8.03.2017 г., 22:55 ч.

Сладкишът 

  Проза » Разкази
1204 6 3
8 мин за четене

   Мъглата леко се разсейваше. Дали от изгорелите газове над големия град, в който влизаше, дали от появил се изневиделица ветрец, но Борис започна да различава силуетите на многоетажните бетонни грамади. Нямаше желание да идва, но преди седмица синът му – студент трета година, се обади и предупреди, че няма да се прибира за Коледа и Нова година. Не искаше да дава подробни обяснения. Баща му обаче се досещаше, причината май беше от романтичен характер. Майка му веднага реши, че работата е сериозна и измисли това пътуване, уж с цел доставяне на хапване и пийване за празниците. Борис знаеше, че всъщност майчината ревност и женското любопитство бяха истинската причина. Антон беше едничкото им дете и откакто замина студент, Мария не спираше да го мисли. За „късмет" в последния момент грип я тръшна на легло, но тя подробно инструктира съпруга си да разучи каква е работата. Натовариха Ситроена с „каквото има" и Борис отпътува. 
   Зави към един близък до центъра квартал и след кратко лутане намери търсения блок. Всъщност беше четириетажно старо блокче, в което синът му си делеше една гарсониера със съквартирант. „Почти като нормална къща, щом няма асансьор – помисли си Борис – бас държа, че е на последния етаж!" Антон го чакаше долу и подскачаше от крак на крак на студа. Прегърнаха се набързо и срамежливо.
   - Добре дошъл!... На последния етаж сме! Къде е мама? Мислех, че тя настояваше да дойдете?
   Баща му се засмя, отваряйки багажника:
   - Правилно си мислел! Обаче един грипен вирус не беше на същото мнение. И сега майка ти се бори с него. Хайде сега, щом си на четвъртия етаж, хващай кашона и тубата, а аз взимам чантата. Съквартирантът тук ли е?
   - Весо е някъде по задачи...
   - Така ли му викате вече?...
   Половин час по-късно двамата седяха в малката кухничка на апартамента и си бъбреха, а от печката се разнасяше приятен аромат на кафе. Когато кафеварката започна да кипи, Антон стана и разля кафето в две различни чаши. Баща му го наблюдаваше с любопитство. И той като студент нямаше две еднакви чаши. Май нищо не се беше променило в живота на студента и след двадесет и пет години...
   - В чантата има курабийки. Майка ти знае колко ги обичаш... 
   - Супер! Мамините курабийки, ех... Сега ще извадя за кафето... Чакай! Как щях да забравя! Аз съм се приготвил да ви посрещна. Сега ще видиш изненада!
   Антон отиде до стария Мраз и отвори вратата. Баща му не се стърпя и хвърли любопитен поглед в хладилника. Бурканче купешка лютеница и пожълтяла бучка сирене. Нищо друго. Да, определено нищо не беше се променило в студентския живот, или поне в частта на хранителния му режим... Антон отвори и вратата на камерата и измъкна от там нещо цилиндрично,обвито във фолио.
   - Та-даааа! – размаха победоносно нещото – Унгарски салам! Обзалагам се, не си ял подобно нещо. Аз съм го правил! 
   Борис повдигна изненадано вежди и замръзна. Синът му го гледаше със задоволство от направеното впечатление. Започна да разказва нещо, докато режеше салама, всъщност били две щафети, ама Весо се прибрал снощи изгладнял и без да пита – право в хладилника, и като никога надзърнал дори и в камерата, та добре че оставил поне едната... Борис не чуваше нищо. Спомените го заляха като приливна вълна. Гледаше с невиждащ поглед, а мислите му бяха далеч от тази кухня, на едно друго място, в едно друго време...
