26.02.2015 г., 18:44 ч.

Сянката - глава 12 

  Проза » Повести и романи
772 0 1
12 мин за четене

Глава 12

 

            Зак ме видя веднага, тъй като аз пристигнах на бегом, задъхан и потен. Той стана от бетонната си пейка с неразгадаемо изражение на красивото, аристократично лице. Зак имаше наистина благороднически правилни черти, а тази гарвановочерна коса подчертаваше бялата му кожа. Слънцето го обгръщаше в нещо като мъгла от сън или далечен спомен.

            Очите му се фиксираха върху мен, а аз не можех да си поема дъх, и не беше заради бягането. Аз бях добър в бягането, по дяволите... малката сребърна китарка се впиваше в плътта на дланта ми.

            -Какво правиш тук? – попитах го. Вятърът развя от блестящите кичури на косата му. Пристъпих бавно към него.

            -Не знаех дали ще дойдеш тук, все пак – каза той – намерил си китарата.

             -Защо не ми остави бележка?! – ядосах се – аз не я бях видял!! Видях я случайно!

            -Исках да оставя случайността да реши дали ще дойдеш или не – отвърна ми Зак.

            -Но...  

            Дойдох съвсем пред него, но не посмявах да го докосна или да кажа нищо, само се опитвах да наваксам с дишането. Зак запали цигара и ме изгледа изпод изписаните си черни вежди.

            -Как разбра, че съм се върнал в Денвил? – попитах го.

            За моя абсолютна изненада той докосна вътрешната страна на китката ми с палеца си.

            -Имаш проследяващо устройство. Съжалявам – каза той – дойдох да го обезвредя.

            -Само... затова си дошъл?

            -Вече не съм председател на Комитета – каза ми той – затова не знам какво ще решат да правят с теб. В крайна сметка когато аз не мога да получа величие, няма да помагам на някой друг да го получи.

            Той приближи към китката ми малко кръгло бяло устройство, което допря до кожата ми и за момент сякаш ме удари статично електричество. Той прибра устройството в джоба на дългия си шлифер.

            -Лъжеш – казах твърдо аз – тревожиш се за мен. Не искаш да ме убият или превърнат в Сянка.

            -Ти вече си Сянка. Бивши Сенки няма, Фера.

            Потръпнах.

            -Ти ще ми кажеш как се лекува – настоях – ти си го създал. Ти знаеш начина да се премахне. Затова си дошъл.

            -Не, престани да си правиш изводи – каза той с въздишка – дойдох, защото ти се върна за мен онзи ден. Реших, че трябва да ти се отблагодаря. А сега ще тръгвам.

            -Не си ме чакал тук, без да знаеш дали ще дойда, само за да нахвърлиш всичките тези лъжи в лицето ми! – сурово му казах и се престраших да хвана ръката му, привличайки по този начин погледа на черните му очи – просто в последния момент си се разколебал и сега ми говориш тези глупости! Кажи ми истината, Зак! Защо дойде?

            Той въздъхна тежко, а вятърът около нас се усилваше.

            -Защото ми липсваше – отвърна той след дълъг размисъл, в който само се гледахме. Но той не дърпаше ръката си от моята, също както доброто старо време. Сърцето ми започна да плаче пред него, а очите ми се насълзиха.

            -Ти...

            -Винаги си ми липсвал. Никога не съм спирал да те обичам, Фера.

            Дишах прекалено тежко. Ръката ми стискаше неговата.

            -Значи си тук, за да се откажеш от всичко и да..

            Зак поклати глава.

            -Не. Искам да ти кажа, че от нищо няма да се отказвам. И продължавам напред. Ще се опитам да възвърна позицията си в Комитета и ще продължа войната срещу Рена. Тя върши престъпления срещу човечеството и трябва да бъде спряна. Моята работа се състои в това да унищожа организацията й до корен.

            -А работата ти е по-важна от всичко? – попитах.

            Той кимна.

             -Трябва да възстановя репутацията си – продължи той.

            -И?

            -Исках да бъда искрен с теб поне веднъж – каза Зак – защото отсега нататък няма да те пусна повече да се измъкнеш. Ако се срещнем още веднъж след този път, или ще те убия, или ще те отвлека за да те инжектирам отново с Вируса и да подновя процеса. Разбираш ли какво ти казвам?

            -Значи идваш да се сбогуваме – попитах и гласът ми трепна, но колкото и да ми се искаше, не можех да пусна ръката му – както... не се сбогувахме преди? Истинско, искрено сбогуване?

            Зак кимна.    

            -От този ден нататък сме врагове, ако си заедно с ренегатите. Тъй като всеки, който ми пречи да унищожа организацията на Рена, е враг, Фера.

