Среща от 5-ти  тип

Гласът на шефа звучеше странно. Иванка никога не беше  усещала  Главния така възбуден. Когато говореше гласът, му трептеше като на пубертет. Извиваше такива фалцети, че Иванка чак се  притесни. Дали имаше някакъв трагичен случай с негов близък, или конкуренцията беше  постигнала  главозамайващ успех. И едното и другото бяха изключени, като се има предвид непукизма и самоувереността на Главния.

         Въпреки  откъслечните объркани думи, Ванчето разбра моментално посланието и го увери, че ще тръгнат след по-малко от  два часа.

          Веднага нареди на главния тонрежисьор да подбере най-добрия екип и да подготвят  внесеното  наскоро подвижно звукозаписно студио и до един час да са готови да потеглят за Варна. Близнаков онемя, утре  беше юбилеят на тъща му и бяха организирали голямо семейно парти, около 233 човека бяха поканени да отпразнуват 70-годишния юбилей на г-жа Херминия Хаджиколчева, или както я наричаха близките ù, “двата хикса”. Да не присъства на партито, означаваше поне пет години “строг тъмничен” затвор без право на помилване. Но тонът на новата секретарка беше твърд като тридневен заводски хляб, на който са забравили да сложат полагащите се набухватели. Явно се действаше в условията на “форсмажор”. Трябваше да се действа  без коментари и офлянкване.

         Само за час и 23 минути всичко беше готово и студийното бижу беше на гара Яна. Весо пича, елитен шофьор от бившето СОМАТ, до него  новата серетарка Ванчето, а от другата ù страна - тонрежисьорът Чочевски.

Оператори, озвучители и  техперсоналът кротуваха отзад, в обширното студио, и чукаха белот. Беше горещ августовски ден. Часовникът на таблото показваше 14. о6 мин. С една дума - слънцето печеше като нажежен асфалт и те се чувстваха като в чушкопек с три гнезда.

         Весо беше гол до кръста и къдриците по мощните му гърди бяха като къдели мериносова вълна. Потта изпод мишниците му течеше на тънки струи, заобикаляше  пъпките на гърдите му и се събираше в пъпа му като в клозетно казанче. От време на време казанчето автоматично се изпразваше и благовонната течност продължаваше надолу към гащите му, които навярно бяха вече  прогизнали и имаха нужда от изстискване. Не беше много млад, навярно някъде към 50-те, но явно беше надарен, защото пакета му беше доста обемист и привличаше погледа на Иванка. Такива забележителности тя не подминаваше никога.  Имаше око рентген. Чочо, както наричаха фамилиарно шефа на  звукозаписите, беше по жълта тениска и къси бели панталонки. Той беше по-млад от Весо, но не беше обект за нападение от страна на жени, които знаят какво искат.

                  Притисната между двамата по тънка рокличка, педя и половина под пъпа, седеше Ванчето и мечтаеше за басейна на Посолството на Зелени нос и шофьора на посланика- черния Голиат с  паламарка като двуглав орел.

         Когато минаха  Витиня, Чочо вече отдавна дремеше и сънуваше бъдещето си на отритнат зет. “Два хикса” не се шегуваше, когато ставаше въпрос за неуважение към  “възрастните  в семейството". Ванчето се беше унесла в мечтите си, когато почуства ръката на Весо Пича да пълзи по лявото ù бедро. Иванка се чудеше дали да се направи, че не забелязва, или да реагира бурно с възмущение. Накрая реши, че и при двата случая ще сбърка. По-добре тихичко да му покаже, че не му е там мястото. С два пръста леко хвана ръката му и я сложи на собственото му бедро. Весо нито я погледна, нито реагира и само след няколко минути ръката му пак запълзя по бедрото на Ванчето, но този път по-нависоко, в областа на гънката. Новата секретарка повтори жеста и върна ръката му на мястото ù. Този път Весо се усмихна под мустак, хвърли бегъл поглед към нея и след броени минути ръката ù лежеше на пакета му притисната силно от неговата лапа. Ванчето прецени, че трудно ще излезе от капана. Да му каже, че ще се оплаче на шефа, беше безпредметно и смешно. Тогава какво? Ами нищо, трябваше да се примири с обстоятелствата, пък и онова чудо  се надигаше все повече и повече и добиваше гигантски размери. Усещането не беше неприятно, напомняше ù, че и българите  имат сериозни  постижения в областа на секса. Не напразно се славеха като голями “свалячи” и сериозни “чукачи”. Явно имаше нещо вярно в тези легенди, разказвани от рускини, полякини, чахкинчета, дебелогъзи немкини и “свие” от европейския съюз.

         Във Варна стигнаха по светло. Отседнаха в хотел “Одесос”, където и шефът имаше апартамент. Целият екип, без Весо Пича, се събра в апартамента на началството, за да чуят от собствената му уста важната новина. Весо беше останал в стаята си, за да си вземе душ и подмени бельото, подгизнало от смесването на потта с секретите на паламарката му. До Варна Ванчето го беше накарала да се разтрепери 4-5 пъти. При Провадя едва не катастрофираха,  увлечени в играта на доктори.

         В апартамента на шефа цареше мъртва тишина. Целият екип с нетърпение очакваше да чуе  изключителната новина, заради която бяха препускали  и прекосили цяла България. Шефът мълчеше и ги оглеждаше  настоятелно един по един. Накрая спря погледа си на Иванка, огледа я отгоре-надолу и отдолу-нагоре, усмихна се хитро и стана от мястото си.