   ... На вратата на схлупената таванска стая се почука силно и нетърпеливо. Кой ли беше се разтропал в този ранен утринен час?! Отвори сънено вратата. На прага стоеше тя. Стоеше и се смееше. Криеше едната си ръка зад гърба. „Познай какво ти нося!" Той я сграбчи. Целуна я и я внесе на ръце вътре. Тя се смееше и продължаваше да крие нещото. Той я остави на още топлото легло, надвеси се над нея и отново я целуна нежно: „Предавам се!". „Ти си отгоре, а се предаваш! Нося ти най-новия афродизиак! Унгарски салам! Не че имаш нужда, ама..." Тя се смееше на глас и размахваше пакета, който наистина имаше саламеста форма. „Бързо, че ще се разтопи, замръзнал е!" Опитаха го. Беше студен и много вкусен. После се любиха. После пак го опитаха. Беше топъл и много вкусен. После пак се любиха. Накрая доядоха сладкиша –- беше разтопен и пак много вкусен. От този ден този сладкиш стана и на двамата любимата храна... Точно така – храна. „Мога да изкарам с теб и с този унгарски салам сесията, студентството, живота си дори!" Тя се смееше, но му вярваше. „Аз също!" Рецептата беше проста – две пакетчета обикновени бисквити по двадесет и три стотинки, пакетче масло от петдесет стотинки, захар – колкото бяха успели да свият от студентския стол, малко какао от хазяйката и... разбира се, много любов... От нея имаха предостатъчно и понякога тя заместваше част от липсващите продукти... „Ние сме като този унгарски салам – смееше се тя – Аз съм маслото, което обвива с ласки теб, ти си твърдите парченца бисквити в мен, а захарта и какаото са нашата сладка и нашата горчива любов! Докато тях ги има, ще сме заедно и нищо не може да ни раздели!"...
   - Татко, защо не ядеш? Не си го опитал – синът му го извади от спомените.
   - Ям, ям... много е хубав! Ще кажа рецептата на майка ти. Бисквити, масло...
   - Но аз не съм ти я казал още!
   - Нали се вижда! – Борис се сконфузи, май наистина не беше чул какво му разказва синът му – Та кой казваш те научи да го правиш? Весо ли спомена?
   - Ама ти май не си тук! Какъв Весо?! Весо изяде половината сладкиш. Научи ме... едно момиче – розови петънца плъзнаха по бузите му. Уж беше пораснал, пък още се изчервяваше. 
   - Гадже? Отдавна ли ходите?
   - Познаваме се не много отдавна. Но много се... обичаме...
   - Тя ли е причината да не те чакаме за Коледа?
   - Да. Иска да ме запознае с родителите си тогава.
   - Значи нещата са сериозни?
   - Нещо такова...
   - Чудесно! А... някое внуче да е... на път?
   - Не, не, няма такова нещо! Нека първо да завършим. 
   - Добре. Но... – Искаше му се да каже „Но недейте много да отлагате, както направихме ние", но не посмя. 
   Замълчаха. 
   В този момент от коридора се чу звънецът. Антон отиде да отвори, но след като излезе, старателно затвори вратата на кухнята. Това не направи никакво впечатление на баща му. Той се взираше в нарязаните парчета сладкиш в разгънатото фолио и отново отлетя години назад...
   ... Казваше се Антония. Всички ѝ викаха Тони, само той я наричаше Ния. И двамата бяха студенти във ВИАС. Още на първия им 8-ми декември попаднаха в една хижа с различни компании. Но някъде във вихъра на купона компаниите се сляха и между тях двамата прескочиха първите искри. Няколко седмици по-късно бяха неразделни. През зимата на първата им сесия тя донесе и първия унгарски салам. После научи и него да го прави. Свиваха го в паус - чертожната хартия, на която правеха проектите си, слагаха го вечер на керемидите пред капандурата на таванската стая и го чакаха да замръзне. Хладилник нямаше, но така сладкишът замръзваше по-бавно и имаха предостатъчно време за любов и мечти. Лежаха прегърнати на тясното легло и мечтаеха „Ще имаме много деца!" – казваше тя. „Да, и само момчета!" – допълваше той. „Ее, хайде и някое момиченце! Да ни прави от любовния салам!" „Добре, така може!" – съгласяваше се той – „Но ще бъдат наистина много." „А дали няма да ги объркваме, като са много?" – чудеше се тя. „Няма! Ще караме по азбучен ред, да не ги