19.09.2023 г., 22:13 ч.  

 Скитникът арменец 18 

  Проза » Други
225 0 1
12 мин за четене

                                                    Скитникът арменец 18

 

                      Френска буржуазна република, Кралство Мароко, Италия, все страни по “второ направление”. Не се смейте, така беше по времето когато сънувах Тодор Живков. Вярно, няколко пъти го сънувах докато още беше на власт. Даже един път го сънувах умрел и плачех защото ми казаха, че бил мой баща. И Людмила ме утешаваше. Какви ли не  глупости човек сънува понякога. Но тогава не посмях да разкажа на никого този мой сън. Вие сте първите пред  които си признавам.

Та думата ми беше стига капитализъм, дай да прескочим до някоя соц страна.  Бил съм в ЧССР, Унгария, Полша, Румъния, в Киев, и естествено в НРБ. Бил съм и в СССР. Като първа страна на победилия социализъм, ще започна именно от там.

Сега ще помоля русофобите да ме извинят, мнозина от тях бяха върли русофили преди 1989 год. Виждал съм ги с червени знамена пред мавзолея, видях ги да манифестират по бул. Руски през 1990, скандирайки “червени боклуци”. Преди се учеха от “опита” на съветските братя, сега плачат за “евроатлантически” ценности. Нищо ново под синьото небе.

Но аз съм аполитичен, мразя политиката, защото е най-отвратителната *урва на света. Хахахахахахах, слагам звездичка, защото микрофона може да е включен и да изхвръкна като оня алкохолизиран турчин. Който междувпрочем каза истината.

Да, днес ще ви разкажа за първите си впечатления от Москва.  Но по традиция, ще научите как попаднах там.

От 1-ви Януари 1967 год., Министерство на труда въведе нови щатни таблици. Който заема длъжност не съответваща на висшето му образование, получава заплата на среднист.

В ДСП “Булет”- Дирекция “чужди представителства” поради спесификата на работата, работехме много филолози. Перфектното знаене на езика от оперативните работници беше абсолютно необходимо. За директорите и другите началници не.  По щат бяхме “икономисти”, във системата на Министерство на външната търговия нямаше длъжност ‘филолог”, и от първи януари 1967 год. заплатите ни се намаляваха много. Комисия в състав: зам. гл. директор по икономическата част, н-к “кадри”, н-к отдрел ТРЗ(труд и работна заплата), партиен секретар, профпредседател, и още 2-3 ма души, ни викаха по кантори и ни връчваха новите заповеди за назначение, като ни обясняваха защо  толкова много се намаляват заплатите ни, почти с 30%, и “изказваха съболезнование”.

Моята ситуация беше крайно лоша, жена ми без работа, детето болно и никой лекар не можеше да установи диагнозата вече две седмици, сега и зплатата ми пада много. Бяхме трима пред комисията. Две безпартийни колежки и аз. Почнаха от мен. Само преди 4 месеца бях награден от Министъра, и с комисионата от тази сделка се изпълняваше плана на цялата Дирекция за двете следващи години. Беше ми все едно какво ще стане с мен. Ножът беше опрял до кокала. Всички ме знаеха като тих, скромен, старателен служител. Но в този момент неиздържах и казах всичко което знаех за началниците си. Още след първите думи, почувствали, че ще кажа неприятни неща, помолиха колежките да излязат. “Значи директорите могат да не знаят език, моят пряк ръководител понятие няма от френски, аз му пиша писмата, аз му превеждам входящата поща, него фирмата от която взимаме стотици хиляди долара комисиона, не го е виждала.Познава само мен, Министъра ме награди за добра работа и вие ми намалявате заплатата. Щом за директор не се иска ценз, направете ме директор. И съм казал още други тежки думи. Партийният секретар ме прекъсна и ме попита искам ли да уча. Казах ДА без никакво колебание. Мислех си ще ми помогнат да уча задочно в Икономическия.

Другарят Крантов, партсекретаря им каза да почакат и излезе. Върна се след 10 мин. и каза. Асланян още днес ще направим предложение пред Министерството да заминеш в школата в Москва. Моля те успокой се, всичко ще бъде наред. Сега иди и работи.

Бях гръмнат от изненада. До преди седмица не знаех за съществуванието на “Всесъюзната Академия по външна търговия” в Москва, СССР.

От месец жена ми работеше в поликлиниката на “търговията” и ми беше казала за група млади, елегантни мъже минали при тях за медицински преглед. И те й разказали, че заминават да учат три години в някакво много специални учебно заведение. Били около 20 човека.

В България Академията беше позната като “школата”, неизвестно защо. И сега щях да се присъединя към тази група. В къщи, новината беше посрещната много противоречиво. Ирис беше много доволна, майка ми абсолютно против, баща ми философски  мълчеше. Хвърлях се в една голяма авантюра, изпълнена с много неизвестни, но в момента мислех само за едно. Ще имам външнотърговско образование и няма да ми намаляват заплатата.  След няколко месеца, на 28 или 29-ти август заминахме за Москва с влака. Групата ни беше 22 души. Всичките около 30-31 години, завършили висше образование по различни специалности. Отговорник на групата беше Генчо Узунов, бивш началник “валутен отдел” в  прословутия “Тексим”, с когото бързо станахме добри приятели.  В групата имаше и един комшия- инж. Кръстю Кръстев- Графа, живущ на ул. Искър- , на две крачки от нас, и един съученик на братовчедка ми Марияна- Петър Чубар, когото също познавах отдавна.

