Среща

„Език свещен на моите деди ,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.”

                          Иван Вазов

               Срещата ни стана неочаквано на гарата. Тридесет и пет години раздяла се бяха изтърколели неусетно, сякаш беше не през годините на нашата младост, а вчера. Много вода  изтека от тогава и ние не сме вече онези млади и свежи по душа романтици, пред които животът разгръщаше широко страниците си, за да бъдат запълнени с красиви мечти и романтични начинания. Тя беше красавицата на випуска и всеки от нас се заглеждаше по нея и хранеше определени надежди и чувства. Помежду ни имаше взаимна симпатия, която обаче не прерасна в нещо по – сериозно и горещо. След дипломирането ни пътищата ни се разделиха, тя се издигна и навлезе средите на сериозната наука, а аз останах в дълбоката провинция, като обикновен селски даскал, без перспектива и бъдеще, на никому неизвестен.

През тези дълги години животът си беше казал своята дума. Неусетно ме състари, прекърши на две и прегърби, постави своя отпечатък върху лицето ми, осеяно с бръчки, загрози го и го посърна. Отне ми жизнеността, енергията и блясъка в очите. А тя бе все така запазена, свежа и нежна, красива и привлекателна, със същата подкупваща усмивка и бръшлянено тъмни очи, отразяващи дълбините на нейната душевност.

Да кажа, че тази неочаквана среща ме развълнува и разчувства ще е малко. Тя ме върна в онези хубави и щастливи години, отлетели безвъзвратно. Всяка фибра на тялото ми трепереше от вълнение, гласът изтъня и се изгуби, две думи по реда си не можех да кажа. Разговаряхме дълго време пред малкото павилионче на гарата, същност говореше повече тя, а аз слушах и от време на време казвах по някоя дума, нямах какво да разкажа от скучния си и бледен живот. Разправя ми как са се запознали със съпруга си, как са създали семейство и дом и народили деца. Синът й завършил в Америка ядрена физика и със съпругата си, също ядрен физик, живеят и работят в Лос Анжелис. Дъщеря им е във Франция. През юни била на гости  у  сина им.

Толкова красота събрана в едно място през живота си не бе виждала, прави улици, небостъргачи достигащи небето, навсякъде зеленина, огромни зелени площи и паркове. Вечер милиони мигащи реклами, разноцветни светлини, море от светлина, която те омагьосва и взема очите.

               - Имаш чувството – казва - че си потопен в някакъв нереален, фантастичен и приказен свят, че живееш в някакво четвърто измерение. Красота, която не поддава на описание. Магазините им отрупани с разнообразни стоки, има всичко, от всеки кът на планетата. Всичко блести от чистота и ред, просто сияе.

              - Обаче хората им са студени, не видях и не чух никъде весели глъчки и повиквания, както е у нас, някак намръщени и забързани ми се видяха, няма я у тях онази, характерна за нас, топлота и непринуденост в отношенията, усмивките им ми се сториха неестествени. Уж ти се усмихват, а очите им студени. Темпераментът им е такъв. Срещнах се и разговарях с много българи, живеещи от години там, които за съжаление са позабравили езика ни, говорят с чужд акцент, дори, когато се затруднят говорят на английски. При разговор, Христо, трудно намират подходящата дума.

Слушам аз внимателно и само от време на време кажа нещо или  задам въпрос, колкото да поддържам разговора.

                - Питам ги, защо така, господа, вие, както върви работата, ще забравите за България и езика й.

Българският език, според тях, им  е излишен и ненужен. Шепа хора сме бели, казват, на кой ще му потрябва езика ни, помежду си говорят на английски, защото им било по – лесно, така си мислят, нашите ганьовци.

Един месец живях там, срещах хора от какви ли не националности : французи, руснаци, италианци, турци, гърци и какви ли не още, говорят си хората на родния език и не се срамуват, а нашите се страхуват да не би да им се смеят.

Ако мислиш, че в дома на сина ми е по – различно, дълбоко се лъжеш, нищо подобно. Говорят единствено на английски, питам ги, защо, отговарят ми, така трябвало, за да не се бъркат при разговор с колегите си. Децата им  знаят не повече от десет български думи. Казвам им:

                 - Защо не учите децата си на матерния език? Вие българи ли сте, Ангеле?

                 - Не е необходимо, за нищо няма да им послужи българският език  в живота и един ден в работата. Защо трябва да им се смеят другите деца, защо трябва да ги взет за по–различни и по–долни – казва Ангел, синът ми.

На парти у дома им бяха дошли няколко семейства българи с децата си. Веселят се, пият и все на английски бръщолевят, ни една българска дума за илач не казаха. Децата им - също. Питам ги:

                  - Защо така бе, хора, вие ум имате ли, не ли сте българи най–сетне, не ли се гордеете с българското, нямате ли чувство за национална принадлежност и гордост?

                  - За каква гордост и за какво чувство говориш, ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? – пита ме един червенобузест приятел на сина.

                 – Какво е България, едно нищо, някъде там, на Балканите. Това чувство да те храни, да те пои - не, разбира се! За какво ни е нужен този език и тази скапана държава! Нито ние, нито децата ни ще живеем някога там. Америка ни е дала хляб и подслон, тя е нашата родина А и времената, глобалния свят, в който живеем все повече границите се размиват, всички сме граждани на света – космополити, днеска тука ми е добре, ако утре на друго място ще ми е по–добре, там ще отида и то ще ми стане родина. Стига с тези изтъркани клишета. Патриотизъм, нация, любов към родината, саможертва за родината само глупости, втръсна ми от тях. Отечеството е там където ти е добре. Какво, като сме имали нещастието да се родим там, и сега да зарежем всичко и да милеем за милата родина, така ли, че какво ни е дала тя, нищо!

                    - Чакай – прекъсвам го аз – нима си забравил за националните ни светини, за Левски, Ботев, Бенковски, Хаджи Димитър...

                     - Не, не съм забравил – прекъсна ме и той – те са живели в друго време, сега времената са други, защо да ги будим?

 Заболя ме от тези приказки, уж учени, възпитани и интелигентни хора, а разсъждават като деца, като най–долните еснафи, които по–далеч от носа си не виждат. У нас съберат се двама циганина и започват да говорят на цигански, без да се срамуват и без да ги еня кой какво ще каже, дали ще им се смее, не и нашите учени ганьовци, тръгнали да търсят келепира по широкия свят, виждате ли те се срамуват някой да не им се присмее, че приказват на български език. Както е тръгнало езика ни ще се превърне в мъртъв, а България само в географско понятие.

Къде е сега Паисий да се провикне:

                     - О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин и си забравил род, език и родина!

                     - Поне използвах рационално времето си в Америка. Научих внуците си на български език и да четат на български. Намерих букварчета и читанки от  консулството. Научих ги да декламират „Аз съм българче” и „ Родна стряха”, и Вазовото стихотворение „Български език”... Завещах им никога да не забравят, че са българи и да милеят за родината.

Неусетно мина времето до тръгването на влака и ние се разделихме с моята позната.

Тя дълго махаше с ръка от прозореца, докато най–сетне влакът се скри.