"Какво правя? Какво? Полудяла ли съм...? Какво търся тук... с това момче...? Господи, какво става с мен?..." Кити, едва отворила очи си задаваше въпрос след въпрос... без отговор... През полуспуснатите щори се процеждаше светлина - утрото беше настъпило, а тя не помнеше колко време вече са заедно... без да излязат от стаята. Един, два дни... или може би вече три? Когато се срещнаха беше петък... а сега вероятно трябваше да е неделя - това май беше второто утро, което посрещаха... Усещаше равномерното му дишане до себе си, и как ръката му, в просъница я погали нежно... по кръста, надолу по хълбока и продължи по бедрото... Сякаш насън искаше да се увери, че тя е там, до него... все още... Не можа да издържи нежното докосване, обърна се с лице към него, притисна се, и едновременно с бавното полусънено вплитане на телата им прошепна тихичко в ухото му: "Добро утро, слънчо..."

Започнаха случайно, както с всички останали... на шега. Той и писа колко харесва разказите и, тя му отвърна... той отново и писа - нищо, че беше с две петилетки по-голяма - това нямаше абсолютно никакво значение. За нея - също. Стараеше се да поддържа шеговития тон дори в писмата си - ако имаше нещо, което да ненавижда повече от всичко, то това беше когато някой се възприема твърде насериозно и заравя носа си в облаците, заслепен от собственото си величие. Пишеше си ей-така - за собствено удоволствие, за развлечение, без да внушава скрити послания, да съветва, анализира... Развлечение и забавление - това означаваше за нея писането. Не искаше да пречи на никого, така, както не искаше никой да се рови в личния и живот. Когато задълбочиха кореспонденцията си с момчето, я очароваше факта, че не я разпитва като другите - коя си, откъде си, с какво се занимаваш... достатъчен му беше факта как пише, та нали това беше най-важното?... Тя също не се интересуваше кой е, как изглежда, ако той искаше да и разкаже нещо за себе си - добре, ако ли не... Негово право бе да живее живота си както пожелае, и да го интерпретира според собствените си виждания в произведенията си. От ден на ден желанието им да се срещат виртуално се усилваше, признаваха все повече и повече неща, докато дойде деня, в който той направи признанието си... Тя го възбуждаше невероятно, само с написаните от нея думи успяваше да разпали фантазията му, да възпламени искрата на страстта, скрита надълбоко в загрубялото му мъжко сърце. Това, че тя беше по-голяма не го смущаваше, а щом беше така, защо тя да се смущава? "Какво от това? С всички май се получава така..." - мислеше си Кити, но не можеше да не признае поне пред себе си, че и нейният интерес расте от ден на ден... Всъщност... тя си се познаваше много добре - вълнуваше се винаги от новото, непреживяното, непознатото, което ще възпламени адреналина в кръвта й, ще я гори с онзи луд огън... Но знаеше, че ще и мине бързо - веднага след като получеше онова, което желае, огънят в нея догаряше, интереса спадаше рязко, и нещата отново се връщаха в познатия делничен коловоз. Отдавна беше изхвърлила романтиката от живота си, като ненужна вещ - тя водеше до привързване, до луд копнеж по любимия, който я караше да се влюбва и да изживява нещата трагично. Няма романтика - няма проблеми, както са казали по-умни хора преди нея. С възрастта и опита си наистина бе успяла да постигне това, и сравнително леко понасяше житейските несгоди, пак страдаше, но някак по-лесно преживяваше разделите, а какво друго предлагаше живота, освен неочаквани срещи и раздели?... Понякога се кореше, че е придобила такова, почти мъжко мислене, но от друга страна се радваше - харесваше и да получава точно онова, което иска, без проблеми и без ангажименти, а след това да се завърне към предишния си живот. Понякога се получаваха неприятни ситуации - обикновено свързани със собственическите претенции на някои от мъжете, за тях факта, че са я имали, означаваше че я имат едва ли не до живот... Кити рязко се отдръпваше от подобни типове - без обяснения, дори грубо, държеше винаги и навсякъде тя да диктува правилата, и играта да е според нейните разбирания. Тя беше водещата, и нещата трябваше да стават както и когато тя реши. Който не можеше да го проумее просто излизаше от живота и - така неочаквано, както беше и влязъл. Без обяснения, молби и право на втори шанс. Стараеше се да не повтаря същите грешки - с времето бе придобила някаква интуиция към мъжете. Случваше и се да усети нещо различно, да усети онази тръпка, която я водеше към разюзданите и преживявания, и докато мъжът все още си мислеше, че започва и владее играта, то тя беше с десет хода напред и мислено разиграваше основните ситуации... Понякога ги оставяше да изживеят пълноценно чувството, че те са водещата фигура, но често просто изискваше това, което иска, без да губи времето и на двете страни. Естествено имаше и очаровани, и потресени... Но предчувствието и нито веднъж не я подведе... 
