СВЕТИ  ВАЛЕНТИН

На най-редовната ми читателка ЕЛИНОТ (Ели) с усмивка

         Никога не съм го разбирал този празник. Може би, защото в по-голяма част от съзнателния ми живот той не се празнуваше. Тогава празнувахме Трифон Зарезан. Хубав български празник с много пиене и ядене. Дълги софри и масов героизъм на алкохолното поле. Настана обаче демократично време и Трифон Зарезан все повече отстъпваше място на Свети Валентин - празникът на влюбените или загубените, както обичаше да казва един мой приятел. Бай Трифон остана спасение единствено за разлюбените и за старите традиционалисти като мен.  Това определено ми навличаше много неприятности с момичето, което се подвизаваше до мен в този момент, но аз стоически, като стар воин, бранех тази последна крепост на отминалото време.

         Тази годна усетих, че ще трябва да предам крепостта и да побия бялото знаме. Всички стари воини в един момент се предават. Пред любовта, чашката или просто под напора на изтичащото време. Една седмица преди сакралната дата Ели, която от близо година обитаваше апартамента и главата ми, започна да става неспокойна, като куче пред земетресение. Вечер ми намекваше елегантно, като  английската  кралица, че ми е подготвила изненада за празника. Сутрин изкусно, като следовател, ме подпитваше къде мисля да я заведа за празника. Това ме накара сериозно да се замисля по въпроса. След три неспокойни дни, гарнирани с много нервно изпушени цигари и известно само на мен количество  алкохол, реших тази година да обърна внимание на Свети Валентин и да зарежа моя стар приятел Трифон Зарезан. Това веднага доведе до следващата драма. Тръгнах да избирам подарък. Попаднах в свят, непълно непознат за мен, и се почувствах като туземец, видял за пръв път автомобил. Магазините бяха пълни с изнервени мъже и весели жени и най-вече със сърца, хиляди сърца в различна големина, но предимно червени. За миг си помислих да не би да има някаква акция на Червения кръст по даряване на органи, но бързо осъзнах грешката си.  Лутах се около два дена, тормозен от продавачки, които ме захапваха от вратата със серия въпроси, на които аз нямах никакъв смислен отговор и от червените сърца, които бяха по рафтовете, земята и таваните. На втория ден се появиха и по улиците. Почувствах се като в огромна кланица. Това окончателно ме довърши и реших, че трябва да приключвам колкото се може по-бързо тази моя обиколка, иначе рискувах да изпадна в тиха лудост. Купих първото нещо, което ми се изпречи на пътя в поредния магазин. Продавачката остана много доволна. Портфейлът ми  не чак толкова, но любовта изисква жертви, както са казали някои по-умни глави от мен.

         Най-сетне денят „Х" дойде. Сутринта, в проява на лудост, се измъкнах по тъмна доба и отскочих до най-близката сергия за цветя. Циганчето като ме видя, се ухили доволно.

- Ти си ми първият за днес, бате. - обяви нещо, което и аз си знаех. Други луди нямаше. - Ще ти направя отстъпка по този случай, та да ми е на берекет.

         Е, пак бях на кяр от лудостта си. Грабнах букета и зъзнещ се затичах към апартамента. Беше толкова студено, че имах чувството, че всеки момент ще срещна бяла мечка. Като се сетих, че в това време любимата блажено спеше в топлите завивки, ми се прииска да си ударя два шамара. Абе, какво ли не прави един мъж, за да впечатли една жена. И в повечето случаи рискува да заприлича на глупак, като мен, в тази студена февруарска сутрин. Сетих се за един приятел, който навремето прекосяваше София от единия край до другия всяка сутрин, за да поднесе букет на гаджето си. Това ме ободри. Имало значи и по-луди от мен. Влязох внимателно в апартамента, за да не събудя спящата красавица. Направих кафе и фреш от портокали. Стоварих всичко това на един поднос. Гарнирах го с цветята и влязох в спалната. За малко да изпусна подноса, но в последния момент проявих невероятна сръчност и овладях положението. Нашето момиче спеше блажено като новородено и нищо не подозираше за чудесата от храброст, които вършех от ранни зори, за да се проявя като перфектния джентълмен. Време беше и тя да се включи в представлението, затова се наведох и нежно я целунах, като изпечен герой от сапунен сериал. Тя изстена, така сластно, че за миг ми се прииска  да захвърля подноса и да скоча при нея под завивките. Обърна се на другата страна и продължи да спи. Сценарият ми леко се обърка. Мамка му! По филмите се събуждаха веднага. Даже и Снежанка се събуди от първия път, а беше спала къде-къде повече от моята. Известно време стоях и се колебаех дали да не я ударя с подноса или да направя повторен опит за събуждане с целувка.  След голяма вътрешна борба разумът в мен с големи усилия надделя и аз повторих упражнението, но този път не толкова нежно. Направо си я гризнах по устните, като резервният ми план беше да я захапя за носа. Това даде резултат. Ели отвори очи. Премига и впери учуден поглед в мен. 

