Юли. Сутрин е, а пек, да му прималее на човек. Запрашиха се улицитe, стана задушно. В градския транспорт не се понася. Събота е, ала има ли значение – тълпи народ се стичат на върволици и се натъпкват в автобусите като чувал с брашно – винаги една ока отгоре може да туриш. Вратите понечат да се затворят, подритва те някой, поспъва те, аха да се затвори туй чудо – не рачи, вратата отворена си остава.

А автобусът, да му се не види и макар, трошката загубена – люшка се, лашка се и лъкатуши, сякаш на гондола си се качил. Софийските улици и тях си ги бива, няма здраво място по тъничкия асфалт, я дупчица (със забучена издънчица вътре – да се не катурне някой вътре) ще се появи, я нагънат пътен знак оставен по средата на трасето ще изскочи. Хубавичка работа, ама българска...

Дядо Иван хич не го е еня за тия неудобства. Младите на „дъртаците“ място не правят. Какво да се прави, такава е днешната младеж! Стои си правичък като мертек дядо Иван и не се оплаква. Човек от старата школа бе той – строен и здрав, макар и съсухрен старец. Годините никой му не знаеше, но личеше да има осемдесет най-малко. Избръснат, личеше, че е много беден, вероятно дори интелектуалец, със стари, но чистички дрехи, белокос, висок и жилест българин.

Сините му очи бяха миловидни и стояха достолепно на бледото му лице, от което лъхаше чистота и уважение. Носеше шапка, защото знаеше, че на гробището точно в оня парцел няма сенчица. А бе тръгнал дядо Иван да види своята любов. Това той правеше от тринайсет години неизменно всяка седмица.

Днешната любов от дъжд на вятър, а на дядо Иван любовта не умираше. – „На небето, на небето отиде моят ангел“, – тъй каза веднъж дядо Иван, който вярваше в Господа Бога, на разсилните до гроба, а те се присмиваха зад гърба му. Ала внимание на тях не обръщаше и не се сърдеше, а попогледваше гроба на жена си, отправяше поглед към безкрайното синьо небе и като въздъхваше, потоци сълзи се стичаха от лицето му, които попиваше с плетената си носна кърпичка.

Пристигна старецът до гроба и свали шапката си. Никакъв спомен от цветята до поругания гроб. Циганите отдавна бяха изпочупили кръста и изкрали всичко – имаха се те с управата, а дядо Иван отде парите, дето му искаха, да вземе за плоча? Но знаеше си той – в Централните софийски гробища се ковяха чужди закони и колкото и да му беше мъчно за това, беше го приел. Ала не преставаше да носи цветя и да позамита гроба, да го плеви и да засажда нов здравец. След това попиваше потното си чело с кърпата и посядаше на една близка пейка, където постояваше умълчан час – два, след което се отправяше обратно още толкова към дома.

И айде отново назад през върволицата си поправя дядо Иван път, в слънце, пек и жега и понася обичайните обиди в скрибуцащото возило: „Пу-у, къде са тръгнали тия пенсии пък сега“; – „за два литра вода през девет планини в десета ще идат“; – „и как миришат само, ненормална работа, не стига тая жега, ами и те се набутали вътре“!

Сколаса и се върна у дома за патронажа. Беше топло, но влизаше прохладинка. Скоро стана вечер, дядо Иван вечеря леко, както винаги правеше, след което се зачиташе в книга в не съвсем осветлената си стаичка, в която приглушената жълта светлинка светеше на талази, на талази, слабо и аха-аха да загасне, но като потрепваше няколко пъти отново просветяваше...

***

Казват, на деветдесет и осем години бил като умрял, съвсем здрав бил. Намерили го съседите. Скръстил ръце, сякаш знае, че е дошъл часът му, нагоре гледа – в крайчеца му усмивка свети. Ще кажеш, че това не е смъртник, а на среща отива. И наистина, на среща отиваше дядо Иван...