3.01.2023 г., 10:33 ч.

 Съдебен заседател в чужбина - 1 

  Проза » Разкази
750 0 0
Произведение от няколко части
6 мин за четене

Част 1. Крадци и адвокати

 

Когато преди месец и половина М. получи от Съдебната палата (наричана тук «Дворец на правосъдието») писмо, уведомяващо го, че ще трябва да бъде съдебен заседател, това не го учуди. Откакто от края на миналия век беше с двойно гражданство, той си имаше едно на ум, че и това може да му се случи. Но все пак известието събуди у него някои по-конкретни мисли на тази тема.

Първо, че ще трябва да съди другите. Все едно да бъде поставен над тях. Това никак не беше в характера му. Беше чел някъде, че шампиони на правосъдието били родените в година на Кучето. Е, той не беше Куче, но сигурно има юристи, родени и в другите 11 години според китайския хороскоп.

Казват, че три вида професии са дадени на хората от Бога – когато става дума да учиш, да лекуваш или да съдиш другите. А останалите занаяти хората сами са си ги измислили. Попрището му на университетски преподавател напълно съответстваше на природата му. Всяка година виждаш стотина нови ученолюбиви лица, на които търпеливо се опитваш да налееш в главите знания, каквито и на теб навремето са наливали. Когато някои от студентите ти изкласят, си казваш, че не си ял напразно хляба на държавата. А през времето, незаето от преподаване, чоплиш собствената си научна бахча.

Да си лекар е все пак свързано с друг тип отговорност. Не дай си Боже по невнимание да нарушиш първото докторско правило «Не вреди!» и някой по твоя вина да съкрати земния си път. А пък да си съдия и да вкараш невинен в затвора, това също решително не. Заседател е малко по-друго, там решението е колективно, имаш време да си зададеш много пъти въпроса как би било справедливо да се постъпи с обвиняемия, та да можеш после да спиш спокойно.

Но имаше и второ. Беше чувал, че в България по времето на Бай Тошо заседателите ги назначавал съдът, та затова на голямата маса от населението този тип жизнен опит й е бил спестен. А за периода след прехода не знаеше нищо по въпроса.

Тук обаче се действаше според друга логика. Към правосъдието бяха потенциално привлечени всички, без значение на пол, професия и социално положение. От избирателните списъци по случаен признак се извличаха имената на хората, които като него получаваха подобни уведомителни писма. Така че имаше и не малко коренни жители, които никога нямаше да получат подобно известие, а той, роденият на Балканите, щеше да посвети няколко седмици от живота си на тази за него непрофесионална, но безспорно обществено необходима дейност.

И в още един аспект тук беше правил неща, до каквито в България не се беше докосвал. Два пъти беше участвал в преброяването на гласовете на избирателен участък, колкото да се доближи до кухнята на демокрацията. Най-добрият му приятел в България се беше похвалил, че по време на прехода прегракнал от викане по митинги и че ходил на агитационно предизборно турне по селата в подкрепа на любимата си партия. А М. през това време трябваше да си осигури икономическо бъдеще в търсене на работа в чужбина и хич не му беше до митинги.

И като капак на всичко, сравняваше ли ролите в неговия живот на Родината и на страната, където живееше от тридесетина години, не можеше да не си спомни, че така и не се организира, та да заведе децата си някое лято в Копривщица. Беше ги водил в Рилския манастир и другаде, но не и в малкото средногорско градче, пропито от история.

За да разкара тези мисли, той си засвири позната мелодия (както казваше радиото по соцвреме, лека и танцова) и се опита да си припомни случаи, когато беше влизал в досег с крадци. На един панаир на книгата го беше заговорил непознат мъж на средна възраст. Беше му признал как на млади години правел глупости, сиреч крадял коли. Веднъж си набелязал да отмъкне една кола, когато чул вътрешния си глас да му казва: «Не кради тази кола!». Той се подчинил и си избрал друга. След време попаднал на един гуру, който го вкарал в правия път. А малко по-късно научил, че колата, която не бивало да пипа, принадлежала точно на духовния му наставник.

Една друга история пък я разказа на М. преди време един българин, адвокат с двойна практика – в България и тук. Назначен бил служебно от Двореца на правосъдието да защитава един земляк, участвал в престъпна група, занимаваща се с кражби на коли в Западна и с последващите им препродажби в Източна Европа. (Тогава М. си каза, че ако ще трябва да съди крадец, то ще го съди без значение българин ли е или не.) Обаче адвокатът разпознал в клиента си човек, когото защитавал в България по друго дело, пак свързано с кражби. Само че в България неговият човек се представял под друго име. Адвокатът, естествено, спазил адвокатската тайна и си премълчал за изменената самоличност.

Достоевски правилно е определил адвоката като съвест, взета под наем. Когато съвестта е наета от ищеца, тя ще е готова да впрегне в негова полза цялото си ораторско майсторство, за да докаже, че този, който го е обидил, е просто един мизерен никаквец, недостоен за уважението на обществото. Наеме ли я обаче точно въпросният долен тип в ролята на обвиняем, то тогава съвестта ще жонглира ловко със синоними и евфемизми, за да представи своя клиент като жертва на обстоятелства и неблагоприятна семейна среда, следователно като човек, на когото не може да бъде отказано снизхождение. Става ли пък дума за убийство, то тогава усилията ще се насочат към това да излезе, че черното е нюанс на сивото. Чак до бяло не би могло да се стигне при положение, че между двете има и червено.

М. си спомни и още една забавна случка. Беше през лятна отпуска в България. Връщаше се една вечер късно, към полунощ, когато забеляза, че съседът от партерния етаж беше оставил прозореца си отворен. Вътре светеше, сигурно съседът просто проветряваше, та М. продължи към входа на блока. От прозореца обаче изскочи непознат младеж, още във въздуха извика: «Нищо не съм взел.» и изчезна зад ъгъла. М. постоя като треснат от гръм, а после се зае енергично да чука по прозореца, докато не се показа полузаспалата физиономия на комшията. Брутално измъкнат от сладката виртуална действителност на съня, той слушаше М. така, както се слушат приказки от 1001 нощ. Но на следната сутрин румените бузки на трезвомислещата зора го подтикнаха да се подчини на всеобщата архитектурна тенденция у нас, поръчвайки да сложат решетки на прозорците му.

Тази сутрин в пощенската кутия на М. се мъдреше ново писмо от Съдебната палата, този път в плик голям формат. Вътре имаше призовка за септемврийската сесия на съда, извадка от правилника и кратко описание на делата, които щяха да бъдат разглеждани. М. щеше да съгласува със завеждащия департамента как да си размести преподаването. Добре, че не беше октомври или ноември, баш по средата на семестъра, та да се чуди какво да прави. За септември някак си ще се оправи.

Извадката от правилника напомняше, че неявилите се по неуважителни причини ще бъдат призовани към принос за държавния бюджет. Ставаше ли дума за глоби, Темида не си поплюваше.  

Описанието на делата включваше изброяване на престъпленията, на обвиняемите и адвокатите и уточняваше дали става дума за апелация или за първа инстанция.

За първото дело пишеше «убийство». Е, да, М. беше забравил, че със заседатели се разглеждат само дела, свързани с тежки престъпления като убийства, изнасилвания, въоръжени грабежи и прочее.

Той забрави за крадците, престана да си тананика и внимателно се зачете в писмото.

» следваща част...

© Владимир Костов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??