- Честит празник! - казах и ù подадох подноса.

Тя се надигна. Седна в леглото и го взе, гледайки ме невярващо.

- Сънувам ли или съм в рая? - успя да промълви.

- Нито едно от двете. - успокоих я -  Все още си на земята и аз определено не съм дяволът, а твоят покорен слуга. Поне днес. - побързах да уточня, за да не си въобрази, че ще я караме така за постоянно.

- Благодаря ти  и честит празник и на теб, скъпи! Трогната съм.

- Знаеш, че съм неотразим. - похвалих се аз.

- Само, когато искаш. - не ми остана длъжна тя.

Реших да не отговарям, защото можех да превърна празничната сутрин в лека битова драма. Наведох се и я целунах, за да прекратя този парламентарен дебат. Това определено подейства и тя доволно съсредоточи вниманието си върху пълния поднос.

         Бях минал успешно първия етап от празнуването на Свети Валентин и се чувствах доволен от себе си.  Който си го може, си го може, както обичаше да казва баща ми.

         Някъде към обяд телефонът ми загря до червено от обаждания на приятели, които ме канеха да обърнем сериозно внимание на Трифон Зарезан. В продължение на час отказвах твърдо, като данъчен инспектор по време на ревизия. Към един часа ми се обади Борката. Тук вече се предадох. Всякакъв вид героизъм си има някаква граница. Тези, които я прекрачват, правят това в момент на лудост. Аз все още не бях стигнал до там, така че напуснах смело и безотговорно работното си място и се запътих към близката кръчма с приповдигнато настроение. Приличах на тийнейджър, отиващ на първа среща.

         Борката ме посрещна така, сякаш бях отдавна изгубеният му брат. Здрависахме се.

- Айде бе, човек, ще ти пиша отсъствие. Какво е това несериозно отношение към празника? Хората в Трън вече повръщат, а той ми се разработил, като ударник на социалистическия труд.

- Не бе, пич! Много добре знаеш, че за мен работата е средство, а не цел, но бях обещал на моята днес да празнувам Свети Валентин.

Борката ме изгледа невярващо като катаджия нарушител и каза.

- Кога е било това, бате? Да не би да оглупяваш с годините?

- Все още ходя сам до тоалетната, така че се държа, но всяко нещо си има първи път.

- В такъв случай преходът трябва да е плавен. - не се предаде Борката - Знаеш, че всяка рязка промяна е вредна за здравето, затова ще започнеш с две в едно. До вечерта празнуваш Трифон Зарезан, след това Свети Валентин. Така се правят нещата от умните хора.

- Това е ценен съвет, Борка. Ще те послушам. Знаеш, че като ми се обясни просто, схващам.

- Така е, бате. Винаги съм знаел, че все още ти е останала капчица здрав разум. Давай да поръчваме, че съвсем окъсняхме! Както е казал великият Омар Хаям „Ще дойде краят, но кога, кой знае? Да пием вино - истината май в това е."

         Борката беше страстен фен на Омар Хаям. Някакъв древен персийски поет. Бях забравил, че седнем ли на маса, започваше да го цитира през няколко глътки. Зачудих се как вече не съм го научил и аз наизуст.

- Да почнем леко, с винце? Какво ще кажеш?

- Съгласен. - отвърнах.

Беше лесно да се каже, но трудно да се изпълни на практика. Сервитьорът се беше засекретил някъде и ни принуди да предприемем продължителна акция по неговото издирване. Тъкмо си мислех, че тук и Интерпол няма да ни помогне, когато го видях да влиза в заведението с един червен балон във формата на сърце. Този народ наистина се беше побъркал. Едва удържах Борката, който изяви желание да го удуши с голи ръце. Поръчахме. Под зорките ни погледи той се справи с бързината на падаща звезда. Изнервени изпихме първата чаша почти на екс. Борката наля отново. Пак пихме.

- К'во им става на тия хора бе, Грег? Каква е тази любов, какво е това чудо? Човек едно пиене не може да си поръча. Ей го, гледай и тоя нашия -сервитьора и той сърца ми разнася. Големият любовник.  Къде отиде хубавият български празник Трифон Зарезан, когато мъжете сядаха и кротко си пиеха? Е, от време на време ставаше и въргал, ама то без това не може. Сега всеки мъкне някакво сърце, като че ли идва краят на света и точно в този момент трябва да кажеш на гаджето колко го обичаш. Изкуствено ми се вижда всичко това. Обвито с целофан и панделка, като добре опакована стока за продан.