            -Ако ти е по-лесно да гледаш на мен като на враг, така да бъде, Зак – казах му – но ти никога няма да бъдеш враг за мен. И винаги ще се връщам да ти помогна, ако имаш нужда. Вземи това.

            Пъхнах в другата му ръка китарката. Широко отворените му лъскави черни очи се вгледаха в мен с нещо подобно на отчаяние.

            -И ако някога дойдеш при мен за помощ, няма да ти я откажа – казах му твърдо – все още вярвам, че можеш да се пребориш с тази болест и да не я оставяш да те завладее.

            -Интересно дали си способен да ми простиш това, което направих? Че те заразих с вируса? Че те лъгах и използвах?

            На лицето му беше онази безизразна маска, но очите му го издаваха. Виждах колко го разкъсва вътрешно случилото се. Усмивка разцъфна на лицето ми.

            -Ти си болен – казах му – ще ти простя всичко. Дори това, че не успяваш да се пребориш с болестта. Ще ти прощавам винаги, Закъри Бестен. Затова... аз винаги ще те приема с отворени обятия. Когато решиш да дойдеш при мен. 

            -Няма да дойда – сурово отвърна той.

            Продължих да му се усмихвам и да държа ръката му.

            -Дори така да бъде – казах му спокойно. Вятърът ми навяваше тъга, но същевременно сам изпълвах душата си със спокойствие, мир и решителност – винаги съм ти казвал, че любовта е безусловна, Зак.

            Той си пое рязко дъх, сякаш думите ми го нараняваха. Може би просто нараняваха отрицанието в него. Вътрешната му истина, с която той се опитваше да се бори, вместо да я приеме и да прости на себе си.

            Въздъхнах кротко. Една сълза си проправи път през маската на Зак и се стече от окото му. Позволих си да я изтрия, защото така или иначе все още не се беше обявил за мой враг. Той не дръпна ръката ми. И все още ми позволяваше да го държа за другата.

            -Благодаря – казах му и вдигнах китката си – че обезвреди устройството.

            -Вирусът на Сянката не се лекува – каза Зак.

            -Ще ми намериш ли лек? – попитах го и той примига – нали си генетик? Учен? Биохимик? Все ще намериш нещо, не се и съмнявам. Можеш да намериш всичко, което пожелаеш.

            -Не разчитай на това.

            -Добре. Благодаря ти, Зак.

            -Има още нещо – каза той.

            -Да?

            Той издърпа най-сетне ръката си от моята, но не се чувствах нещастен или отблъснат, тъй като вече достатъчно ми беше позволил да го държа и да пълня сърцето си с усещането за кожата му. Той обаче хвана и двете ми ръце и пред абсолютния ми шок ги постави на слепоочията си и затвори очи.

            -Свържи се с мен – каза той тихо, така тихо, че можеше дори заради вятъра да не се чуе. Ококорих очи – направи го, но така, че понякога и аз да мога да те чувам.

            -Защо?! Нали сме врагове? – озадачих се аз. Той притисна ръцете ми към слепоочията си.

            -Още не сме. А когато станем, ще бъда изправен пред свършен факт и няма да има какво да направя. Само понякога искам и аз да чувам гласа ти в ума си.

            -Какво правиш? – попитах го учуден – ти... не си логичен!!

            -Боря се, Фера – каза той. Аз потрепнах – с болестта ми.

            -Защо?

            -Може би... още не съм изгубил надежда. А и сега съм... на себе си.

            Той не отваряше клепачите си, притиснал ръцете ми към главата си. Сърцето ми биеше оглушително и аз импулсивно приближих лице към неговото и го целунах по устните. Забравени усещания избухнаха в цялото ми същество, а той се стъписа първоначално, но не ме отблъсна, а отвърна. Вятърът ни обгръщаше и превръщаше момента в скрит от всякакви неприятелски очи или уши. За момент бяхме само двамата – аз и Зак, без неговите маниакални психически отклонения, без факта, че сме на противоположните страни на фронтлинията, без разстоянието от изминалите години, което ни делеше като пропаст между нас. Сега бяхме само двама човека, които са се обичали прекалено дълго, толкова дълго, че се обезмисляше всяко от тези неща.

            И за съжаление, както всеки прекрасен и съвършен момент, и този свърши, и преди окончателно да се отдръпна, осъществих желаната от него връзка между съзнанията ни. Усетих двойно моето собствено доволство и обич. Той изпитваше всички чисти чувства, които можеше човек да изпита пред някой друг. Без въпроси, без отговори. Без нищо...

            Пуснах го. Той плачеше пред мен, напълно без никаква маска. Може би това беше последният път, когато го виждах така без маска. Но все пак го бях видял отново.

            Най-сетне го бях видял отново. Толкова бях копнял да го видя наистина.

            Усмихнах му се.