С това момче беше различно... Обикновено усещаше нещата при пряк контакт, а сега... Предчувствието и я водеше, тайно и упорито напред към това момче, което не беше нито чувала, нито виждала...
Когато се реши да се срещне с него... Всъщност дълго се колеба. Беше разбрала откъде е и по незнайно стечение на обстоятелствата (или така наречения шанс едно на милион) се оказа, че са от един и същи град. Естествено, тя не му каза. Просто му определи среща на онова място, където се срещаха всички - и познати и непознати. Знаеше, че той ще я познае - излъчването й и на живо си беше такова - уж хладнокръвно и уравновесено, като на всяка зряла жена, а сякаш около нея се носеше някакво едва прикрито сексуално напрежение, което все още караше мъжете да се обръщат след нея и да подсвиркват зад гърба й. Как изглежда той... нямаше представа, а и не я интересуваше. Беше се оставила на интуицията да я води. Знаеше какво иска, така както знаеше какво я очаква. Красотата или взаимното привличане и симпатия в случая нямаха значение. Кити отдавна беше поставила красотата на последно място - за нея важното в мъжа беше излъчването му и факта дали той ще успее да събуди звяра в нея. За момчето знаеше само, че е с огромни размери - и ръст, и тегло, и... Оглеждаше минаващите покрай нея с любопитство - та нали всеки минаващ можеше да е той... Беше пристигнала 5 минути преди срещата. За нея точността беше уважение. Все още размисляше - дали да си тръгне... или да остане... Нищо нямаше да загуби... Но нещо вътре в нея я караше да постои, да почака, да го види поне...
Изведнъж го видя. Вероятно беше той - привлече вниманието й с бавната си походка, сякаш търсеше някого, когото не познава. Вглеждаше се внимателно в лицата на чакащите момичета, но явно в нито едно от тях не разпознаваше нея... Не я беше излъгал - наистина беше огромен, навярно почти два метра, а като килограми просто нямаше представа... Огромен... Атлетично телосложение, единственото, което я смути за секунди, бяха дългата коса, хваната небрежно на опашка, брадясалото лице и облеклото... Господи, можеше поне да се издокара в подходящи дрехи, като за първа среща... Мъже, какво да ги правиш... На лицето и се появи онази лека хапливо-закачлива усмивчица, която едва надигаше едното ъгълче на устните й и караше очите и да блестят игриво, и която караше познатите и да я наричат "Палавата Мона Лиза" и в този момент той я забеляза... Това я накара да се усмихне още по-широко и да го гледа как смутено, оглеждайки се, я приближава.
- Здравей! Вече си тук... отдавна ли чакаш?... - наистина беше малко притеснен, а това я забавляваше още повече. - Искаш ли да отидем някъде... на кафе?...   
Определено беше смутен. Дали виждаше онова, което беше видял вече във фантазиите си? Дали възрастовата разлика все пак не го смущаваше? Едно беше ясно на Кити по погледа, с който той я гледаше... че нито едно от двете не го смущаваше толкова, колкото факта дали тя го харесва. Не беше красив, поне не по онзи сладък, захаросан начин, като другите момчета на неговата възраст. Но беше зрял, мъжествен и някак прекалено груб за възрастта си, а това караше Кити да вярва, че и този път интуицията й не я е подвела. Хвана го нежно за ръката и каза:
- Да не губим време... да вървим. После ще говорим...
Той тръгна неуверено до нея, без да пита даже накъде, а тя тайничко се забавляваше, докато вървяха един до друг... Ако на това хората не му викат "Красавицата и Звяра" здраве му кажи...
Когато стигнаха до хотела, той наистина беше поразен. Може и наистина да не бе очаквал, че тя ще дойде, ще тръгне изобщо с него, а че ще осъществи и всичко онова, за което си бяха говорили... навярно не смееше и да помисли... Изпиха по едно кафе набързо, а разговорът течеше някак неловко - Кити беше оставила да го води момчето, а тя само отговаряше някак разсеяно, докато умът и бродеше не десет, а сто и десет хода напред. Сърцето й биеше лудешки, предвкусвайки това, което я очаква... Доверявайки се на предчувствието си, беше предупредила, че отива на семинар за три дни, така че вкъщи никой не я чакаше. Беше резервирала и стая - няколко пъти бе пребивавала тук, за по няколко часа, с някой... Когато довършиха кафето, тя отново му се усмихна с най-поразителната си усмивка и го поведе... Усещаше вече как напрежението му прераства в едва удържана възбуда и още със влизането им в стаята, незатворили вратата, той я грабна в прегръдките си. Красавицата и звяра. Или обратното - в случая тя беше звярът, но момчето все още не подозираше... Бе доловила възбудата му още в бара, а сега нетърпеливо сваляше от него дреха след дреха. Ръмжейки и той правеше същото, но неумелите мъжки ръце, треперещи от възбуда, някак неумело се справяха със задачата и в резултат повече късаха, отколкото сваляха.