С ваше позволение, ще прескоча подготвителния период на моето заминаване и направо ще ви заведа на Централната софийска ЖП гара, от където щеше да тръгне влакът на моето първо пътуване към необятната съветска страна. Можете да си представите моето вълнение и състоянието на моите близки. Майка ми не преставаше да плаче. Тя плачеше и когато отивах на Витоша за един ден, така че това беше нормално. Баща ми, както винаги много сериозен и навярно силно развълнуван. Той умееше да се владее и да не демонстрира външно чувствата си. За жена ми нямам никакъв спомен  за настроението й.   На гарата  бяха дошли да ме изпратят много роднини, приятели и колеги от работата. Бяха и шефовете ми, което е било голямо уважение от тяхна страна. Чак днес, като се замислих, пишейки тези редове, осъзнах  големината на тяхния жеста. Директора на бюрото, завеждащ сектора бяха сред изпращачите. Подаръци, и нещо за хапване за из път, получих много. Всички бяха много сърдечни и внимателни към мене.

Оставаха около 10-15 мин. до тръгването на влака. Моят директор ме хвана под ръка и ме дръпна на десетина метра от групата изпращачи. Искаше да ми каже нещо насаме. Веднага си помислих, че ще има “ода за СССР” и братската дружба.

- Слушай Асланян, ти отиваш да живееш в Москва. Тези хора са изстрадали много от войната. Много мъже са загинали. Там жените са много повече, а мъже няма. Трява да им помагаш. Никога не отказвай  да помогнеш на нашите съветски сестри. - казано с изключително сериозен тон. Нещо като партийно поръчение.

Бях онемял, всичко съм очаквал, но не и това което чувах. Бях направо шашнат от  заръката, не от кой да е, а от моят директор. След първият шок, ме наду  луд смях. Представих си как  биха реагирали  моите родители и жена ми, ако го бяха чули. Хахахахахахха!  Обещах му, че ще се старая да помагам.

Пътувахме по 4 души в купе, спални вагони.  На третия ден сутринта към 9 часа влакът навлезе в Киевската гара на Москва. Беше петък 1 септември 1967 година.

В СССР, учебните занятия на всички учебни заведения започват на 1 септември. Но  през 1967 год. това беще петъчен ден  и учебната година  във ВАВТ-Всесъюзна академия  по външна търговия щеше да започне  в понеделник 3 септември.

След като се насъанихме  в общежитието в квартал Нови Черьомушки, в неделя решихме да се разходим в центъра на града, за който бяхме слушали толкова много и виждали в съветските филми.

С Емил Нецов, Иван Богоев, Владо Енев и аз тръгнахме  с автобус и метро към Червения площад.

Пред нас извисяваше снага Кремъл, бастиона на комунстическия режим, с кулата с часовника и пред него мавзолея на Ленин.

Не се мръщете, това което пиша не е пропаганда. Тогава нямаше братоубийствена война и Путин е бил момченце с прякор “молец”. Помъчете се ра влезете в кожата на четирима 30 годишни мъже от НРБ,  дошли да учат външна търговия в най-престижното учебно заведение в соцлагера. Достъп до ВАВТ, имаха всяка година само 100 човека от СССР и 20 от България. Никакви чехи, унгарци, румънци, или от ГДР и Албания. От многомилионния Съветски съюз да се подберат само 100 души. С представители от всички републики! Можете да си представите какъв подбор е имало, какво сито докато кандидатите  станат 200. и след приемни изпити се определят стоте. Първо условие за тях е било- задължително да са членове или кандидат членове на КПСС. За българите нямаше такова условие. Трябвало да имаш изключително яки връзки за да попаднеш сред 20-те избраници за “школата”. Или една невероятна случайност като моята. Тото “ 20 от 8 милиона”. Но в началото не съзнавах късмета си. Разбрах го, когато изясних “кой чий човек е”. Не беше за вярване, че съм попаднал сред тях. Един си призна, че ходел на лов с най-голямите в държавата и лаел като куче.  но тъста му е бил близък съратник на Георги Димитров и  замесен  в Лайпцигския процес.

Пред нас се шири прочутия площад. Паметника на Стенка Разин и красивият храм “Василий Блажени”. За да можете да ме разберете, задължително трябва да се абстрахирате от ДНЕШНОТО отношение към Русия и онзи строй. Син на обущар и шивачка, не пострадал от национализации, лагери и заточения. Нямах причина да мразя когото и да било. Не знаехме нито за Белене, нито за лагера в Ловеч. Вярно вече бях ходил два пъти във Франция, бях продавал плодове и зеленчуци на парижките пазари, бях се докоснал до пазарната икономика,  но бях видял и непосилният труд и безсънните нощи на моите роднини във Франция. Много “+”-ове и “-“си ми бяха известни. Но все пак бях в една велика страна и това ме караше да се чувствам щастлив. За мен НИКОГА СССР и Русия не са били символи на комунизъм, и Ленин и Сталин никога не са били кумири. За мен руската литература, музиката на Чайковси , Репин, Иванов и Левитан, бяха световни колоси и възможноста да се докосна до тях отблизо ме караше да се чувствам изключително късметлия. Да не говорим за театъра въобще и “Таганка” с Юрий Любимов, Висоцки и Анна Демидова,  в частност, които в момента на моето пристигане в Москва бяха на върха на славата.