- Пич, пий си пиенето. И мен леко ме изнервя, още повече, че тази година и аз участвам в маскарада, но да не ти пука. Щом на младежта ù харесва, нека се забавлява.

- Прав си. - съгласи се Борката - Дай да се съсредоточим върху това, което си го можем. Наздраве!

Чукнахме се и отпихме.  Каната свърши. Поръчахме нова и тя скоро свърши. Потретихме. Борката вдигна чаша.

- Стига сме се наливали като бъчви! - каза -  Пиенето е изкуство и така трябва да се прави. Поетично и с душа. Та, както е казал любимият Омар Хаям

Да пием, весели красавици да любим,

туй по-приятно е от пост и дамаскин,

не бойте се от ада! Няма що да губим!

Във Рая не допускат девствени! Амин!

Отпихме. Дълга, продължителна и поетична глътка.

- Добре го е казал пичът, а? - рече Борката, след като остави чашата - И като си помислиш, че е стигнал до това прозрение преди повече от 1000 години. Велики мъже са живели едно време!

От това се опасявах. Беше минал на вълна Омар Хаям. Твърдо. Обикновено му се случваше след четвъртата кана с вино. Сега подрани.

- Грег, стига сме се морили с това вино! Дай да минем на нещо по-твърдо. Да оставим виното на жените. - предложи Борката.

Съгласих се, а не трябваше да го правя. Сервитьорът, пъргав като млада невеста, стовари бутилка водка на масата. Борката не обичаше да поръчва на дребно. Атакувахме я свирепо, като воини на  Чингиз хан. Денят припламна за последно и се скри зад прозорците на кръчмата. Масите постепенно взеха да се пълнят с влюбени двойки. Червените балони във формата на сърце ставаха все повече и повече. А ние се напивахме все повече и повече.  По едно време, някъде на втората бутилка водка, се сетих, че тази вечер трябва да водя любимата на ресторант. В този момент Борката рецитираше поредния стих на Омар Хаям. Реших, че ако не стана сега, няма никакъв шанс да отлепя от тази маса, което щеше да има неподозирани последици за моята връзка. Съобщих това на Борката, който протестира бурно, като кремиковски работник, но този път бях твърд като министър по време на стачка и станах. Не бях много добре, но се надявах докато стигна до ресторанта, да проясня малко светогледа, иначе рискувах да бъда сериозно порицан и низвергнат от любимата. Мобилизирах се като алпинист в подножието на Еверест и бодро закрачих в нощта. Червените балони по улиците леко ме депресираха, но със самообладанието на пилот от Формула 1 подтиснах в себе си желанието да почна да ги гърмя наред. В главата ми кънтяха стиховете на Омар Хаям, рецитирани от Борката.  Бяха се загнездили като досадна песен. Добре поне, че пръв се добрах до ресторанта. В противен случай рискувах да стана свидетел на обвинителния поглед на Ели, който много наподобяваше погледа на прокурор към сериен убиец. Точно сега не мислех, че ще съм способен да го издържа, без да ударя още няколко водки. 

         Тя влетя през вратата като пролетен вятър. Целуна ме и се настани до мен. За да не забележи, че съм щастливо подпийнал,  веднага бръкнах в джоба и ù поднесох подаръка. Тя припряно взе да разфасова малката кутийка. Най-накрая се пребори с панделките и опаковката. Отвори я и радостно изпищя, което за малко не ме накара да изпусна чашата. Не проумявах защо един пръстен с диамант я развълнува като море през ноември. Тя си го сложи на пръста. Погледна ме с влажен поглед и каза:

- Това е най-хубавият подарък, който можеше да ми поднесеш за Свети Валентин. Никога не съм си мислила, че си такъв романтик. Съгласна съм, слънце.  Ще се омъжа за теб.

         В първия момент не схванах какво става. После замаяният ми мозък обработи информацията и взе да крещи отчаяно. Почувствах се като човек, който току-що е разбрал, че е пипнал смъртоносна болест.  Исках да стана и да избягам, но знаех, че това беше невъзможно. После реших, че ако припадна, мога да спечеля време, но бързо отхвърлих тази идея. Никога не съм бил добър артист.  Още известно време обмислях различно варианти за измъкване, но бързо ги отхвърлях като неизпълними. Накрая се предадох като германец в Сталинград.  Както е казал онзи древнокитайски  генерал „това, което не те убива, те прави по-силен".  Абе лесно му е било на него. Искам да го видя какво щеше да прави в моето положение. Както и да е. Усмихнах се в стил Джеймс Бонд и поръчах бутилка шампанско. Ели подскочи радостно. Целуна ме и хвана ръката ми.  Имах усещането, че са ми сложили белезници.