Та ти си добър човек
3 мин за четене
Появи се на вратата тънка фигура, облечена в меланшово сиво и качулка. Видяха се сини, меланхолични очи и от време на време блещукащи пламъчета, бледожълтобяла кожа и загадка от лунички, които напомняха по-скоро на сипкавост или неизмитост. Помръдна се устата в ироничен въпрос - Тук ли ееее, шефът?! И ти отговаряш - Няма го.- Като се чудиш, нужен ли беше отговор.
Фигурата се изнася гърбом през вратата и си задаваш следващ въпрос - Ще го харесам лиии, няма лиии?!
Изоставяш въпросите си, тъй като допускаш, че може и да грешиш в предположенията си за бъдещ колега.
След седмица фигурата с качулка отново се появява. Този път, заради зимния вятър над меланшовия сив суитчър се беше опънало бяло като книжка яке, цялото обсипано с текстове на Ню Йорк таймс. Мисля си - никъде не съм виждала книжкови якета с текст от 24 часа.
И така - разбираш, че си предположил вярно - ще работите заедно. Тогава въпросът ти подреден в едно изречение - Ще го харесам ли, няма ли?! - се появява отново. Този път го разделяш в две графи, за да положиш своята съвест и предположение под тях. Решаваш, че каквито и да са обстоятелствата нямаш право да не дадеш доверието си на фигурата с качулка, само защото нещо те смущава в меланхолните очи и сипкавостта на бледожълтата кожа, обсипана с незабелязващи се лунички. А всъщност - харесвам хората с лунички. Спирам се на този детайл от фигурата и мисълта, че съм добър човек, и решавам - Да, харесвам фигурата с лунички. Качулката вече спря да хвърля сянка върху тях. Бледожълтата кожа се избистри и доби плътно бял цвят. Сипкавостта от минисиви петънца заприличаха на лунички.
На другия ден - работа. Фигурата със смъкната качулка работеше в своята си стая. Всеки с отговорностите си по договор. От време на време се чуваше лошоструйна музика, но фигурата работеше.
Ежедневието се носеше като решетка във канал. Имаше дни, в които работиш, и фигурата със смъкната качулка застава на главата ти и започва с разказите си за справедлив живот, за труден живот. Странността й за справедливост, се изчерпваха до побоища, до болници, и до чичото, на който имал доверие. След всичките тези разкази, сякаш мислено поставях качулката, луничките започвах да виждам в сипкавост неизмита, и виждах как гърбом се изнизва от вратата.
Съвестта обаче мирна не стои - отново напомня за себе си. - Ами ако не е такъв с качулка и меланширан сив суитчър, с меланхолни блещукащи лукави пламъчета?! Не може да виниш за това.
На другия ден - фигурата си работи в стаята, чува се лошоструйна музика. Мърмори нещо, че не се получава, а после иска да помогнеш. Помагаш. След време разбираш, че си помагал, когато е бил с качулка и сипкаво лице. И все пак си казваш... Ти не знаеш подтика й. Не можеш да виниш човека, че си има качулка. Та ти си добър човек. Ами ако не е такъв? Затова навеждаш глава и продължаваш с помощта си към нея.
На другия ден идва без качулка, с бежова блуза, в ръката розова. Смее се. Доволна. Сините очи се смеят, а луничките по-ярки от преди. Мислиш си - Ех, добър човек си! Не се поддаваш на предположения за фигура с качулка.
На другия ден - Фигурата е отново с качулка, разказва ти някакви истории, от които тръпки те побиват. Истории на чичото, на който има доверие, побоища, болници. Плашиш се, но не показваш. Цяла нощ не спиш и се чудиш - как да постъпиш. Та ти си добър човек.
На другия ден - фигурата е само с качулка. Разделяш въпросът си на две - Какво ще стане ако продължиш да работиш с нея? или - Какво ще стане ако напуснеш?!
Та ти си добър човек с блещукащо лукави очи и с книжково яке с текст от 24 часа.
Фигурата се изнася гърбом през вратата и си задаваш следващ въпрос - Ще го харесам лиии, няма лиии?!
Изоставяш въпросите си, тъй като допускаш, че може и да грешиш в предположенията си за бъдещ колега.
След седмица фигурата с качулка отново се появява. Този път, заради зимния вятър над меланшовия сив суитчър се беше опънало бяло като книжка яке, цялото обсипано с текстове на Ню Йорк таймс. Мисля си - никъде не съм виждала книжкови якета с текст от 24 часа.
И така - разбираш, че си предположил вярно - ще работите заедно. Тогава въпросът ти подреден в едно изречение - Ще го харесам ли, няма ли?! - се появява отново. Този път го разделяш в две графи, за да положиш своята съвест и предположение под тях. Решаваш, че каквито и да са обстоятелствата нямаш право да не дадеш доверието си на фигурата с качулка, само защото нещо те смущава в меланхолните очи и сипкавостта на бледожълтата кожа, обсипана с незабелязващи се лунички. А всъщност - харесвам хората с лунички. Спирам се на този детайл от фигурата и мисълта, че съм добър човек, и решавам - Да, харесвам фигурата с лунички. Качулката вече спря да хвърля сянка върху тях. Бледожълтата кожа се избистри и доби плътно бял цвят. Сипкавостта от минисиви петънца заприличаха на лунички.
На другия ден - работа. Фигурата със смъкната качулка работеше в своята си стая. Всеки с отговорностите си по договор. От време на време се чуваше лошоструйна музика, но фигурата работеше.
Ежедневието се носеше като решетка във канал. Имаше дни, в които работиш, и фигурата със смъкната качулка застава на главата ти и започва с разказите си за справедлив живот, за труден живот. Странността й за справедливост, се изчерпваха до побоища, до болници, и до чичото, на който имал доверие. След всичките тези разкази, сякаш мислено поставях качулката, луничките започвах да виждам в сипкавост неизмита, и виждах как гърбом се изнизва от вратата.
Съвестта обаче мирна не стои - отново напомня за себе си. - Ами ако не е такъв с качулка и меланширан сив суитчър, с меланхолни блещукащи лукави пламъчета?! Не може да виниш за това.
На другия ден - фигурата си работи в стаята, чува се лошоструйна музика. Мърмори нещо, че не се получава, а после иска да помогнеш. Помагаш. След време разбираш, че си помагал, когато е бил с качулка и сипкаво лице. И все пак си казваш... Ти не знаеш подтика й. Не можеш да виниш човека, че си има качулка. Та ти си добър човек. Ами ако не е такъв? Затова навеждаш глава и продължаваш с помощта си към нея.
На другия ден идва без качулка, с бежова блуза, в ръката розова. Смее се. Доволна. Сините очи се смеят, а луничките по-ярки от преди. Мислиш си - Ех, добър човек си! Не се поддаваш на предположения за фигура с качулка.
На другия ден - Фигурата е отново с качулка, разказва ти някакви истории, от които тръпки те побиват. Истории на чичото, на който има доверие, побоища, болници. Плашиш се, но не показваш. Цяла нощ не спиш и се чудиш - как да постъпиш. Та ти си добър човек.
На другия ден - фигурата е само с качулка. Разделяш въпросът си на две - Какво ще стане ако продължиш да работиш с нея? или - Какво ще стане ако напуснеш?!
Та ти си добър човек с блещукащо лукави очи и с книжково яке с текст от 24 часа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Penkova Rumiana Всички права запазени
