Соленият дъх на морето

     Малки сиво-бели облачета се рееха по синьото небе. Залезът запали хоризонта в златисто, а слънцето затвори уморените си очи. Вълните на морето бяха сребристи, запазили в себе си топлината на отминалият ден. Тъмният силует на планината се виждаше на хоризонта. Каменистите й върхове блестяха в златисто.

     Там на брега под сиво-белите облаци, стоеше жена с коси посребрени от времето. Синята й рокля се развяваше от непокорният вятър. Кафявите й очи се взираха в златистите отблясъци на вълните, които ту се появяваха, ту се скриваха в мрачните дълбини на морето. Водите му изстиваха бавно с всеки изминал ден от отиващото си лято. Вятърът носеше соленият му дъх далеч и разказваше приказни истории. 

    Марина си спомняше миговете прекарани тук на това място с дъщеря й. Радостта изпълваше сините й очи, а любовта към нея бе безгранична. Така бавно времето отлетя на крилете на щастието. Неусетно мъничкото момиче с най-сините очи порастна. Миговете, прекарани с нея се изнизаха като отдавна забравен спомен. Сега, тя вече бе жена със свои проблеми. На свой ред бе майка на мъничко момиче. То тичаше по брега със златни коси, а морският бриз си играеше с тях.

    Марина остана тук в къщата на брега на морето сама и забравена. Споменът за онези дни, когато бе щастлива, я измъчваше и раняване изстиналото й сърце. Единствено морето, неин най-добър приятел, я приласкаваше и докосваше измореното й тяло. За това Марина се връщаше всеки ден при него. 

     Днес, тя отново бе тук, вперила поглед в безкрая му. Шепнеше му истории за младостта. То галеше кожата й със соленият си дъх. 

   Точно в този миг, някой погали рамото й. Марина се обърна и видя познатите сини очи да се взират в нейните с любов. Малкото момиче стоеше отново пред нея. Имаше тъга във вечно усмихнатите й очи. Времето бе оставило своя отпечатък по прошарените й кестеняви коси.

- Мамо, аз съм тук. Искам да остана. 

   Двете се прегърнаха. Марина не попита за своята внучка. Тя вече знаеше, че тя се бе превърнала в красива млада дама. Бавно и неусетно, се бе отдалечил от майка си и сега нейната синеока дъщеря бе самотна. Прегърна я и двете останаха така, загледани в сините води на морето.