- По-бавно - прошепна Кити и стигайки до панталоните му, се наведе внезапно, за да разгледа още по-добре и отблизо съкровището, подаващо се оттам.
Всъщност... тя се отнасяше с него като с божество. Не само и харесваше, а и с годините натрупан опит, знаеше, че за да бъде тя изцяло удовлетворена, първо трябваше да запази търпение и да удовлетвори него. В противен случай в резултат на първоначалната си възбуда, той ще свърши преждевременно, понякога дори без да се съобразява с нея. Случвало и се беше в момента, когато достига до кулминация, партньорът и да не издържи и я да прекъсне по средата на оргазма, оставяйки я незадоволена... Естествено продължаваха, но онова първо чувство на неудовлетвореност не можеше да се заличи... Кити искаше да се наслаждава дълго, продължително и без никакви задръжки и ограничения. И затова правилото и беше - колкото и да изгаря от нетърпение - на първо място той. Започна да го целува, отначало лекичко, после все по-силно и по-силно, по-страстно, докато движенията и станаха въртеливи и бързи, обхождаше го целия с устни и език, засмукваше го - все по-бързо и по-бързо, докато не усети как се напряга чудовищно и излива в гърлото и струя след струя от своята, както я наричаше Кити "мъжка благодат". Другото, което и харесваше и не се срамуваше да го признае, беше вкуса на мъжете. Това влудяваше и нея, и тях, а попивайки ги до последната капка, беше сигурна, че ще искат и могат да продължат още и още... Момчето я изправи бързо, не беше на себе си от удоволствие и бързаше да има Кити така, както беше мечтал... Тя свали и последните дрехи от себе си, успяха да стигнат до леглото и... потънаха в света на лудостта. Кити беше толкова превъзбудена от изживяното, че го отблъсна, когато той поиска да попие с устни цялата и мокрота и само му шепнеше " После... после... има време..." Той разбра намека и проникна в нея с цялата си сила и докрай... Оргазмът и настъпи почти мигновено, а на нея и се струваше, че духът и панически е напуснал тялото, докато то се тресе с часове под въздействието на омаломощаващите тласъци в него. Момчето също не закъсня и този път по тялото и се заредиха струя след струя... "Не, не... искам го..." се опитваше да му каже Кити, но от устата и се отронваха само откъслечни стонове на удоволствие. Сякаш разбрал какво иска тя, момчето зарови глава между бедрата й, и продължавайки оргазма й, попи всичко от нея... После продължи нагоре, попивайки струйките по тялото й и бавно ги поднесе до нейните устни... В продължителната им страстна целувка тя усети как отново прониква в нея... Кити стенеше от наслада, стенанията и се разнасяха из тихата хотелска стая, може би дори се долавяха и в съседните, може би дори навсякъде, но... В момента не я интересуваше нищо от околния свят, не искаше да знае дори дали съществува още, в момента за нея съществуваха само тя и момчето, което... Лудостта му я заразяваше, сякаш искаше да я смаже с тласъците си, като таран, къртещ портите на замък, като свредел, забиващ се в мекото и женско тяло и обхождащ всяка нейна нежна гънка... Сякаш искаше да и докаже, че в момента тя е само негова, истински негова, диво негова, неистово негова, негово притежание... докато не я чуе да крещи и да моли да спре... Кити не помнеше нито къде е, нито коя е, отдадена на новата, непозната лудост с това непознато момче, загуби представа за времето, за това колко пъти я потапя в неизказуемо блаженство, колко пъти стена, притисната в железните му обятия, колко пъти той я изпива до капка... колко пъти тя... 

Единственото, което знаеше в момента е, че посрещат един до друг втория изгрев, преплели топлите си тела... Усещаше как расте възбудата му, притискайки се в нея... След малко щяха да бъдат отново едно цяло, едно топло, разтърсващо, диво цяло... за кой ли път... Не и се искаше лудостта им да свършва, знаеше, че и той не иска да се разделят, но трябваше... Когато се отпуснаха за пореден път задъхани и удовлетворени, тя прошепна, галейки го :
- Мили, след малко ще тръгвам... Време е... - той се обърна към нея, опитвайки се да я задуши в прегръдката си.
- Кажи ми как да те наричам... Или не, недей... Нека да оставим нещата така... Исках просто да ти кажа, че за мен беше невероятно изживяване... неповторимо... Незабравимо... - целуна го нежно, а той нетърпеливо я попита :
- Кога ще се видим отново? - галеше я толкова настойчиво и нежно, сякаш искаше да се потопи и разтвори в тялото й и тя да го отнесе със себе си...
- Кой знае... - отвърна му задъхана, отново неиздържаща на порива на ласките му. Впи устни в неговите, усещайки как за пореден път я обръща към себе си и прониква в нея... -  Никой не знае... Ооо... Да... Никой...