Дариан крачеше бавно по хлъзгавия тротоар към своя блок. Оставаха му само няколко крачки да достигне до малката бяла сграда и се надяваше да не падне върху леда в последния момент. В него винаги се бореха любовта към снега и непоносимостта към студа. Поледица отдавна не беше виждал, но тръгвайки за работа сутринта за малко не се озова по
лице върху гладката стъклена повърхност излизайки от входа. Усещаше благодарност към добрите хора, които бяха посипали пешеходните зони с пясък и сол през деня и придвижването сега беше много по-лесно. Вятърът брулеше лицето му и имаше чувството, че дори мозъкът му е замръзнал. Само веднъж да се добере до дивана в уютния си дом, няма да мръдне през двата почивни дни оттам, обеща си тържествено той.
– Мамо, не искам с теб, искам на пързалката! – Дариан вдигна глава, чувайки врявата до входната врата, която малката Стела заформяше за пореден път.
– Здравейте! Накъде така в този студ, комшийки? – обърна се към майката на момиченцето съседът от таванския е ...