       “От два дни, тук,  във Варна се подвизава  една нова фолк звезда.  Има огромен успех. Необикновен и оригинален глас, страхотно шокиращо сценично поведение, агресивен репертоар, артистичност и новаторство. Никой не го познава, никой не знае кой е и откъде идва. Конкуренцията още не го е надушила, но вече има информация за негови изяви извън страната. Но не е чужденец. Звездата се подвизава под името Чикита, но това е само псевдоним. Пред нас стои страхотен удар, който ще ни осигури успех за години напред. Трябва да подпише дългосрочен изключителен договор с нас. “

Гласът на шефа беше прегракнал и гъгнеше като стара изхабена грамофонна плоча на 78 оборота. Погледът му беше мътен и свиреп, изразът на лицето му беше на  човек, готвещ самоубийство или масова касапница.

Всички мълчаха и се споглеждаха недоумяващи. Чочо се понадигна от мястото си, готов да изтърси някоя глупост, но Ванчето го усети и го дръпна,  за да си седне на мястото. Вентилаторът скърцаше като Шкода от 60-те години, а единствената огромна муха в апартамента се местеше от нос на нос, като избираше по едрите.

Ванчето чувстваше вадичка пот да се стича между гърдите ù, на път към розовите прашки, които успя да навлече, когато пристигнаха в хотела. Иначе бельо тя носеше само между ноември и април.

         Иванка погледна шефа въпросително, той кимна с глава в знак на съгласие. Тя стана енергично от мястото си, оправи полата на рокличката си, която се беше заклещила между полукълбата на  сладострасния ù задник, мечта на много нейни колеги, които засега само я щипеха, минавайки покрай нея в офиса.

“Шефе, това чудо мъж ли е, педераст ли е, травестит или преоблечена п.....ка? Дайте ми тази информация и ако е мъж, то честна  пионерска,  той ще бъде наш за следващите 7 години, ако издържи, разбира се."

В залата настъпи оживление, чу се смях, всички отпуснаха души и апартаментът се превърна в женска баня.

         Шефът веднага изпрати съгледвачи, бивши колеги от прочутия “шести отдел”, където беше минал 80% от трудовия му стаж като културтрегер. Имаха 60 минути за да доставят на новата секретарка исканите от нея сведения. И всички отидоха да си починат преди решителната битка.

         През това време Весо Пича, след душа си беше избил още няколко  чикии и мечтаеше за тези, които му беше направила секретарката по пътя. Голяма майсторица беше, халал и вера.

         Във Фествалната зала течеше поредният концерт на новата фолк звезда. Чикита, акомпанирана от малък оркестър, който свиреше на плейбек, изпълняваше музика, която никога не беше даже чувала. Партитурите им даде самата звезда. Дали пък не беше и композитор. Че думите бяха негови, в това никой не можеше да се съмнява. Личеше си по римата, тя въобще отсъстваше.

След като аплодисментите бяха прекъснали последната песен на Чикита, която се казваше “Я почесай, мила мамо,лявото ташаче”, звездата отиде да се преоблече за новата песен. Включиха магнетофона и оркестърът засвири интродукцията на следващия хит.

 “Тодорчо  шибал баба си” беше най-новата песен на Чикита и конферансиетата бяха многократно подчертали, че това е авторска композиция на изгряващата звезда, кавър версия на най-новия Бродуейски хит.

Сцената беше залята с непрогледна тъмнина. Когато прожекторите осветиха звездата, мълчание като сибирски студ заля салона, за да се превърне само след секунда в истерични крясъци, овации, свиркания, дудукания, тропане  с крака, чупене на столове, къртене на паркета, циклен и намазан с вносен паркетин през изтеклия отчетен период. Публиката скачаше, подскачаше, викаше и виеше като изкормено прасе преди Коледа, късаха си фанелките, скубеха си косите, няколко колежки на звездата си изскубнаха силиконките и започнаха да ги дъвчат, оркестрантите захвърлиха бутафорните си инструменти и зацвилиха неистово под такта на плейбека. А Чикита подскачаше от крак на крак, чешейки се под лявата мишница, беше облечен в червен тишърт и бели шорти като на славистите. Изпод късите шортички се подаваше симпатично червено дупе, като на малката маймунка в зоологическата градина, та контрастираше с белотата на прясно изпраните и изгладени гащетата. Краката  му бяха силно и правилно окосмени, както  е описано във всички учебници, третиращи темата “За произхода на човека”.  24-каратова усмивка не слизаше от лицето на Чикита, както при  “Човекът, който се смее” на Виктор  Юго, френски писател от миналите векове. Обяснението е излишно, защото в залата никой не беше чувал за някакъв си френски писател, те знаеха само за Саркози, и то защото се ожени за Карла Бруни, "лелеееее какво орехче, само за чукане!!!!"

         След финалните акорди в залата нямаше нито един здрав стол, двутонният кристален полюлей се търкаляше по земята, две трети от публиката ревеше неистово, а третата третинка се мъчеше да се качи на сцената и да награби звездата.

Още музиката не беше  заглъхнала, когато на сцената се появи красива полугола блондинка с разпуснати коси, на осемнайсет сантиметрови токове и  2800 кубика силикон в гръдната си обиколка, колкото беше и пистата на  стария варненски колодрум. Чикита я изгледа жално, извади огромния си маймунски език, облиза се многозначително, почеса се под двете мишници, потупа я по задника и бавно и охотно тръгна след  неповторимата самка, която му напомняше за родната джунгла. Така, след няколкогодишни разминавания, Иванка от Клондайк и Чико Чиков се срещнаха на варненското гезме.

         Ха да видиме сега какво ще стане!