Love is when you look in someone's eyes and see everything you need.
Не е ли достатъчно банално просто да кажеш на някого, че го обичаш и да не си мислиш какво ще стане по-нататък, а просто да замълчиш, да го целунеш и да застинеш в сладкия момент?
С всеки изминал ден се убеждавам колко са сложни чувствата, а въобще има ли нещо лесно на този свят? Точно така, няма. Е, на мен ми трябваше малко повече време докато осъзная този така важен фундаментален факт, от който зависи ако не целия, то голяма част от живота ми.
Ако виждаш смисъл в това да се изтезаваш за нещо, което не е твое (или иначе формулирано - несподелени чувства), наистина нямам какво да кажа. Понякога е трудно да продължиш напред и просто да забравиш за това, което е било и, което, за жалост, няма да бъде. Да притаиш всичко вътре в себе си също не върви, пак е болезнено. Да говориш с приятелки които само ще кимат с глава и ще повтарят „ О, да и на мен ми се случи, нямаш на представа колко тежко ми беше" (само дето имаш), също няма да промени положението, в което си. Трябва единствено да се надяваш времето да заличи всички рани и болки и постепенно ще забравиш какво е било и усещането за ютия върху ръката ти, когато не ти отвръщат с очакваното (или чисто и просто казано, да те сгази влак, да те блъсне дирижабъл и т.н.).
Понякога надеждата е последното нещо, което ти е останало, след като света ти се е преобърнал след една негова дума.
Имаше друг, но сърцето й още беше при него. При онзи, който го разби на парчета, остави я БЕЗ дъх, БЕЗ любов. И си тръгна просто така, БЕЗ обяснение, а тя БЕЗмълвна го гледаше БЕЗпомощно, БЕЗизразно, БЕЗлично. Накрая можеше само да запали цигара, да издиша дима и да продължи съзерцанието в бялата стена, докато новия заместник й говореше нещо за времето. Щяло да вали.
А в нея валеше от месеци. Един непрестанен мусон, наводнение, пожар и опустошение. Нищо не можеше да й помогне. Само палеше цигара след цигара, стъпкваше фасовете още неизпушени и търсеше как да спре да мисли за него. Затъна в работа, не си почиваше, но счупените надежди шумяха с пукнатините и нито една запалка не можа да изгори това, което беше вътре в нея. Приятелките й казваха, че вече се глези след десетия месец на мъка, но тя не ги слушаше. Празното им кудкудяне не струваше нищо пред това, което Тя получаваше, когато Той й се усмихнеше. Ей така, без причина, даже може би дори не на нея, но важно беше, че вижда сините му очи грейнали, дори за части от секундата, а това й беше по-скъпо от светлината.
В мрачните самотни вечери, в които чашата горещ (и не толкова след часове в ръката й), шоколад бе единствената й компания освен горчивата меланхолия, Тя усещаше как света й се е преобърнал изцяло в онзи съвършено минал момент, когато тя чу отказа му. Чу го, въпреки че беше убедена, че това няма да се случи никога, че Той не е способен да й го причини, но почти не на шега Той реши да го направи, без дори да се замисли Тя как ще се почувства. А нея я болеше. Болеше я толкова много, колкото не можеше да си представи, че е възможно да я боли и сякаш Болката беше най-силното чувство, което бе изпитвала. След безпричинната й любов към Него.
Но тя хич не беше безпричинна. Беше влязла в живота й неканена, но чакана и жадувана и изглеждаше като идеалния завършек на идеалното приятелство, което се бе зародило между Тях на един дъх. Сякаш са били разделени близнаци и сега са се срещнали. Той я чакаше да направи първата крачка. Тя я направи и полудя от щастие, когато Той й каза: „Да, и аз те обичам." Не беше способна да мрази, обичаше го безгранично, всепоглъщащо и задушаващо, когато Той не беше до нея. Даваше му сърцето си без да иска отплата или нещо в замяна. Вярваше, че Той е истинския, че Той няма да я нарани и щастието Им ще продължи вечно. А и Той я залъгваше, че може би наистина обстоятелствата ще се стекат в очаквания начин.
И все пак Той й каза „не".
Защо?
Не знам.
Няма ли нищо вече?
Не.
За минута всичко свърши и тя се разсмя. Беше като сън, шега и не й се струваше реално. Не спираше да се смее, докато приятелките й я гледаха странно и в недоумение. Скоро смехът прерасна в неудържим плач. И той спря с времето, нямаше ненужни думи, но сърцето й се късаше от ридания. Тя гордо си носеше веселата маска, обвиняваше поредната цигара за хубавото настроение, а и не беше единствена.
Един път се случи да излее душата си и пак се смееше, защото продължаваше да вярва, че това, което й се беше случило беше неуместна шега, но Тя притежаваше силна самоирония и не преставаше да прави от случилото се трагикомедията, която я беше разтърсила из основи и бе подкопала основите на целия й съзнателен и несъзнателен свят.
Той беше наистина единствения, когото Тя беше обичала и продължаваше да обича. Дори след „не"-то, дори след откраднатите усмивки, замлъкналия му глас около нея, заядливите му шеги и прекрасния аромат на розите, които непрестанно й подаряваше, дори и да бяха „просто приятели". Никой не Им вярваше, когато отричаха нещо съществуващо между Тях, но и не им трябваше. Пламъкът гореше дори и след края, разгарящ се и оставящ въглени, тлеещи, но не изстинали в мълчаливото й сърце.
А днес дори я попита как е.
Не, че имаше значение. Беше си мъртва и преди да Го срещне, остана си мъртва и след това. Любовта беше непоносимият опиум, който я съживяваше и спираше болката само за миг. Достатъчен, за да припомни какво е било и какво никога няма да бъде.
Бяха си Тя и Той, но никога нямаше да бъдат Ние, защото сладката стена от притихналото и неизказано „обичам те" нямаше никога да бъде съборена, защото Той нямаше да го допусне.
А на Нея й беше все едно. Нали чашата с горещ шоколад беше празна.
© Слънце Всички права запазени