Скитникът арменец 25

Март 1978 год. От София пристига двучленна делегация на ЦК на БКП.  Л.П и Г.К.  са от международния отдел на ЦК. С първия се познаваме от Комсомола. Като студент, една моя състудентка  “световно известна дисидентка” по-късно, беше активна сътрудничка на ЦК на Комсомола, и ни беше завела да превеждаме материали от френски език. Така се бях запознал с Л.П.

В този период,  Посолството на НРБ, нямаше преводач и ме помолиха да придружавам делегацията по време на срещите с ръководството на “Мароканската Партия на прогреса и социализма”. Комунистическата партия беше забранена и тя развиваше своята дейност под друго име.

В договора с мароканското министерство изрично пишеше, че нямаме право да се занимаваме с политическа дейност. Знаейки, че взимат специалисти от соцстрана, мароканското Министерство беше включило такава клауза в договорите ни. И ние се бяхме подписали.

Естествено не можех да откажа на Посолството. Делегацията беше на най-високо ниво и срещите щяха да бъдат с най-големите ръководители на МППС(разшифровката по-горе).  За да нямаме проблеми с полицията, Др. Стоян Заимов, син на разстреляния царски генерал Владимир Заимов, Посланик  в Кралство Мароко, предостави колата си. Тя беше със специален статут и не подлежеше на проверки от полицията.

По време на пребиваването на делегацията щяхме да бъдем придружавани от проф. Алауи, преподавател в Университета по история и география, и член на Политбюро на тяхната партия. Професора беше от кралската фамилия.

През цялото време кола на полицията ни следваше отблизо, но не ни закачаха.

Срещи имаше в Рабат, Сале, Танже, като и в едно село. Една от срещите в Рабат беше с Али Ата, генерален секретар на МППС, по народност алжирец. Срещата беше чисто протоколна.

Една вечер бяхме поканени на вечеря у професор Алауи. Той живееше в един малък дворец в Сале, градът близнак, за който вече ви разказах.

Вечерята беше типично мароканска. В един огромен правоъгълен салон,  голямата ниска, кръгла маса беше разположена до една от късите стени. Седяхме на големи пухкави кожени табуретки.  Около масата бяхме само ние тримата българи  и домакина. Салона имаше галерия, балкон обикалящ цялия салон. От там ни набюдаваха членовете на домакинството.

Знаейки традицията на мароканските обяди и вечери,  предупредих нашите дискретно да преброят покривките на софрата. Колкото покривки, толкова ястия ще бъдат поднесени. Бяха около 5-6. Не помня какви бяха  ястията, но естествено имаше традиционния кускус с овче месо и зеленчуци на пара. Парата е от  изпаренията на бульона в който ври месото,  над нея е решетестата кускусиера, където са зеленчуците и кускуса. И всичко се готви с парата на месния бульон. По принцип мароканците всичко ядат с ръце, но на нас ни бяха предоставени вилици и лъжици. Маниера на храненето е много интересен и забавен, но много труден, поне за мен.

Кускуса се поднася в една огромна тепсия, върху която са зеленчуците и месото. Отделно пред всеки има сосиера. Взимате пред себе си кускус, поливате го със сос, търкаляте го в дланта си и то става на топче, което с палец вкарвате в устата. Зелечуците и месото пак с ръце ядете както бихме яли  ние. Но изработването на топчето кускус изисква определена техника. Веднъж опитах, на друг обяд, бях до лактите в мазнини, но не можах да направя топчето. А като гледате ви се струва ужасно лесно. Ястието остава на масата определено време, домакина дава знак, идва някой от прислугата, премета краищата на покривката върху ястието и го отнася. Носят следващото, докато на масата не остане нито една покривка. 

Идва момента на ритуала на ментовия чай. Той се приготовлява от самия домакин пред гостите. Донасят сервиза за чай- голям чайник с вряла вода, малък чайник за  чая който домакина ще приготви, кутия за захар, използва се “небет шекер”, т.е нерафинирана захар на големи парчета от които се отчупват парчета с чукче, голяма китка прясна мента и зелен чай. Има и съд за изхвърляне на водата с която се промива зеления чай.

В по-малкия чайник се слагат 2-3 лъжички  зелен чай и половин филджанче гореща вода, с разклащане се измива чая и тази вода се изхвърля. Сега наливаме от горещата вода много, прибавяме голямо количество прясна мента и парчета захар, бъркаме да се стопи захарта, наливаме в тясна висока чаша за чай и опитваме на сладост, ако трябва повече захар, връщаме останалото в чашата в чайника, добавяме парче захар и отново опитваме,  докато сладостта на чая и вкуса на ментата са добри. Тогава започваме да наливаме в чашите на гостите. Винаги от високо, падайки в чашката чая трябва да се разпенва леко. 