            -Върви! – каза ми той. Усещах как бавно, малко по-малко, мислите му биват завладяни отново от маниакалност. Той започваше да се ядосва, че е позволил да стигне до тук, че е направил и е казал тези неща. Скоро от малкия проблясък на разумност в ума му нямаше да остане и спомен.

            А аз не исках да виждам как онази грозна маска на неангажираност се изкачва на лицето му, затова му се усмихнах за последно, обърнах се и побягнах. Спрях да мисля за неговите мисли, изтласках връзката ми с него в задната част на съзнанието ми, отделяйки се от него, и не спрях да бягам с всички сили до колата на Рин и Те-хьон.

            Когато пристигнах при тях, се чувствах като мъртъв.

           

            Стисках ръката си в юмрук и усещах по кожата си докосването на Зак, топлината му, пулса му. Мислите му не останаха блокирани в глава ми прекалено за дълго – след 30 час пътуване си позволих да проникна в ума му.

            И за моя изненада той изпитваше болка и много тъга. Съсредоточих повече силите си, прониквайки във всичките му сетива, само за да разбера, че от очите му безспирно се леят сълзи, докато кара колата си. Чувах подсмърчането му. Усещах как стиска волана, а почти не вижда пътя напред.

            "Моля те, отбий" – изпратих му мисъл преди да се замисля – "не можеш да шофираш така."

            Шок из чувствата и мислите му. Изведнъж цялото му сърце се изпълни с копнеж да не е казал всичките онези неща, да не сме се разделили един вид завинаги и да може да слезе от колата и да се върне при мен. Избягах от ума му, защото моето сърце започваще да скимти от раните си. Затворих клепачи, задържайки за миг сълзите скрити.

            За съжаление времето не можеше да се върне назад. Никога не е могло, а ние хората все се стремяхме да го завладеем. И Зак... и аз дори. Въздъхнах, допрях длан до сърцето си и си пожелах да се успокоя и да се овладея. Зак страдаше заради случилото се, беше ясно, че никога не е спрял да ме обича, но ситуацията, която сам беше създал, го беше отделила от щастието.

            Всъщност аз не знаех дали Зак е способен въобще на щастие – дори когато бяхме заедно и се предполагаше, че сме „щастливи”, все имаше нещо, тормозещо Зак. Може би неговата болест никога нямаше да се излекува. А аз... аз нямах избор, освен да се оттегля.

            -Със Зак си се срещнал, нали? – попита ме Рин, изкарвайки ме от унеса. Примигах и проясних взор. Все още се движехме по пътя, Те-хьон дремеше на предната седалка, а Рин ме гледаше в огледалото за обратно виждане. След като не отговорих веднага, се обърна изцяло към мен.

            -Гледай пътя! – стреснах се аз, а близнакът ми се засмя палаво.

            -Не ми отговори – каза той, но въпреки това се обърна напред и отвори прозореца, през който провеси едната си татуирана ръка с навит ръкав на шарената риза. Въздъхнах.

            -Да – признах му – той... каза, че от днес нататък сме врагове.

            -Не бяхте ли досега? – попита ме развеселено Рин.

            -Ние се обичахме, Рин – скарах му се аз, прекалено откровено за вкуса ми – не може така лесно изведнъж да се мразим.

            -Мислех, че е минало време.

            -Колко време трябва да мине, за да намразиш Те-хьон?

            Рин замълча тук, сетне бавно погледна към дремещия кореец.

            -Предполагам цяла вечност – каза той тихо – не знам дори дали някога бих го намразил, каквото и да направи.       

            -Сигурен ли си?

            Рин отново млъкна.

            -Не искам да говоря за това! – сряза ме той, прекалено остро за стила му и пусна отново радиото, увеличавайки звука му. Разбира се, че не искаше да говори за това. Хората не обичаха да говорят за лоши неща, които може би нямаше да се случат.. а мисълта за тяхното случване е така болезнена. Самата Мисъл.

             Фера. Фера. Фера. – чух в главата си и настръхнах.  Това беше по моят комуникационен канал. Зак.

            „Чувам те” – отвърнах му. Той обаче не ми изпрати друга мисъл, никакво чувство по връзката. Почти се изкуших да надникна изцяло в съзнанието му, но го оставих настрани и далеч от мен, затваряйки пътя на любопитството си – или по-скоро нуждата си – от ума на Закъри Бестен.

            Трябваше да приема, че със срещата ни на мястото, където за първи път се бяхме целунали и с нашата последна целувка на същото място историята на любовта помежду ни свършваше. Съмнявах се, че някога щеше да се върне при мен, а нещата, които му бях обещал... е... той може би никога нямаше да си спомни, че ги бях казвал. Той имаше навика да забравя тези така сладки изкушения. А аз имах навика да не повтарям едно и също съкровено нещо.

© Даниел Добринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??