Танго

            Танцът казва  повече от думите. Танцът изразява повече, отколкото ние можем да изразим.  Един поглед е достатъчен, за да разбереш какво чувства другият. Едно движение – да разбереш какво изпитваш ти.

            В този момент, в тази част от времето, те го знаеха. Танцуваха едно последно танго… заедно. Щеше да има и други танци, щеше да има и други песни… но точно това беше последно за тях двамата заедно. В този последен танц те изразяваха всичко, което бяха чувствали към другия и което чувстваха в този момент. Всичките им чувства се изливаха в този танц, в това танго. Погледите им копнееха да срещнат този на другия. Сърцата им туптяха в едно. Бяха се слели в едно цяло за един кратък момент от вечността.

            Бяха изминали години от тяхното първо танго. В това първо танго те пристъпваха по-внимателно. Бяха по-предпазливи. Погледите им се срещаха колебливо. Всичко беше някакъв сън, беше като магия за двамата. Но това танго ги беше въвлякло във вихър от емоции и чувства. За първи път те бяха себе си, не лъжеха никого, не заблуждаваха себе си за това кои са и какво искат. В този момент бяха важни самите те и този, когото държат в ръцете си.

- Държа те – бяха думите му, когато я хвана при смяната на партньорите, а тя само се усмихна колебливо, но вярваше в тези две думи повече, отколкото, ако ù беше казал хиляди други, с които да я залъже.

            Това първо танго беше последвано от второ и от трето, и от още много други. Всяко следващо танго беше все по-страстно от следващото, все повече чувства влагаха и двамата. Очите им говореха вместо тях. Кожата им настръхваше от допира на другия. Около тях имаше още много танцуващи, но това за тях нямаше значение. Бяха важни те. И всяко следващо движение, всяка следваща крачка, всеки следващ танц ги въвличаше все повече в танца на любовта, който нямаше край за тях. Музиката в този танц беше без край, никой не дирижираше музикантите, които свирят, никой не управляваше движенията. Единствените, които даваха такт на мелодията, бяха те. За тях нямаше никой друг освен тях двамата. На тази песен, която се беше превърнала в тяхна, на тази сцена, където светлината огряваше само тях.

            Но ето, че се появи и този момент от тангото, в който пак трябваше да сменят партньорите си… макар и за миг. И в този миг илюзията беше прекъсната. Мелодията спря. Страстите охладняха. И двамата разбраха това, което ги накара да се събудят от красивия сън и да разберат, че животът им се беше превърнал в ужасен кошмар.

            Неговата ревност убиваше всички нежни чувства у нея. Той изгаряше с поглед другия, с когото танцуваше. Гризеше го мисълта, че тя ще се поддаде на чара му и ще забрави за него. Ще забрави тяхното първо танго и техните чувства. И сякаш тя виждаше тази ревност в очите му и това я убиваше. С всяка следваща стъпка, направена с другия, тя усещаше как нейният любим умира по малко всеки път. По този начин умираше и тя.

            Той виждаше мъката в очите ù. Знаеше, че неговата ревност я убиваше, но това убиваше и него. Не виждаше момичето, с което танцуваше. Не поглеждаше в очите ù. Нямаше смисъл. В тях не гореше пламък. Нямаше я страстта, която беше видял в очите на своята любима. Сякаш танцуваше с въздуха, а не с човек. Щеше да му е безразлично дали до него има човек, или някакъв предмет. Не виждаше никого освен Нея и този, с когото тя танцуваше. Искаше я отново в прегръдките си, отново да изпитва онази страст, огънят да гори отново в него. Но знаеше, че тази ревност я отдалечава. И нямаше какво да направи.

            Музиката спря и те тръгнаха в различни посоки. В един момент, осъзнал грешката си, той тръгна след нея. Искаше да я догони, да я хване за ръка и отново да танцуват този вълшебен танц на любовта. Трябваше да я намери. Търсеше я. Но я нямаше. Не видя никъде тези две очи, които го изпиваха. Не видя малката ръка, която беше държал до преди минути. Толкова далечно му се струваше времето, в което беше с нея. Далечни бяха погледите им, сърцата им вече не туптяха в едно. Той се спря по средата на залата и търсеше с поглед своята дама.

