Те ме разкрачиха. Разкрачиха ме изключително неприлично и това ме мъчи повече от всичко останало. Това сигурно е глупаво, защото начинът, по който се отнесоха към мен, със сигурност не е най-големият ми проблем в момента. Но човек понякога просто не може да се отърси от притесненията си, още повече когато никога не е попадал в подобна ситуация. А аз по начало съм си свенлива, като причината за това вероятно е във възпитанието ми.

  Нашите внимаваха да не падне косъм от главата ми. Защитаваха ме, дори когато нямах нужда от защита, дори когато бях виновна и заслужавах порицание. Гледаха ме като писано яйце, а аз се правех на бунтарка. Може би подсъзнателно съм се опитвала да се отърва от опеката им. После те заминаха на гурбет в Испания и аз останах сама в малката гарсониера в „Младост”, който ми бяха купили с парите от продажбата на няколко ниви в добруджанския край, наследени от дядо.   

   Всичко вървеше идеално. Вземах си безпроблемно изпитите, а нашите ми пращаха пари от Испания, така че не се налагаше да работя. От мен се искаше само да завърша висшето си образование и да науча добре испански, за да мога лесно да се адаптирам в Испания. Там щях да работя като мениджър във фирмата за почистване на офис сгради, в която работеха нашите. Собствени планове нямах, бях оставила родителите ми да решават всичко, и дори престанах да се правя на бунтарка.

  Тогава те ме разкрачиха и нямаше кой да ме защити, да ме утеши и да ми вдъхне надежда. Не бях предполагала, че подобно нещо може да се случи на мен. Чувствах се унизена, беше ме ужасно срам, че съм се превърнала в посмешище. Да, бях убедена, че всички ми се подиграват зад гърба. А това ме тормозеше повече от болката.

  Предполагах, че са имали основания да ме разкрачат, но често си мислех, че биха могли да проявят малко повече милост към мен. Те сякаш не разбираха колко се срамувам. Имах чувството, че гледат на мен като на неодушевен предмет. Сигурно професията им ги бе направила толкова коравосърдечни.

  Всичко стана за секунди. Притичах през улицата, защото червеното на светофара ме хвана тъкмо когато бях стъпила на платното. Една кола тръгна рязко и ме помете с левия си калник. Преди да успея да стана, а аз щях да мога да стана, защото не бях пострадала сериозно, гумата на някакъв камион мина през краката ми, по-точно през средата на бедрата ми. Явно шофьорът не ме бе видял, или не бе успял да спре.         

  После се събудих широко разкрачена. Казаха ми, че фрактурите на бедрените кости не са разместени и ще мина само с консервативно лечение. А въпросното лечение представляваше огромна гипсова превръзка, която започваше малко над глезените ми и стигаше до над пъпа, държейки краката ми разкрачени под ъгъл деветдесет градуса. Разбира се естествените отверстия на тялото ми не бяха покрити, за да мога да бъда … обслужвана, така да се каже. Отначало, след гипсирането, на което станах неволен свидетел, тъй като упойката ме бе пуснала, никой не си направи труда да покрие интимните ми части, така че когато ме изнасяха на носилка, чакащите в коридора  хора видяха това, която никой, освен родителите ми, не бе виждал. Досега не съм имала сериозно гадже, с което да сме … нали разбирате. Опитах да се покрия с длан, но нямаше как дланта ми да е там долу през цялото време и да прикрива всичко. Никой не ми се присмя, част от хората даже смутено извърнаха глави, но аз имах усещането, че цялата ми голотия е на показ и че всички ме гледат. А слагайки длан между краката си, се почувствах още по-неудобно, все едно се пипах там нарочно, за удоволствие. После една сестра се усети и ме покри със стара хавлиена кърпа.

  Кърпата ми стана верен приятел, махаха я, само когато трябваше да ме… обслужат. Лекуващият лекар също от време на време я махаше, за да огледа нещо, незнайно какво. Иначе се чувствах сравнително добре, не ме болеше много, само фактът, че съм разкрачена, ме измъчваше. На всичкото отгоре краката ми бяха гипсирани под ъгъл спрямо горната част на тялото и когато бях в легнало положение, а аз повечето време бях в легнало положение, стърчаха нагоре, подпрени на някакви странни на вид метални подпори, по начин, който ми се виждаше противно предизвикателен. Сякаш бях мръсницата на квартала, която подканяше всички да я изчукат. Добре че беше моята приятелката кърпата, която ми помагаше да се чувствам що годе нормално.

  Един ден, докато си размърдвах стъпалата, за да поддържам мускулите си в тонус, както ми бе заръчал лекарят, на вратата  се появи един мой колега от университета, с когото понякога пиехме кафе между лекциите. Не го познавах много добре, дори не знаех от кой град е. Стоеше  там и ме гледаше уплашено, пребледнял като платно, а аз престанах да си мърдам стъпалата и проверих дали кърпата е на мястото си, хапейки нервно устни. Чувствах се по-разкрачена от всякога. Той носеше цветя и шоколад, попита ме дали имам нещо против да влезе. Казах му че нямам.

  След като се осведоми за здравословното ми състояние започна да пристъпва нервно от крак на крак (не бях го поканила да седне, затова стърчеше прав), погледът му се плъзна към моята приятелка кърпата, но бързо отскочи настрани към прозореца по начин, който ми се стори адски смешен. Стана ми приятно, че предизвиквам смущение у него, незнайно защо вече се чувствах по-малко разкрачена, дори си позволих да се усмихна. Зачудих се как ли е разбрал за инцидента.

  На тръгване той плахо ме попита дали може пак да дойде на свиждане. Казах му да прави каквото иска, само да не носи цветя, защото съм алергична.  

  На третото свиждане той си позволи да ми подържи ръката без да поиска разрешение. На петото свиждане си позволи да потърка игриво пръстите на краката ми и да каже, че е хубаво, че са оставили стъпалата ми негипсирани. Били много очарователно мънички и приятни за гледане, можел бил да ги наблюдава с часове без да му омръзнат. Повярвах му, по очите му личеше, че е искрен. Вече ми бе приятно да разговарям с него по каквито и да е въпроси. В негово присъствие вече се чувствах някак естествено, непринудено разкрачена, и гледах на кърпата не толкова като на първа приятелка, а по-скоро като на добра позната.  

  На десетото свиждане той заяви, че би искал да ме прегърне, но го спира фактът, че съм потрошена и може да изпитам болка от притискането. Уверих го, че не съм чак толкова зле и бих могла да понеса някоя и друга прегръдка, стига да е нежна.  

  На тринайсетото свиждане ми се прииска вечно да съм разкрачена пред него, само пред него, пред никого другиго.