Естествено към чая се сервират курабии и други източни сладости. Мароканските обикновено са сиропирани с мед и са “тежка татлия”- много сладки. Баклава и турско кафе, в Мароко нямаше тогава. Това са турски специалитети, а Мароко никога не е била завладявана от османската империя. Те са стигнали до Алжир. Това е голямата гордост на мароканците.

Няма да навлизам в подробности за другите обяди и вечери. Само ще спомена вечерята в Танжер, хазаина имаше ресторант, човек кулинар и ядохме прясна сардина на фурна с кориандър, чесън, лимон, кимион и малко лют червен пипер. Страхотно ястие. После го готвех често вкъщи.

Имаше и една вечеря у един лекар, също от партийното ръководство. Този път в луксозен апартамент, и за пръв път на масата беше и съпругата т.е домакинята. Абсолютно модерна жена, облечена по европейски и с европейско поведение. Тук ядохме “бстела” нещо като банички с пилешко месо и огромно количество смлени бадеми. Отгоре  бяха посипани с пудра захар и канела. Това е ястието, което се приготовлявало с месо от гълъби.

        Едно от посещенията които ми направиха най-силно впечатление, и което никога няма да забравя беше на село. Не мога да определя точно, но не повече от 50-60 километра от Рабат, на север. Отбихме от главния път, по нещо като горска пътека, но все пак достатъчно широка за да мине голяма кола.  Пътувахме доста през  рахитични горички, през прегоряла от слънцето трева, през високи тръстики и когато мислехме, че ще попаднем в някакво абсолютно необитаемо място, пред нас изникна едно малко село.  Трудно може да се нарече село, това населено място с навеси вместо къщи, без улици, а с прашни пътеки прокарани от боси нозе на недъгави деца и паралитични старци.  Пословична нищета и бедност. Никога не бихте допуснали, че на две крачки от кралски дворци и многомилионни палати на феодали, може да съществува такова “селище” през 20-ти век. Тримата българи се споглеждахме в недоумение и мъка. Тук “живееха”  живи същества като нас.  Живееха е дума, която не може да се отнесе до техния начин на съществувание. Настаниха ни под един навес. На продълговата маса пред нас поставиха чиния с курабии. Цялото село,  мъже, жени, деца, десетки хора се бяха събрали да ни видят. Отпред бяха дечица, много деца, голи, боси, мърляви, облечени в дрипи, не всички имаха някакво облекло. Погледите им вперени в курабиите сложени пред гостите.  Между нас и хората от селото беше опънато въже. Невероятна, незабравима картина. Прочетете стихотворението на Иван Вазов “ Елате ни вижте”, и донякъде ще ме разберете. Погледите на тримата ни се кръстосваха с въпрос “Нима е възможно това да съществува в 20 век?” Разбирах, че никой от нас няма да хапне от тези курабии. Погледнах Л.П. разбрахме се без думи. Станах, взех чинията и започнах да раздавам на децата. Не съм в състояние да ви опиша радоста им, погледите им, протегнатите ръчички, без блъскане, безгласно, безропотно подчинение, наложено от феодала, владетел на селото им. Познавах един такъв феодал. Имаше хиляди хектари земя, заедно със селата и селяните. Имаше няколко жени, куп деца и любовница българка- лекарка. Беше й наел къща в Медината, с тридесет и шест стаи. С огромно легло с балдахин, две слугини и огромно патио с палми . Там посрещнахме Новата 1981 година. Казваше се Мустафа. През Октомври ще ви покажа снимки от посрещането на въпросната Нова Година.

Полицията ни следваше неотстъпно, на малко разстояние, зад колата на проф. Алауи, който ни придружаваше на всички срещи, той  никога не се качваше в колата на Посланика.

Имахме делова среща с градския актив на Партията им. Каква беше изненадата ми, когато за отговорник за работата  с младежите беше представен един мой ученик. Поздравихме се вежливо  и толкова. В училище нито той, нито аз показахме, че сме се срещали при други обстоятелства. За него би било опасно.

Делегацията си замина, но доста време бях под напрежение, да не ме привикат мароканците.

Всеки вторник в клуба на AFR- Асоциация на французите в Рабат,  имаше големи турнири по бридж на двойки. Както ве1е писах, брат ми и Албена(съпругата му) много често бяха първи.  За съжаление аз нямах постоянен партньор, а когато играеш с различни всеки път, трудно се постигат голями успехи. Но от време на време и аз съм заемал призови места в класацията. На един турнир “Турнир на Президента” с Роже Беноа, заехме 3-то място и имам малка купа като награда. Ще я видите когато се прибера в Монтреал.