объркваме!" „А – Антония! Като мен" – смееше се тя. „Не! Първото ще е момче! Пак на теб – Антон!" „Добре, но второто ще е момиче Б – Боряна – на теб!" „Благодаря!" – целуваше я нежно и продължително той, следваше лудешка любов и забравяха за останалите букви от азбуката... Мечтаеха за много деца, но отлагаха, моментът вечно не беше подходящ – „Нека първо да завършим!", завършиха. После тя остана в София, него го разпределиха в родния му град. „Нека мине разпределението!" Пишеха си. Отначало всеки ден, после веднъж седмично, после... Виждаха се. Отначало всяка седмица, после веднъж месечно, после... Един ден Борис получи писмо и разбра, че всичко е приключило...
   От коридора се чуваше приглушен говор. Водеше се някакъв спор. Накрая вратата се отвори и в кухнята влезе Антон. Държеше за ръката младо момиче, което май не изпитваше голямо желание да влезе. 
   - Ето това е момичето, което ме научи да правя сладкиша...
   Борис бавно отдели поглед от разгънатото фолио. Когато очите му срещнаха тези на момичето, той подскочи от стола:
   - Ния!... Ти?...
   - Татко, какво ти става? Това е Боряна. Днес си някакъв странен. Да не си пипнал и ти онзи вирус?
   - Приятно ми е! – момичето притеснено подаде ръка.
   Борис не вярваше на очите си. Пред очите му беше тя. Същата като преди двадесет и пет години. Същите топли усмихнати очи, същите златисти коси, дори прическата беше същата... Машинално пое подадената ѝ ръка. Не можеше да е истина...
   - Борис...
   Сега беше ред на момичето да се стъписа. Очите му се разшириха. Гледаше го втренчено.
   - Вие сте... Борис?!
   - Да. Какво странно им в това? – той постепенно се окопитваше.
   - Нищо... Често са ми казвали, че приличам на майка си. Но само един човек я е... наричал Ния... И той се е казвал Борис. Нищо странно... Просто съвпадение...
   Ето че дойде и редът на Антон да внесе и своя дял във всеобщото стъписване.
   - Боряна, за какво говориш?
   „Боряна!" – едва чак сега Борис проумя името ѝ – „Значи все пак Ния е кръстила дъщеря си... на мен. Не е забравила..." – гледаха се втренчено.
   - Откъде знаеш за... Борис?
   Момичето наведе поглед:
   - Бях почти тийнейджърка – дванадесет-тринадесегодишна. Виждах как често мама препрочита някакви писма... Един ден нея я нямаше. Потърсих ги... и ги намерих... в гардероба ѝ... Зачетох се... Било е... толкова истинско, толкова... Не биваше да го правя! Съжалявам!...
   Борис приседна на стола. Погледна към фолиото. Дали от топлината на кухнята, дали от изпепеляващите спомени, но парчетата сладкиш се бяха деформирали и се топяха. „Аз съм маслото, което обвива с ласки теб, ти си твърдите парченца бисквити в мен, а захарта и какаото са нашата сладка и нашата горчива любов! Докато тях ги има, ще сме заедно и нищо не може да ни раздели!"... Маслото се отделяше от парченцата бисквити и по законите на гравитацията поемаше своя странен път по фолиото на живота. Захарта и какаото? Те отдавна бяха попили неизвестно къде... 

 

* * *

© Пер Перикон Всички права запазени

Този разказ написах преди десет години. Сетих се за него във връзка с темата на настоящето предизвикателство. Позволих си да го публикувам отново, защото за десет години тук има доста регистрирани и нерегистрирани читатели. Б.а.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Удоволствието за мен беше голямо. Разказът се чете леко и приятно, като не те оставя до края. Както се казва - топи се като масло.
  • Помня го този разказ и сякаш помня още малко текст към края на историята.
  • Страхотен разказ! Майстор си, признавам ти го! Обаче, не може ли да има още мъничко към финала... и ако може да е с щастлив край...само този път... Поздравче от мен!
Предложения
: ??:??