори, кой какво купува, и въобще взаимна “грижа’. По социалистически. А тук сам човек! Хмммммммм, съмнителна работа.

- Какво правите в Италия? пита другаря Василев, явно  силно загрижен, за мен.

Веднага разбрах какви функции изпълнява в групата. В България имахме жаргонна дума за такива. Казвахме им “братовчедите”. Реших да го изпитам. Почнах да мънкам, командировка, колеги, колебая се дали да остана тук и такива от тоя род. Пунтирам откровенност и тъп, не се сещам защо ме разпитва. Но виждам как лицето му пребледнява, става антипатично. Чертите му се опъват, но е безсилен, в Италия сме, и това го подтиска силно. Иска да запази самообладание, опитва усмивка, обаче се получава гримаса. Вътрешно ще се пукна от смях, обаче си играя ролята сериозно. Пелтеча с наведена глава, пунтирам притеснение и малко гузна съвест. Не е лесно да станеш “изменик на Родината! Все пак толкова години съм играл в самодейни театри, арменски, еврейски, профсъюзни, абе голям опит.

Но нашичкия съвсем притеснен го удря на молба. Да не се доближавам до хората от групата и да не общувам с тях. Молба, ама тона е заповеднически. Никакви контакти с групата. Утре сутрин рано заминават.

Усмихвам се и му казвам, че работя в Интерпред и съм в командировка. Гледаме, не ми вярва много.

-Познаваш ли Д.Д. , ме пита другаря Василев. Изпитва ме!

- Да, колеги сме. В едно бюро работим, бюро “Витоша”.

Отдъхва си най-после. Хваща ме подръка и ме води към масите, където вече пеят за Анна.

Към полунощ, с три  симпатични млади дами учителки в строителния техникум в Велико Търново, една учителка по рисуване от Горна Оряховица и другаря Василев естествено, отиваме да се любуваме на  древния нощен Рим. Качвам ги в колата и до сутринта обикаляме из историческата част- Форо романо, храма на весталките, циркус максимус, двореца на Цезар на Палатинския хълм. Квартал Транстевере и доста други забележителности, някои от които са видяли през деня. Но нощен Рим има своя неповторим чар, който моя милост разкрива пред довчера непознати симпатяги. Естествено не мина  без посещение на пиаца Навона, където седяхме дълго на тротуарния бордюр и съзерцавахме фонтаните.

През 1979 год. в Мароко, бях у едни приятели. От Маракеш- пристигна един техен приятел придружен от млада жена. Тя не ме позна, аз вече с брада и мустаци, бях силно променен. Веднага я познах.

- Искате ли да ви гледам на ръка, страшно познавам,-казах аз.

Тя се смути, погледна своя познат, а Емил и Божко веднага поеха, давай, давай, гледай й.

Тя си подаде ръката, и без да гледам  в ръката, казах да ме гледа в очите.

- Преди 7-8 години сте били в Рим. Там сте срещнали случайно човек, който цяла нощ Ви е разхождал. Да, но не пеша,  а с кола. Стоп виждам и колата, зелена ли беше?

И тя се хвърли на врата ми. Кикиииииии! Не ме беше забравила. А сега аз съм забравил как се казваше.