Страх ме е...
Добре. Знам, че звучи много странно, но аз трябва да споделя с някой. Не виждам да открия доверие към когото и да било, затова ще опиша страховете си върху теб бял лист. Нито говориш, нито би ме предал особено, ако си те съхраня на сигурно място. Да, преследват ме. Искат нещо от мен, но още не съм разбрал какво.
Очите им са изхвръкнали от орбитите и лицата им са изкривени. Дишат във врата ми. Навсякъде са.
Кой? Едва ли има кой да ми помогне. Първо ме притискаха с проблемите си и че аз трябва да стана един от тях, а сега отчаяно ме преследват, за да ме затворят в бялата стая.
Опасен съм. Дали за тях или за мен - не се знаеше.
Остави ме, сега искам да ти излея страха си, пък после, ако искаш, ме питай. Не, няма да избягам от теб, ще те държа близо до сърцето си и, ако искат да те отнемат от мен, ще те глътна.
Вчера вървях по пътя и едно дърво ми проговори. То уж беше съсухрено и със счупени клони, пък ми обеща някакво отмъщение. Да, светът, който ме заобикаля, напоследък е станал неразбираем. Уж живеех сред хора, а сега всички са се превърнали в ловци. Гонят ме и ръцете им са като железни клещи, опитващи да ме хванат. Бягам, но на място и се потя. Толкова е трудно и - ха, ха - да, може би, ако не бяха толкова реални, бих се заклел, че съм луд. Но не съм. Ти за луд ли ме смяташ? Знам, просто си бял лист, но аз ще те изпиша и ти ще запазиш тайната ми. Виж, страх ме беше да споделя на онзи с редовете, защото се движеха като морска вълна, пък аз страдам от морска болест.
Но ти си ми приятел, нали?
Ох, виж - химикалът иска да ми сложи онова лекарство, с което ме тъпчат ония, белите.
Страх ме е. Ще го счупя.
Ето, така е по-добре, моливът ще свърши работа.
Сетих се пак за дървото. То ме предупреди, че ще ни накажат неговите братя за това, че сме го отровили. Аз нищо не съм му направил, но то ми обеща.
А видях и едно малко - розово и пухкаво. Изглеждаше красиво, но нещо в изцъклените му очи блуждаеше. И него го беше страх. Исках да го питам, ама то само плачеше. Може да не е можело да говори. После, като го погледнах, беше станало черно с бели зъби и сякаш искаше да ме захапе. Уплаших се и исках да го смачкам. Стисках го в ръцете си и чувах как тупка силно сърцето му. Чуваше се като пороен дъжд.
О, за малко щях да изстискам живота му от черното тяло с хапещите зъби, но то пак стана розово и аз го пуснах. Ужас. Щях да убия дете.
Дадоха ми пак ония странни капсули, с които за кратко ги виждах нормални и не толкова жестоки. Тези с белите, нали се сещаш. А това дете имаше нещо подобно като моето, май. Жалко, може би щях да го отърва от кошмара, но пък после щеше да е кошмар за мен...
Ей, ти, белия лист, чувам стъпки. Ще те скрия, че ако те открият, с мен е свършено. Ще разберат тайната ни.
Ако имам време, ще споделя и още. Засега това е. Но не казвай на никого каквото ти споделих. Страх ме е...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елeна Всички права запазени
