Една сутрин се събудих... станах рано... и мисълта, че пред мен е още един нов ден... нов шанс... ме накара да се усмихна...! ... Някои не могат да видят изгрева... но аз мога и тази мисъл ме накара да попивам всеки слънчев лъч и да се насладя на гледката, по-красива от всякога... Всеки ден бързам, закъснявам... но не и тази сутрин... С чашата в ръка седнах до прозореца и сякаш за пръв път ме погълна ароматът на горещото кафе и съвършенството на тишината рано сутрин, когато градът все още спи... и това ме подтикна да се усмихна... не съм ли късметлийка, че съм жива?! През прозореца виждам различни хора... всеки от тях е поел по пътя си... всеки бърза... не отдава значение на нищо от случващото се около него, защото за всички тях това е просто "поредната сутрин"... Не и за мен...
Сега имам време да помисля... досега давала ли съм си сметка, колко много имам?! За съжаление не... Хората с право са казали, че човек оценя нещо, чак когато го загуби... И аз ли ще съм поредната...?? Не и днес... Защото в този ден си дадох сметка, на колко неща не обръщам внимание, просто защото съм ги приела за даденост... а сега искам това да се промени... освен това разбрах, че няма нищо по-хубаво на света от една усмивка и от това да направиш друг човек щастлив... дори за момент... Не е ли именно това смисълът на нашето съществуване... да правим другите щастливи?! Или животът на един егоист е примера за достоен живот?? Не мисля...