Спирам, мисля, че ме разбрахте.

      Пред мен се разстилаше площадът , който бях видял във филма “Летят жерави”, представях си как Татяна Самойлова търсеше сред тълпата заминаващи на фронта, своя любим, и ме побиваха тръпки. Този филм ме беше  развълнувал изключително силно. Тя ме развълнува втори път след 3 години, но още сме далече от този ден.

След двучасова разходка решихме да отидем да хапнем нещо от руската  национална кухня. Колегите от “старата служба”  ни бяха препоръчали ресторант “Славянски базар”, който се намирал съвсем близо до “Червения площад”.

През 1872 година на улица Николская 17 е построен хотел с много луксозни стаи. На следващата 1873 година се открива и едноименния ресторант. Славата на този ресторант се носи през вековете. Това е първият луксозен руски ресторант. До тогава такива ресторанти са откривали само чужденци, главно французи. Руснаците са откривали кръчми и народни бирарии. Младият  Репин рисува монументална картина за “Славянски базар”, името на картината е “ Събрание на руски, полски и чешки музиканти”. Този ресторант е свързан с името и на великия Чайковски.

       Освен с прекрасната си кухня от руски специалитети, той е бил известен и с оригинална “технология”. При поръчки на водка за 50 рубли, ресторанта подарявал на клиента кристална карафа с изображения на жерави. Така се появил израза да пием “до жерава”. Често сътрапезниците спорели, и даже карали кой да вземе кристалната награда.

След революцията ресторанта е закрит и в него се помещават различни театрални трупи.

През 1966 година преоткриват ресторанта, след сериозен ремонт. И ето ни 4-ма български студенти в ресторанта на 2 септември 1967 год.

Чисто нов, украсен с картини отразяващи руския селски бит, с грамадни  картини на известни руски художници, огромни кръгли маси покрити със  снежно бели колкосани покривки и салфетки, интериора на ресторанта е меко казано силно впечатляващ.

Настаняват ни около голяма кръгла маса, вероятно минимум за 6-8 човека. След известно време на нашата маса настаняват и две млади дами. Естествено с наше съгласие. Постепено ресторанта се запълва и няма нито един свободен стол. Поръчваме водка, чер хайвер( тогава беше много евтин) и салати. Половинка водка в карафа, но без инкрустирани жерави. Говорейки български, много бързо ставаме център на внимание и интерес, не само за нашите съседки по маса, но и за посетители от съседните маси.

Веднага забелязах, че  моята кавказка физиономия не предизвиква особен интерес. Моите приятели имат много по-голям успех сред рускте “девушки”.

След година,  набрал достатъчно опит,  когато се запознавам с някого,  бързам да подчертая, че съм от България, за да не ме мислят за “нахалний грузин”.

Хапнахме, пийнахме, танцувахме с нашите съседки по маса, прекарахме една чудесна вечер.

Емил, Бог да го прости, отдавна си отиде, забелязал някяква дама на маса, през една от нашата. Била в компанията на трима мъже и непрекъснато му се усмихвала. Висок и много слаб, с леко прошарена черна, чуплива коса и неимоверно сини очи, беше много симпатичен мъж. Изключително възпитан и вежлив( когато не беше пийнал), имаше вид на английски благородник. С него до края останахме много близки приятели.

Направил знак дали може да танцуват и тя кимнала с глава. Казваше се Зоя, съпругът й се оказа наш колега, но  от вечерния факултет на Академията. Другите двама също бяха колеги. И така станахме едно цяло. Когато си тръгнахме от ресторанта, късно вечерта, вървяхме към метрото разговаряйки с тримата колеги. По едно време се обърнах и бях шашнат,  Зоя беше награбила Емил в страстна целувка на 3-4 метра зад нас. Три години тя не го забрави и отвреме навреме ни идваше на гости.

Когато през от 12 януари до 9 март 1970 година бяхме на стацж в Лондон, мъжът на Зоя работаше в търговското представителство  на Съюза. Емил се беше свързал с нея по телефона и искал да се види с нея. За съжаление тя нямаша право да напусне сама жилищния комплекс на съветското посолство. Свобода и Демокрация.

В този период, когато бяхме два месеца на стаж за усъвършенстване на езика, нашите съветски колеги също бяха в Лондон и поискахме да се срещнем и пийнем по биричка в офисите на авиокомпания “Балкан”. Дойдоха придружавани от 3-4 човека, непознати за нас. Не са ги пуснали да се видят с колегите си от Академията  и то в офиса на БГА “ Балкан”. КГБ  бди! Лабаво йок!

 

 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??