Пролетта в Караново през 1990 година доста се забави. Пристъпяше на пръсти, плахо и страхливо като неопитен крадец. Из дворове и градини нищо не беше цъфнало. Само дрянът със своя жълт цвят разваляше черно-бялата картина. Усещаше се, че зимата си отива. Белият вятър подухваше едва и караше хората да хвърлят, една след друга топлите си дрехи.  
    Тази сутрин Дичо Ципата стана малко по-късно от обичайното. Откакто се пенсионира го налегна апатия, нищо не искаше да прави и  никъде не му се ходеше. Само надвечер излизаше на улицата пред къщи и с комшията си – Желю Фъшкилето, разменяше по някоя друга приказка, а после се прибираше при вечно мрънкащата си бабичка. Изми се и се обръсна по навик и тъкмо щеше да сяда да закуси, когато чу съседа си да го вика отвън.
-     Дичо, излез, бе! Какво правиш? – Ципата се прокашля и излезе навън.
      -      Кажи, бе? Що си се развикал? – малко троснато го запита той и си намести очилата на носа. Te бяха доста голям диоптър и през стъклата очите му изглеждаха облещени като на бухал.
-    Чу ли какво казаха по точката? – Желю беше леко развълнуван.
-    Нищо не съм чул, ей сега ставам .
-     Ами съобщиха, че брат Илия щял да идва тука на площада да говори. Днес нали е     Благовещение и на такъв ден лекувал хора. Да вземем и ние да идем, белким и на нас помогне нещо? – Фъшкилето държеше в дясната си ръка патерица и докато казваше всичко това, потропваше с нея по тротоарната плочка.
-     Абе, ти си голям балък, бе! В София не можаха да ти оправят крака професорите, та тоя ли ще ти помогне?Да не говорим за моите пет диоптъра……… И какво ще ни излекува, а……?
-     Така казват хората, бе. Тоя бил от Евангелската църква и помагал, обаче трябва да вярваш.  
-     Тебе като те гледам, Жельо, вече си излекуван. Ама аз за какво да идвам и без това не вярвам.
-     Хайде, бе Дичо! Няма да си изтъркаш подметките. Дори и да не ни помогне – няма да навреди.
-     Абе то, че е  така, така е…….Ама и бабата я знаеш каква е врясла.  
-     Ти жената я остави да си гледа къщната работа – Фъшкилето посочи с патерицата към дома на съседа си. – Ще отидем ли?
-     Ще отидем, бе. Макар, че мене ако питаш – няма да има голяма файда, но като е дошъл на крака, да идем и да го видим.
           След обяд градският площад се изпълни с множество хора. Деца, възрастни и старци бяха дошли да видят чудото. А това чудо се наричаше брат Илия. Той беше представител на Евангелската Петдесятна църква и ходеше от град на град да изнася проповеди за набиране на нови членове. За да преодолее атеистичното недоверие, по време на службата  лекуваше чрез божията сила и вдъхновеното си слово. Мнозина твърдяха, че са  били излекувани от него и това  издигаше още повече неговата слава. Вярата в мистичното и ирационалното, тази лекомислена черта на българина, допринасяше още повече за това. Сред насъбралото се множество можеше да се видят всякакви – добре излеждащи и интелигенти, окъсани и дрипави, недъгави и болни хора. Чудото - всеки нашепваше за него едва, очаквайки да го види и докосне, а след това да може и да разкаже.
Не след дълго се появи и той – брат Илия. Стъпи на предварително изградената за събитието сцена. Беше придружен от хор: дузина младежи и девойки, които запяха песен в прослава на Иисус Христос. Прозвуча божествена мелодия, а гласовете – сякаш бяха ангели,  слезли от небето за да запленят публиката. Пасторът бе облечен в черен костюм, около четирдесет годишен, жизнен и пъргав и прикова вниманието на всички. В него имаше нещо магнетично, очите му те пронизваха и сякаш гледаха само теб, а гласът му – мек и прочувствен достигаше до дълбините на душата. Словото му бе искрено и покоряваше сърцата.  
-     Kакво значи чудо? Това е нещо, което не можеш да контролираш. То не зависи от теб - просто се случва. Не можеш да се "научиш" да правиш чудеса. Ако Бог реши, ще го направи. Дали чудесата обаче не се случват, за да ни научат да се доверяваме на Бог и да достигнем до ново място, което ние да използваме за благословение?.........Сякаш ток премина през телата на всички. Случваше се нещо необяснимо, лицата ставаха по-одухотворени, очите искряха, а на устните се появяваше усмивка.
