29.09.2023 г., 17:57 ч.

 Скитникът арменец 24 

  Проза » Други
184 0 5
12 мин за четене

Скитникът арменец 24

 

Седнах да продължа разказа за пътешествията си и изведнъж си помислих колко са неактуални моите представи за местата които описвам. Изминали са 46 години от това пътуване из Мароко. Цели 46 години, почти половин век. Представям си какви огромни промени са настъпили по тези пътища, по тези градове. Промени за които нямам никаква представа.  Сега, когато целокупният български народ, това което е останало от него в България, пътува по света и навярно мнозина са ходили на екскурзии или на почивка по тези места, имат съвсем пресни впечатления и ако четат моите пътеписи, се усмихват многозначително и си казват: “ Ох, Кико, Кико, колко си баят приятелю, колко са ти остаряли представите.” И ще са напълно прави.  И си зададох въпроса, дали заслужава да губя толкова много време, да напрягам паметта си, за да описвам неща от преди толкова много години. Остаряли представи, коренно променени градове, улици и площади, на кого са нужни тези описания какво е било преди повече от 40 години. Даже тези които не са стъпвали на местата които описвам, взимат си GSM-а и с две натискания на едно копче, “чичко Гугъл” им разказва и даже показва какво е днес. А и за миналото ще разкаже. Въпросът който си задавам е много сериозен и трябва да помисля дали да продължа. Не ставам ли смешен с моите “архивни” разкази?

Напоследък по БНТ показват стари филми на Чарли Чаплин, има кина за архивни филми, посещавани от немалко хора. Това означава, че миналото, макар и “баят” има място в нашия живот. Поне в живота на някои хора. Успехът на  моите книги  за “Стара София” е още едно доказателство за това. Вярно, че не съм получил наградата “Букър”, но това не ме очудва.  Тези, които я раздават не са ми симпатични. 

Затова ще продължа. Който иска да чете, който не иска да чете Господинов. Аз няма да го чета.

Моите марокански раскази са от  втората половина на 70-те години-1976-1981.  Тогава на трона седеше крал Хасан Втори, а синът му Сиди Мохамед, днес крал Мохамед 6-ти, беше още ученик в гимназията. Беше 16 годишен. В двореца имаше колеж,  където учеше той и десетина -дванадесет негови връстници. Естествено там нямаха работилница за “трудово обучение” и всеки петък в 3 часа след обяд, принцът престолонаследник и съучениците му от дворцовия колеж идваха в нашето училище на практически занятия в дърводелската работилница, където правеха някакви много красиви дървени клетки за птици. Имаше учител мариканец който им показваше и ги учеше. Кафеза беше много, много красив с оригинална ориенталска форма.

Както вече ви казах брат ми трябваше да преподава стругарство, а той никога не беше виждал струг, освен на кино.  Решихме петък след обяд, когато нашите ученици нямат часове, да отидем в работилницата за да го уча.

В работилницата бяхме само двамата, и изведнъж се появи г-н Бутами, нашият директор, а зад него  десетина- дванадесет 15-16 годишни момчета. Най-отпред вървеше  престолонаследника охраняван от десетина мъже в черни костюми с дълги сака, които образуваха шпалир от двете му страни. Най-отпред от дясната страна, където бяхме ние с Хари, вървеше мъж, когото бяхме виждали по телевизията и в кинопрегледите. Началника на охраната на краля. Като ни видя, се стъписа, моментално се закова на място и отправи въпросителен поглед къ нашия директор.  Последният кимна одобрително, в смисъл “спокойно, няма опасност” и групата  продължи пътя си към дърводелската работилница. И така беше всеки петък.

Не мога да отмина една случка, която развълнува приятелите ми Емо, Божко , Любо. 

Седиме в къщи и играеме бридж. Часът е около 6 вечерта. Изведнъж вратата на апартамента се отваря и влиза дъщеря ми. Връща се от училище. Влизайки поканва момичето, нейна съученичка, да влезе. Ние 4-мата за малко да изпуснем картите от ръцете си. Една необикновена 16 годишна красавица, като от приказките за 1001 нощ. Трудно е да се опише. То не са очи, не е коса, не е стройна фигура, невероятен чар и женственост. Ева забелязва нашето стъписване и се залива от смях. Амал е нейна съученичка и дъщеря на шефа на охраната на краля. Сега, когато отвреме наврем по телевизията виждам съпругата на Жорж Клуни, си спомням за красотата на Амал. Но само като тип красота. Съученичката на Ева беше много по -млада, още по- женствена и  изключително чаровна и  красива.

Пежото лети по шосето към Агадир. Времето е прекрасно, топло но свежо. Колата е за 5 души, но ние сме  шест и никак не се притесняваме. Аз съм на волана на другата седалка отпред е Божко, а Нина седи между нас. Отзад Елка, дъщеря й и Ралица. Шосето е асфалтирано, не е магистрала, нормален междуградски път. Не си спомня дали имаше дупки.

Път като  път. Междуградско шосе тип 1977 година.  Бате Бойко още не строи магистрали. И “Пежо 404” е предпоследен модел.

