Много зависи от това на какво е свикнал организмът ви. Ако е свикнал да поема мазнини, ще плюскате, докато надебелеете неимоверно. Или не.

  Аз много лошо не съм се научил на търпение, все още. Организмът ми като че ли имаше нужда от някакво ново усещане. Не гъби, не трева, не кур в гъза ми, макар че по-надолу в текста и тези теми ще засегна.

  Към 02:30 сутринта, на организма ми му писна да седи на едно място, и в началото аз си мислех, че най-после ми се е доспало...

  Да, ама не.

  Бавно започнах да изключвам машините. Спрях Winamp-a, на който бях набичил нещо на Mastodon, и дадох Alt+F4. Същото и на другия комп. След около минута машините утихнаха. Изключих рутера и големия монитор, чийто нощен сигнализатор ме дразнеше в тъмното и всяка светлина ми пречеше да спя.

  Легнах си и се завих, очаквайки да изчезна от тази реалност до 10 минути...

  Още първата секунда в хоризонтално положение ми се стори невъзможна за търпене.

  Издържах около 60 секунди, докато ръката ми отметна завивките, а трупът  ми се изправи. Преди да осъзная какво се случва, бях взел якето, сложих някакви яки "цървули" за ходене и си направих кафе от 30+ годишната машина Плевенка. Все още не съм пил по-добро кафе от това, което тази дърта гадина прави.

  В 02:40 през нощта аз реших да изляза. Не знаех къде ще отида, знаех само, че имах нужда от движение, за да може мозъкът ми да се отърве от 1-2 угризения, които не ми дават мира тия дни, впоследствие и разбрах защо.

  Да, обаче...

  Не бях преценил няколко фактора.

  Това НЕ е центъра на град Благоевград, осветен от лампите на стълбовете и домашните светлини, това не е даже шибаното село Струмско.

  Това е извън края му, където има само полета и хълмове, както и на около 500 м международният път Е-79, който, чак когато пиша това изречение, се усетих, е неосветен.

  Облаци прикриваха и без това безлунното небе, а никъде нямаше светлини из полетата или по въпросния път...

  Виеше вятър.

  Много, много гаден звук, особено когато е единственият такъв.

  Но аз исках при разходката си да не срещна никой по пътя си... В 02:40 сутринта в Струмско всичко може да се види, ако на някой му е била дошла музата. Мразя това шибано село.

  Избрах да ида на разходка из полетата, нали безброй пъти бях минавал по тях, за да ида на магистралата да хващам стоп?

  Нощта променя облика на всичко.

  Още първите крачки в мрака, с виещия вятър, усетих, че волята ми почва да отслабва...

  Непоносимостта на организма ми към оставането на едно място надделя и продължих да се движа напред.

  Във виещия мрак.

  Аз, изпушил до краен предел, начел и нагледал се на младини на книжки и филми на ужасите, в тази обстановка.

  Веднъж имах един... кошмар?... в който ситуацията наподобяваше малко тази.

  Горе в небето имаше пробив на реалността, може би... Не знам.

  Нямаше слънце, но имаше енергия.

  Нямаше светлина, но виждах.

  През пробива над мен се беше измъкнало нещо... зло. И не знам защо трябваше аз да гледам това между неколцина блока тук. Нещото беше от другата страна на блоковете.

  Нямаше никой друг останал, освен мен... Не, че като всички да бяха избити, не...

  Не просто нямаше никой. Нямаше и намек за живот, освен мен... А онова нещо, което се беше измъкнало от пробива, беше нещо като черна дупка. Всичката материя се движеше в бясна вихрушка около него, от време на време изкъртваше и някой друг отрязък от блока, надробяваше го и се вливаше в бясното въртене около... центъра.

  От цялата Вселена не оставаше нищо друго да се унищожи и анихилира, освен малкото парченце "реалност", от което гледах, тези неколцина блока в Струмско, които също всеки момент щяха да се съсипят първо на парчета, после на прах.

  Нямаше светлина, но виждах всичко.

  И не знам защо това нещо можеше да засмуче всичко друго, но не и мен.

  Защо разказах този кошмар?

  Защото на тази разходка се чувствах точно като в съня.

  Я си представете за момент нещо подобно наистина се случи.

  Шибаният лайфстайл, за който толкова сте мечтали, може би постигнали, ще има ли значение? Лъскавите дрешки, скъпите играчки, ланците? Шибаното ви самочувствие, което сте натрупали, защото другите са още по-слаби да противоречат?  Шибаното ви образование?

  За което мама и татко плащат?

  Ако ги нямаше мама и татко, къде щеше да си бе, да ти еба майката?

  Шибаните мизерии, които онзи/онази нещастник/курва ви е причинил/а?

  Фактът, че в кафенето сервитьорката не е била на кеф и безизразно ви е поднесла топлото кафе или бирата?

  Или... бат' Бойко Борисов, той ще има ли значение...

  ... когато шибаната материя, от която си изграден/а, се разпада...

  Всяка една стъпка по пътя в тази вихрушка от мрак, този път реална... Трябваше ми всяка точка самоувереност да си повтарям, "Боре, там няма нищо, освен храсти, торби и може би гладни изнемощели бездомни кучета, 2 на брой".

  За да продължа напред.

  На фона на тази вихрушка нямаше значение кой познавам, колко ми е било тъпо допреди 5 шибани минути вкъщи, колко тъп съм аз да си позволя да си мисля, че е възможно да има такова нещо като застой.

  В тази вихрушка нямаше значение какви лайна някой някога се е опитвал или ще се опитва да ми пробутва, включително собственият ми мозък.

  В тази вихрушка откровено за първи път в живота си изпитвах намек на истински страх.

  На фона на това всяко друго мизерно проблемче ми се стори смешно.

  Трябва може би по-често да се сещам да не затъвам в самоувереност, че единствените ми проблемчета са разни тийнейджърски угризения.

  А, да. По нагоре казах, че ще спомена наркотиците и гейовете. Първите са вредни, вторите не, но сам не бих опитал.

  Край на това разбъркано откровение.