След войната остава само празнотата
За миг прошепнах името ти, вгледах се в езерото...
Искаше ми се да си до мен, за да не се налага да потъвам в него.
С времето болката ставаше все по-дълбока и по-дълбока, като езерото пред мен.
Сега съм сам, без теб - винаги съм се чувствал самотен.
Сега си шепна и усещам тишината, която ме е погълнала изцяло.
Не знам до кога, но знам само, че не искам да спира.
Искам да остана тук завинаги, ако мога.
Знам, че е тихо и съм самотен, но това е, защото така ми харесва.
Това място е чуждо за мен. Не знам дори как се казва проклетото езеро.
Нашият дом беше по-добър, по-истински,
нашият дом беше всичко, за което мога да мечтая.
Искам да знам кой го унищожи, за да му изтръгна сърцето.
Искам да знам кой поведе войната и поведе към гибел всичките ми познати.
Искам да знам кой решава съдбата на хора, които не познава.
Искам да знам дали някой от семейството и приятелите ми е жив.
Докато едни пеят за мир, сега аз ще пея за мъст и омраза,
защото нищо друго не ми остана, освен да проклинам клишета.
Разни костюмирани боклуци, с вратовръзки и лъскави обувки.
Безмозъчни войници, летящи като железни птици.
Никой не обича войните. Но и никой не ги спира,
остават само жалките съжаления, на другите клишета,
които не помагат на никой...
Седиш си пред телевизора и гледаш как някой умира.
Да, твоят живот не спира, докато някой кръвта си пролива,
а друг спасението не намира и гледа как мъката му извира,
но не спира да се бори и вижда как приятелят му се моли.
Опитва се да му помогне, но теб и това няма да те трогне,
защото си като тези клишета с костюмите, но без власт.
Очите ми насълзени сега, по-дълбоки от пропаст
и чувствам как сърцето ми омалява.
Господ ми е свидетел, че ми призлява от този свят.
Довиждане, мой дом, довиждане, мой живот, сбогом, приятелю,
сбогом, миличка, сбогом и на теб, несъвършен свят, със сълзи пролят.
Войната реши съдбата на безпомощните, остави силните да се борят,
в мен остави само дупка. Да, душата ми е празна. Сега съм като гадната пропаст.
Казват, че съм късметлия, защото съм жив... но колко жив мога да бъда.
Отговори, Господи. Сега съм по-близо до смъртта и не ме вини, че искам да умра.
Казаха ми, че животът е една игра и смъртта е част от нея.
Игра, в която лошите мачкат добрите.
Не ми казвай, че това, което следва да направя, е грешка.
Когато някой иска да умре, значи наистина го иска.
Огледай се и ще разбереш, че има неща, които не можем да поправим.
Понякога нещата тръгват в неизвестна и странна посока... и обяснение няма
смисъл да се търси... просто нещата понякога се случват така.
"Красиво нежно безумие, потапящо крехкия спомен" - да, моят живот е безумие, затова сега се потапям в това езеро, за да запазя крехкия спомен,
и не мисли, че аз съм виновен. Виновен си ти, Господи!
След войната остава само празнотата...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Андрей Иванов Всички права запазени