Град Агадир е посещаван още от финикийците, които както е известно за били голями и опитни мореплаватели. Агадир е и етап от “Нощните полети” на Антоан де Сент Екзюпери. Не пиша “дьо” защото ненавиждам френското нямо “Е” да се транскрибира на български с това грубо “ЬО”. Просто Е звучи много по-добре.

Агадир се намира в областа Сусс и е  столица на областа. Той е на повече от 600 км. от Столицата. Това е един от най-южните градове на Мароко, на брега на Атлантическия океан. Започнал като голямо търговско пристанище, заради риболова, медните руди и южните плодове, днес е световен туристико-курортен център.

През 1977 год., там имаше само една френска фирма- “Клуб  Медитеранеен”, същата която построи комплекса “Русалка” в България.

През 1960 година ужасно земетресение с магнитуд 5,7 по скалата на Рихтер, унищожава града и жертвите са около 40 хиляди души. Разчистват руините и построяват нов град на 2 километра южно от стария. Когато бяхме там, нямаше и помен от разрушения град.

Всички къщи бяха с типичната архитектура в арабски стил, бели с голями или малки уютни вътрешни дворове. Това е типично за мюсюлманските страни, за да могат жените да шетат из къщата и двора, да почиват край фонтанчето без да ги виждат чужди мъжки очи. Така комшията не може  да флиртува с жените на съседа. Апартамента който бях наел първоначално беше на 2-ри етаж. На първия и във вътрешната къща живееше хазаина със съпругата си, двете дъщери и тримата си синове. Средния играеше добре футбол и на един мач с руснаците го бяхме включили в българския тим. Той се казваше Фейсал, но по време на мача му викахме Филип. Руснаците загряха,  но нищо не казаха. В централния печат имаше кратък репортаж за мача със снимка на двата отбора. Имаме и мене. Играех ляв защитник, топката минаваше често край мене но противников играч никога. Голямата секира играеше. Мача завърши 1:1. Заглавието беше “ Съветски и български дипломати завършиха мача с приятелско  реми”.

Тъй като нощта беше близо, първото което направихме беше да си осигурим място за нощувка. Намерихме много симпатично хотелче, което днес биха нарекли “дом за гости”, тогава такова понатие не съществуваше. Беше много приятно, едноетажно, доколкото си спомням. С много приятен вътрешен двор с дежурното мраморно фонтанче, като декора на  балета “Бахчесарайски фонтан”. Имаше и масичка и столове. Хапнахме набързо, храна която бяхме купили в Ессауира, и тръгнахме  да разгледаме града. За съжаление не мога да си спомня нищо конкретно. А да си измислям не искам. Арабски град, новопостроен. Затова, нямаше никакви старини- забележителности. Град на някакви си 10-12 години, какво забележително може да има. Нищо!

Забележителното видяхме на следващия ден, когато отидохме към плажа. Там един чичко предлагаше да се повозим на камила. Не си спомням по колко платихме за 5-6 минути езда, от която те хваща морска болест, но помня как една камила, бяха две, жестоко ни оплю. 

По команда на камиларя тя ляга на пясъка, ти се качваш на гърба й, върху нещи като дървен самар и пак по команда камилата става на крака и ти се оказвш високо над пясъка и ха ха да паднеш. Честно, никакво удоволствие, освен снимка за спомен. А аз нямам и ткава. И във Варна, на централния градски плаж имаше камила, срещу 2 лева  те увиваха с един бял чаршаф и с един дълъг прът като копие те снимаха върху камилата.

През 2012 год., като се връщахме от Китен, където беше традиционната  годишна среща на “откровенци”, спряхме да обаядваме в симпатичен рибен ресторант в Созопол. Бяхме петима, Жоро, Катанеца, Радо, Анни и аз. Жоро пожела да се снима с Анни, след него и Радо. Естествено Катанеца, нашият фотограф, страстен любител на фотографии с хубави жени, ме помоли да го снимам с Анни. Накрая казах, че само аз не съм се снимал с нея и Катанеца ме снима. Тогава им разказах за камилата на варненския плаж. Анни ме изгледа обидено и каза “излиза, че аз играя ролята на камилата, така ли?. Смяхме се като луди. И до сега като се съберем се сещаме за този хубав ден в Созопол.

Но да се върнем на брега на Атлантика. След не особено приятното приключение с камилите, тръгнахме по плажа. Имаше доста хора. Нали беше ваканцията на училищата и беше пълно с франски даскаля дошли на почивка. Техните заплати бяха почти 5 пъти по-високи от това, което ни даваше Техноимпекс. Като от тези трохички, трябваше да си плащаме и наема за квартирата. Нечовешки грабеж. Мачкаха всичко човешко в българина, караха ни да живеем като просяци. А те се разхождаха със служебните коли като свои, и не се притесняваха с дипломатически номера да пазаруват от най-евтините, най-мръсните пазари, където никога не съм стъпвал. Анто кооперанти е уникално явление. Ако Алеко не беше убит от “Бай Ганю” щеше да напише втора част.