Една вечер пристигам в клуба и Пол Шампаньол, един от моите многобройни партньори, прави жест като пробождане с шпага с думите “чадър- български чадър”. Гледам го с недоумение и питам  за какъв чадър говори, нищо не разбирам. След 3-4 дни ми донесе брой на известното френско списание “Пари мач”, в което имаше подробна статия за “българския чадър” и случая Владимир Костов, “дисидентът майор от ДС. След години, той сам си призна и написа книга по въпроса.

Оказа се, че Пол работел във френското Посолство като шеф на секретната служба. Но това узнах след няколко години.

Мадам Беноа, съпругата на Роже, беше тартора на турнирите. Смяташе се за най-добрата бриджьорка и изпълняваше ролята на главен организатор и съдия на турнирите. Какви ли не фантасмагории се говореха сред българите за нашите посещения в клуба на французите. Говореха, че сме печелели много пари. Нямаше и грам истина в това. Напротив плащахме за участие, макар и много малка сума, само 5 дирхама( 1,25$). Хората не ни взимаха даже членски внос, какъвто всички плащаха някаква годишна сума за членство. Ние българите бяхме освободени, “по бедност”. За сметка на това помагахме с каквото можехме като труд. Например, когато мароканчето което обслужваше бюфета замина на “хаджилък”, цял месец го замествах на бара. Правех им сандвичи, кафе и чай. Въведох  българските топли сандвичи “принцеса”, които имаха голям успех. Клуба финансираше покупката на продуктите и приходите влизаха в касата на Клуба. Моят труд беше доброволен, отблагодарявах се за опростения членски внос. Брат ми и снаха ми бяха на осбена почит като много добри в играта и дружеха с французите. В края на краищата в характеристиката му, нашите “другари” бяха написали “подържа връзки със съмнително съдържание с чужденци”. За онези години такава характеристика можеше да бъде фатална.

За мен не смееха да пишат такива работи, защото няколко години бях председател на “Клуба на българските специалисти в Рабат’. Клуба имаше много активна и интересна дейност, по мое време,  и много тесни връзки с съветското Посолство. Организирахме много спортни срещи по тенис на маса, шахмат, волейбол и футбол със  руснаците. Бяхме приятели с Игор, един от пресаташетата на Съветското посолство, чиято жена беше арменка.

Не помня как се бяхме запознали с един възрастен арменец, г-н Левон - технически сътрудник в Посолството на САЩ. Идваше ни на гости от време на време. Беше интересна личност. Външно напомняше на фигурата на Азнавур, дребен, слабичък. Често пътуваше из Европа. Ту в Лондон при болната си леля, ту до Париж при братовчедка, и при всяко негово пътуване нещо лошо се случваше на турците. В Лондон гръмна офиса на турските авио линии, в Париж убиха турски консул. Това бяха годините когато АСЛА- арменска терористическа организация беше много активна.

Първата огромна пуйка  за деня на Благодарноста видях, когато г-н Левон ни я донесе. Замразена  с масло и подправки и паспорт, където пишеше как да се изпече.  Беше огромна, може би десетина кила. В САЩ и Канада те са нещо обикновено, но за нас през 1979 година бяха нещо невиждано.

Клуба на българските специалисти се помещаваше в една хубава еднофамилна къща в европейския квартал на Рабат. Имаше доста голям двор и беше на два етажа и тераса. В голямата зала, където провеждахме събрания,  се провеждаха и празнични вечери с танци, и концерти и представления. На горния етаж беше “царството на Гоце, не помня фамилното му име. Той беше преподавател по физика в Университета, сериозен учен, голям особняк по характер  и майстор на музикалното оформление с магнетофони и ролки с записи.

Отново ви напомням, че моят разказ е за периода 1976-1981 г., така че не се чудете на техниката отдавна излязла от употреба. Тогава нямаше ни интернет, ни “ЮТЮБ”, нито флашки и “ДЖИЕСЕМИ”. Салама се правеше от месо, и България не внасяше домати и краставици от Гърция и Турция, а изнасяше за сегашните ни господари от Германия, Франция, Италия и др. Но това е друга тема.

В една малка стаичка на първия етаж имаше барче, където можеше да пийнете кафе, чай,  и даже уиски. Кой се занимаваше с барчето не помня. Пепо, ветеринар в Улмес, беше единственият  който черпеше  с уиски, всеки който му кажеше “здрасти”. Много пъти му казвах да не го прави, защото после го одумват, но Пепо беше пич и хич не им обръщаше внимание. В събота половината дипломати ходеха при Пепо да получат езици, мозъци, черен дроб, които той носеше от село. По традиция, когато се коли животно и ветеринарът  слага печата, че животното е здраво и може да се продава, карантията се дава на него. Улмес, селото където работеше Пепо беше известно и с най-вкусната естествено газирана вода.