Желю отправи към Дичо трескав поглед и му прошепна едва чуто:
  -    Видя ли, бе! Ето, го чудото! – Ципата нищо не проговори, но и той беше обхванат от всеобщото преобразяване. Посегна да намести очилата на носа си, а пръстите му трепереха.
Брат Илия продължаваше своята проповед и като  опитен сеяч с всяка дума достигаше душата, а там покълваше за нещо ново и по-добро.  
  -.....Не става дума да имаме чудеса ИЛИ благословения. Трябва да имаме и двете - просто едното води до ново ниво от другото. В Псалми 37:3 пише: "Доверявай се на Бог И прави добро". Да се довериш на Бог за нещата, които не зависят от теб и да очакваш Неговата намеса (чудо) и да правиш добро, тоест това, което зависи от теб. Бог иска да те благослови, защото това винаги влияе и на хората около теб....-  проповедта вървеше гладко и непринудено.  
   -  ...Не е достатъчно да вярваш в Бог.  Демоните също вярват, че има Бог и треперят. Бог търси хора, които искат да работят за Него, да са посланици за Него. Ако никога не вършиш нищо, никога няма да видиш чудеса, никога няма да има свобода, защото чудеса и свобода има там, където Святия Дух се движи. Хубаво е да си в църква, но още по хубаво е да си между хората и да свидетелстваш за Христос.....  
Площадът беше притихнал и гласът на евангелиста се чуваше ясно и надалеч.
    -.....Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде....”   
Брат Илия протегна ръце към насъбралото се множество и попита:
-    Който вярва в мене, нека ме последва? – десетки ръце се издигаха и се чуваше навсякъде –„Аз!Аз!Аз!”
-    Нека да позволим да бъдем очистени, да съсипваме делата на сатана, да имаме любов по между си не  с цел да ни бъде добре, а да бъде издигнато Името на Бог и Той да се прославя чрез нас.  
     И стана чудото. Изведнъж някой извика:
 -    Вижте Желю! – човекът захвърлил патерицата си и пристъпваше отначало страхливо, но постепенно сякаш набираше кураж и правеше все по-големи крачки. Нямаше и помен от неговия недъг. Целият беше обхванат от вълнение, а лицето му сияеше от щастие. Сложи ръце на кръста и заигра ръченица. Хората гледаха и не вярваха на очите си. Брат Илия показа Фъшкилето и рече:
  -    Ето го, чудото! То е пред вас! – още не бяха заглъхнали неговите думи и като захвърчаха няколко бастуна и патерици. Един се провикна:
  -    Хора, виждам! Излекуван съм! – погледите на всички се обърнаха към него. Дичо беше захвърлил очилата си. Тези, които го познаваха не можеха да повярват, колко малки очички имал. Така бяха свикнали с неговия бухалски поглед. Не след дълго се захвърлиха още няколко чифта очила.  
           А пасторът продължаваше:
  -     Бог е толкова Велик, че обгръща всичко във вселената, но Той е и  толкова малък, че може да живее и в моето сърце.
    Хвалението приключи и народът се разотиде. Площадът опустя. Не остана никой, само тук-там се виждаха захвърлени бастуни, патерици и очила. Не след дълго като се подпираше на оградата си и крачеше едва-едва се забеляза силуета на Дечо Ципата. Жена му се беше изправила на вратата, сложила ръце на кръста и нареждаше:
 -    Абе, будала с будала, как можа да си хвърлиш очилата! Ходи сега като сляп къртик! Чудо бил видял! Няма чудеса не разбра ли, а надеждата е сляпа като тебе.......- мъжът и нищо не отговори, а продължи към центъра като все опипваше дворните огради. Докато се мъчеше да стигне до площада, мъжът срещна поп Даньо.  
-     Дечо, какво става с тебе, бе? – свещеникът прояви искрена загриженост – да не ти е лошо? Нека ти помогна!  
-    А-а-а, нищо ми няма, нищо ми няма… – избъбри сконфузен Ципата.
-    Къде ти са очилата? – попита учуден попа.
      -     Не ме питай, че тя стана една......Ама така е! Като слушам хорски приказки и акъли....- и продължи нататък.  
На друтия ден рано сутринта Желю Фъшкилето като суркаше единия си крак по земята, пристъпваше с мъка. Щом мина покрай Дечовата къща погледна за миг, ала не видя никого и бързо извъртя глава. Лицето ме беше навъсено и сгърчено от болка и срам. Мърмореше си нещо тихо, но се дочу само:
  -     Чудо ли, мама му стара...........