            А в този момент тя седеше и гледаше с примряло сърце своя любим. Беше се скрила зад една колона и виждаше как той я търси с поглед, но не можеше да иде при него. Страхуваше се, че след време страстта ще угасне. Че тази ревност ще убие и двамата. Страхуваше се, че накрая само ще се намразят. Предпочиташе да се залъгва, че ще срещне друг, че той ще бъде щастлив с някоя друга, но това беше само илюзия. Нито един от двамата не срещна любовта отново. Две сълзи се спуснаха като диаманти от очите ù, но тя ги избърса бързо с ръка. Не даде шанс на никоя друга сълза да потече, не даде израз на чувствата си. Побягна в нощта, за да избяга от страховете и от чувствата си.

            И тогава една вечер...

- Държа те – същите две думи, произнесени от същия човек, произнесъл ги преди години.

            Бяха пак в същата зала. Същата песен. Отново танцуваха заедно. Отново погледите им изгаряха другия. Сърцата им туптяха в едно. Не можеха да повярват, че пак се срещат. Не можеха да разберат, че чувствата им не се бяха променили, все още изпитваха онази силна и чиста обич към другия, както и при техния първи танц. И сега тя гореше с нова сила, по-силно от когато и да било.

            С очи сякаш си казваха «Какво правиш?». Сякаш стига да погледнеха другия и четяха думите «Не мога без теб, не разбираш ли?». Сълзите отново напираха в очите. Но този път не тя ги избърса, а той. С едно плавно движение, без да прекъсва този танц на любовта, той избърса сълзите ù. «Не плачи!» казваше ù той. «Аз съм тук с теб. Няма от какво да се боиш.». Всичко отново беше приказният сън, който бяха изживели и предишния път.

            И отново страхът в нея се обади. Някак чувстваше, че той вече не я ревнува, че няма какво да ги убие и да ги раздели. Но се страхуваше. Сърцето ù се боеше да не види онзи поглед отново. Имаше гласче, което ù казваше «Той е друг. Няма да повтори същата грешка. Не се бой.». Но тя се боеше. Инстинктът ù го подсказваше.

            В очите ù той четеше този страх. Знаеше какво изпитва тя. Искаше да я убеди, че вече е друг. Искаше да ù каже, че няма да я нарани, но не намираше думите. И само я погледна. Погледна я с поглед, пълен с любов и нежност. Поглед, който да ù каже всичко, което той не можеше да изрече.

            Телата им усещаха страстта, която изпитваше другият. И двамата пламтяха и в същото време трепереха от студ. Студ, породен от страха. Не искаха музиката да спира. Не искаха да се разделят отново. Чуваха звуците на мелодията толкова ясно и се молеха те да не спрат. Диригентът да не спира да ръкомаха. Музикантите да продължат да свирят.

            Но ето, че те спряха. Всичко потъна в тишина. Всички стояха на местата си и чакаха следващата песен, но тя не идваше. Двамата влюбени се гледаха в очите, без да проронят и дума. И тогава в очите ù той прочете една единствена дума «Сбогом». И в този момент тя побягна.

            Но този път той я последва. Тръгна след нея. И тя го усещаше. Чуваше стъпките му зад себе си, но не искаше да се обърне. Кръвта ù кипеше, пулсираше. Сълзите се стичаха по лицето ù. Този път не можеше да ги спре.

            Усети ръката му. Той я беше хванал. И отново чу музиката. С едно плавно движение той я обърна към себе си. Изтри сълзите ù с едно движение. Прегърна я и стопли измръзналата ù кожа със своята горяща от страст прегръдка.

- Държа те – отново тези две думи. И този път наистина я държеше и то завинаги.

            И ето, че отново танцуваха танго. Танго, което щеше да продължи във вечността.