Седя си сама в тъмната стая. В къщата всички останали спят. Чува се само дъжда отвън... Приятно е след всички тези
слънчеви и горещи дни поне за малко да се появят облаци, които да ни напомнят, че света не е само слънце и горещи летни
нощи, изпълнени със страсти и безумни флиртове. Два дни не излизам никъде, нямам желание да видя никого, дори не ми се
разговаря с никого... Освен с мъжа, който обичам, но знам, че в точно тези дни мога и сама.
Сега, замислена за миналото, си спомням за него... Един познат, който ме накара да изпитвам толкова силни чувства, каквито до онзи
момент не бях изпитвала. Странното - бяха толкова противоречиви, че дори аз самата не мога да си ги обясня.
Винаги се влюбвам много, захласвам се по поредния мъж в живота си и за месеци забравям всичко и всички, докато влюбването не
отмине и не се запътя към нова особа, която да грабне сърцето ми.
С този беше по-различно. Той се появи изневиделица. Смяташе, че светът е негов, а когато погледнех в очите му, не виждах и
капка трезво състояние.Толкова се беше вглъбил в собствения си свят, че не виждаше нищо наоколо. Лошото беше, че искаше
да отмъкне и мен там. Да ми сложи белезници, от които нямаше да мога никога да се откопчая. Бягах му, за малко... както често
се случва, когато се прехласна. Обичах да го виждам, но на всяка среща повтарях, че това е грешка и се опитвах все
по-бързо да избягам. На следващия ден всичко се повтаряше. Виждахме се в "нашето си кафе"... Той седеше до мен, целуваше ме
и говореше мили, красиви думи. Искаше да се ожени за мен, искаше да съм негова... Обикновено мъжете говорят такива неща,
разликата беше в това, че този си вярваше. Даже прекалено много. Сигурно затова толкова искрено се опитвах да избягам. За
кратко бях негова... макар и не изцяло. Обичах това, че той смяташе, че струва повече от всички останали. За себе си той
беше бог и искаше за мен също да бъде такъв. Само трябваше аз да му го позволя. Когато го нямаше ми липсваше, а когато
се обаждаше по телефона вече не исках да говоря с него. Когато не беше до мен исках да го прегърна, а щом зърнех очите му
исках колкото мога по-бързо да избягам... някъде далече, където нямаше да го видя. Когато седях нощем сама в стаята, мислех
за него, за очите, за косата, която толкова много ми харесваше да галя, а щом беше до мен и понечеше да ме целуне, всичко
в мен започваше да крещи и аз се отдръпвах. Страхувах се, и то за първи път, не от себе си, страхувах се от него. Сякаш
нещо зло се беше вселило в него - изкушение, което аз трябваше да преодолея, иначе неизбежно щях да попадна в царство на
мрака, изпълнено със страдание и болка. Обичах го, но и също толкова силно го мразех. Исках да спре да се обажда. Никога не ми
се беше случвало. Обикновено щом се влюбя, седя и чакам телефона да звънне, а щом чуя любимата мелодия, огромна усмивка
се изписва на лицето ми. С него не беше така. Мразех, когато звъни... Понякога не отговарях. Исках само да спре да ме търси, да
забрави за мен и за всичко помежду ни. Исках да не ме обича, исках да има друга.
Не знаех какво ме кара да бягам от него. Наскоро го видях... скрих се. Не исках да ме вижда, защото едвам бях избягала от
обятията му. Когато облечеше любимата си червена риза сякаш виждах истинското му лице... Накрая разбрах на кой ми прилича:
той за мен бе дявола с човешко лице.
Казват, че всички имаме сила. Едни виждат в бъдещето, други просто предусещат някои неща. Сега, когато стоя в тъмната
стая, слушам дъжда и си припомням него, разбирам, че съм постъпила правилно... Усетила съм, че ако го обичам, ще сгреша...
За първи път в живота си избягах от някой, в който бях толкова влюбена... а за миг дори не съм съжалила. Понякога вземаме
решения, за които не знаем - на момента - дали са правилни. Смятам, че трябва да рискуваме, защото, ако не го направим, някой ден
може да съжаляваме. Рискувах, не сгреших!