Лятото, със своята пъстрота и виталност, ни изтласква от тихия залив на нашите дни  и ни кара да преоткрием нови, или добре забравни стари щастливи мигове от живота ни. Но и то бързо ще отмине, като прочетена на един дъх страница от нашия живот....

            Такова бе и това лято, в което един благородник съвсем случайно и непредвидено срещна нея – Кикондата. Тя беше неустоимо красива жена - с огнено червени коси, мек и топъл кафяв поглед, бяла, но придобила слънчев загар кожа и пленителна усмивка. На мига го грабна... Мъжките погледи похотливо я опипваха и пробуждаха животинското на зяпачите.  Тя също спря погледа си на него, и усмихвайки му се, го прониза. След това се обърна и бавно пое сред тълпата. Спря, обърна се към него и отново го погледна изпитателно, с надеждата той да я последва. Магнетизмът и бе толкова силен, че благородникът сякаш омагьосан, не се поколеба и я настигна.

         - Дон Лучано, приятно ми е – с усмивка каза той.

         - А аз съм Киконда – радостно отвърна тя.

         - По-красива сте от приказна фея. Станете дамата на моето сърце?!...

         - Вие сте благороден и добър, смел и красив мъж, но ще си помисля – а очите и казваха „да”.

          И така, от този миг нататък, всеки ден те се засичаха за кратко, разговаряха, смееха се и бяха щастливи. В началото тя беше доста затворена в себе си жена – недоверчива и съмняваща се. В сивото ежедневие на на Кикондата сега грееше лъч светлина, който я караше да се усмихва и мечтае. През деня тя изпълняваше важни административни дела, а след работа бързаше да се прибере, за да угоди на своя господар и да се порадва на децата. И тук, както в средностатистическите житейски случай, господарят налагаше мнението си чрез подтискане, физическо превъзходство и натиск. Както гласи една стара поговорка за гърнето и камъка: Ако камъкът падне върху гърнето - то ще се счупи, но ако гърнето падне върху камъка, той пак ще си остане здрав.  Младата красива жена бе отегчена и угнетена, а единствено благородникът я караше да бъде отново жива и изпълнена с радост.

           Един ден те отново бяха заедно – тя и той. Беше в навечерието на Коледа, а по Коледа стават чудеса. И тя каза „да”. Тогава благородникът даде сърцето си на своята любима. Тя нежно го обгърна в дланите си и се разделиха.

          И колкото да беше ангажирана в къщата на господаря, Кикондата намираше мъничко време за себе си, изваждаше сърцето на своя любим и му се наслаждаваше. Понякога дори си играеше с него, подхвърляйки го нагоре, но никога не го изпускаше, притискайки го нежно, но никога до болка. Господарят забеляза промяната в настроението на своята подопечна. Това го направи мнителен и обостри сетивата му.

        Беше мразовита януарска вечер. Снегът беше затрупал поля и върхове, села и градове. Звездите и луната се оглеждаха в него и го караха да грее с искряща студенина. Огънят от камината в къщата на господаря ръмжеше от сила. Младата жена отново бе извадила сърцето и му се любуваше с грейнала усмивка в погледа си. Ненадейно господарят нахлу при нея и с гневен поглед и строг глас заяви:

        - Ти трябва да си щастлива с мен. Изхвърли веднага любимата си играчка в огъня!

    Без да промълви и думичка, Кикондата бавно отиде до камината и пусна сърцето на благородника в огъня. С усилия преглъщаше сълзите си, а мъката разтърси душата и. Сърцето лумна в силни ослепителни пламъци, защото само силата на любовта можеше да гори така. И в миг целия град се освети, а учудените погледи  на хората се впериха в пурпурното небе. Само дон Лучано почувства силна и пареща болка в гърдите си. В душата му бушуваше стихия, а сякаш кълбо от бодлива тел бе заседнало в гърлото му. Той не можеше да остане само приятел със своята любима, защото тя за него беше всичко (или нищо).

         Една сутрин благородникът се събуди. Градът за него не беше същия, след преживяното разочарование и мъката по своята любима. Беше решил да напусне този град. Дори и розата, за която той се грижеше от сърце и с любов, за няколко дни бе повехнала от неговото безразличие. Точно това красиво цвете той щеше да поднесе на своята любима в деня на голямата им среща. Неволно погледът му я забеляза – повехнала и омърлушена без неговото внимание и грижи. „Ще взема само розата” – помисли той, и в мигът в който я пое, мъжът почувства част от своето сърце.

        До портите на града оставаше съвсем малко път,  и те щяха да останат зад гърба му за много дълго време. Случайно или не, една Доня – негова добра приятелка спря каретата си и му махна. Благородникът отби своя кон до каретата. Донята забеляза красивото цвете, което той държеше в лявата си ръка и му каза:

       - Добро утро! „Всичко ще е наред, Чипоноско, и този вятър ще спре, и тази зима ще си отиде. Ти само запали огън в сърцето си от надежда и ми вярвай за пролетта. И запомни, че нищо не стопля така , както: една прегръдка обич, една капка вяра , една добра дума и една усмивка от сърце – и то най-вече , когато ги даряваш ти” ~ Из "Little fool in a big world.

                                                                      Колко е вярно!