След разходката по крайбрежната улица, решихме да се изкъпем, но някъде извън  града. Качихме се на колата и тръгнахме на юг. Може би 5-6 км. извън града, видяхме прекрасен абсолютно безлюден плаж. Спряхме и по пясъка право в морето, извинете в океана. 

Не мог да опиша тази вода, този пясък, тозо див, безлюден плаж. Нито преди, нито след това съм виждал нещо подобно. Да кажа кристално чиста вода е твърде банално за това което беше около нас. Просто, поне аз не знам думи, които да опишат това което виждаха очите ни, това което чувстваха телата ни в тази океанска вода. Течно стъкло с изключително красив изумруден цвят. Да, ето намерих думата, разтопени смарагди, топло-хладни, галещи не само тялото но и душата. Галещи погледа с този приказен цвят, неописуем с човешки език.  

    Имам  хиляди спомени от моите пътувания, прекрасното родно Черно море, дивите плажове на Златните пясъци през 1952-1954 година. Кристало чистите води край курорта “Дружба”, носещ тогава името “Балкантурист”, с единствен  ресторант със същото име. Ница и френската “Ривиера”, Бодрум и Мармарис, езерото Севан и унгарското “море” Балатон и много други води, морета и езера. Но този див, безлюден плаж на юг от Агадир ще остане незабравим и уникален. Навярно днес съвсем не е такъв. Сигурен съм в това!

Къпахме се дълго, излизахме на пясъка за малко и пак във водата. Няколко часа се радвахме на този див плаж на който бяхме сами. Ние шестима българи, даскали-“стока” на Родината си. Без коментар!

Толкова известен град. Познат на всички по света, а аз нищо не мога да разкажа за него. Да мога да напиша десетки страници преписани и преведени от Интернет, но не виждам смисъл. Който се интересува може много лесно да го намери с помоща на “чичко Гугъл”. Моят спомен е онзи див отдалечен от града плаж, който не мога да забравя. А да и камилата която се изплю върху нас. Също единствено през живота ми до сега. Ама и спомен!

Привечер, росни, росни поемаме на север към град Сафи. Веднага ще ви кажа, че бих го побратимил с нашия роден Троян. Но не заради сливовата, а заради керамиката. 

Сафи също е била португалска крепост на атлантическия бряг. Голямо и  оживено търговско пристанище, каквото е и до днес. Милиони тинове фосфати тръгват от тук за всички краища на света. Мароко има огромни залежи от тази ценна суровина и стока номер 1 в нейния  експорт. 

Името на града идва от “Асфи”, което значи  наводнение, изливам, разливам, на езика на берберите.Фонетични промени са разменили местата на звуците и от “асфи” името на града е станало Сафи.

Цитрусовите плодове също са в началото на експортните листи. Портокали, мандарини, клемантини и лимони(жълти и зелени) се изнасят за Европа и Америка, а може би и на  други континенти. Цитирам само тези където  съм виждал със собствените си очи.

Както в Ессауира, така и тук присъствието на еврейската общност е значителна. Търговци, заначтчии и сарафи, заемат сериозно място в деловия живот на града. След 6 дневната Арабско-Израелска  война през 1967 год. много от евреите напускат страната, което се отразява много сериозно на мароканската икономика.

Сафи е едно от пристанищата където дебаркират съюзническите войски през ВСВ.

За нашето пребиваване в града нищо интересно. Купихме по нещо дребно за спомен и напред към Ел Джаджида. Много интресен град. Също  португалска крепост, но с много, добре запазини старини. Освен крепоста и  добре запазените крепостни стени,  El Jadida  е известна с така наречената “Цистерна”. LA CITERNE e огромна подземна зала в крепоста.  Изградена е върху квадратна площ със страна 34 метра.Някога е служила за оръжейна зала, а по късно за резервуар за вода. Известна с редиците  красиви колони и сводове, които силно впечатляват голямия Орсон Уелс, който тук снима някои сцени на своя филм “Отелло”, с което превръща “Цистерната” в световна забележителност.  Тук са снимали филми и  Франсис Форд Копола”Завръщането на черния жребец” и други известни кино режисьор.

Когато си там долу под земята и крачиш между колоните, чувството е особено. Сякаш живееш в един друг свят и съвсем в друга епоха.

От крепоста и крепостните стени, се открива незабравим изглед към океана, спиращ дъха на туриста.

Крепоста е построена в началото на 16-ти век и наречена Мазаган. Арабите я превземат през 1769 година.

Град след град, нашето пътешествие  се превръща в едно “пътуване в миналото”. Докосваме до един абсолютно непознат за нас свят, разкриваме вековни тайни, докосваме се до неща за които сме чели само в приключенските романи, за други не сме и чували. Нима сме могли да мечтаем да се разхождаме из “Цистерната” сякаш сме в софийските Хали. Впечатленията са твърде много, твърде разнообразни и силно впечатляващи, жадни за нови и нови разкрития, ние пътуваме от град до друг, възбудата от тези приказни места ни подържа все още във форма. Но с всеки изминат километър по крайбрежния път, се доближаваме към края на пътешествието.  Пред нас е най-голямият град на Кралството, индустриалната столица на Мароко-Казабланка. Единственият многомилионен град в  тази страна.

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??