Имаше доста български ветеринарни лекари в Мароко. Митко беше един от тях. Той работеше в Тифлет и бяха го кръстили Митко Тифлетски. Но Митко снабдяваше консули и други дипломати с евтини или  безплатни котлети, та от Тифлетски го преименуваха на “котлетски”. Въобще ветеринарите се ползваха с особен “авторитет” сред българските дипломати. От аванта никой не умира. Въпреки близкото ни приятелство с Пепо, жените ни бяха колежки-зъболекарки, никога не сме се възползвали от тази близост. Един единствен път, Пепо ме помоли да донесе една говежда опашка за да я сготвя с зрял боб. Наистина беше изключително вкусно месо. Този ден е незабравим и по друга причина. Срещу нас, живееше старо руско аристократично семейство. Мазнев и жена му, за която казваха, че е графиня. Имаха два афгана, огромни  породисти кучета, които се хранеха от чиниите на господарите си, заедно с тях.

Беше неделя и аз готвех говеждата опашка. Наближаваше обяд, Пепо, Мери и Николета-дъщеричката им скоро щяха да дойдат, а Ирис я няма никаква. Слязла  за нещо долу, Мазнев я видял и я поканил да влезе у тях за малко. Имали годишнина от сватбата-70 години и Мазнев я почерпил със “северно сияние”- шампанско+водка. Само една чашка и си готов, а се пие лесно като лимонадка. Пращам дъщерята да  каже на майка си, че гостите скоро ще дойдат. Ева се връща и казва, че майка й се смее и няма никакво намерение да си дойде. Пращам я обратно, да настоява. Резултата е същия, майка й супер развеселена от “северното сияние” се хили нонстоп и никакъв интерес към гости и обяд. Незабравим ден!

Нали си падам по театъра,  дойде ми идеята да направим сатиричен спектакъл на тема “Анто-кооперанто.” С  Маргарита Атанасова, съпруга на колега от училището и приятел, решихме да поставим нещо като оперета. За основа взехме  сюжета на “Многострадалната Геновева”, за музика “стари градски песни”, сменихме текстовете на песните с наши по темата и се получи нещо интересно. Имаше един много талантлив акордеонист Иван. Мария, жена му беше “хигиенист” и момиче завсичко в бюрото на Техноимпекс, чистеше офисите правеше им кафе и всякаква работа. Живееха в мазето на Бюрото. Бяха от Ловеч.

Геновева е балерина, но злият Голос я клевети пред мъжа й Царя, и той я изпраща на заточение в Мароко като учителка по естествени науки. Език не знае, от биология хабер си няма, но трябва да преподава. В салона на клуба опъваме едно въже с един чаршаф и имаме завеса. Дъщеря ми и едно нейна приятелка са “завеси” т.е ще дърпат чаршава напред и назад. Оркестъра е Иван, а артистите са Хитко, Марги и аз(  в ролята на Царя). Пълна зала и правостоящи. Блестящ успех. Всред всички най-ярко блести( с голото си теме) Хитко- злодея Голос.

През пролетта на 1981 год., във връзка с предстоящото ми отпътуване от Мароко, предавам председателските функции на млад учител по математика от Ямбол. Слав Данев е висок, строен, представителен ямболски даскал. Симпатичен и приятелски настроен,  помага на дъщеря ми  да усвоява модерната математика,  която в България още е непозната. 

Само след няколко години, през 1995 година, Слав ще ме посрещне в Отава, в своята резиденция, като посланик на Република България в Канада. По ирония на съдбата културно аташе в Посолството е най-големият шоумен на България, Тодор Колев. Двамата се скарват жестоко, почти до бой, дали да сложат бидона с киселото зеле в мазето на Посолството или в Резиденцията. Разказа ми го лично Тошко, който  почти всеки ден,  идваше да яде шкембе чорба в моя ресторант на ул. Раковски 91. Бог да го прости,  беше голям артист, който никак не обичаше да си плаща сметките. В кафето на хотел “София”, където се събираха, Вили и Еди Казасян, Тодор Колев, Петър Вучков, джазмена Чалъшканов и други техни приятели, понякога ходех и аз, сметката на Т. Колев винаги плащаше Вили.

От къде почнахме и къде свършихме. Но така е, понякога ще се случват такива мешавици.