Улицата беше осветена от лампата. Тъмнината се прокрадваше във всяко кътче от булеварда.

- Какво търсиш тук? – попита Сянката.

- Търся себе си, защото една част от мен липсва – отвърна гласът.

- Ама че си странна!

- И други така мислят... – засмяно каза гласът и замлъкна.

- От къде идваш?

- От дълбините на океана на любовта – отвърна гласът.

- Що за глупост? – каза Сянката.

- Не е глупост. Ти ме попита, а аз ти отговорих.

- Аз съм Сянката. Бродя навсякъде. Такова място няма.

- Разбира се, че има! Но в океана на любовта е винаги ден. И е светло, и грее топло слънчице. И доброто тържествува, и любовта е навсякъде.

- Тогава защо аз не съм била там? – попита Сянката.

- Защото ти носиш мрак и студенина.

- Е, и?!

- Как така “е, и”?! Нали ти казах – там е винаги слънчево и топло, защото блика от любов.

- По-голяма глупост не бях чувала! – намуси се Сянката.

- Не се сърди – каза гласът.

- Не се сърдя! – троснато отвърна Сянката.

- Имаш право на едно желание. Помисли внимателно какво ще бъде то! – прошепна тайнствено гласът.

Сянката, без да се замисля, отвърна:

- Искам да разбера кой се крие зад този мистичен глас! Искам да те видя, покажи се!

Изведнъж едно малко тъмнокосо, синеоко момиченце се показа.

- Ето ме! – усмихнато отвърна детето.

- Ха, каква си малка... нищо чудно, че наприказва толкова глупости!

- Ех, мила ми Сянко... Когато ти дадох право на едно желание, помислих, че ще искаш да ме придружиш до дълбините на океана на любовта. Но ти бе толкова заслепена от мисълта да видиш кой се крие зад тайнствения глас, че предпочете да видиш образ пред това да отидеш в океана на любовта. Сега разбираш ли колко много хора правят същия погрешен избор...

Момиченцето изчезна...