ТОПЧО

I.

    „Виждате ли това топче? Изглежда съвсем обикновено. Но не правете грешката да го удряте в стената с ракетата си за тенис. Топчо не е направен за това. Ако сте собственик на смартфон, той може да стане вашият нов домашен любимец. Ако сте собственик на смартфон, със сигурност сте чували за нас - SmartAcessories.com. Виждате ли как малкото бяло топче прецизно заобикаля саксии, чехли, шкафчета и табуретки, управлявано от вашето мобилно устройство? То ще отиде почти навсякъде, където пожелаете. Смятате ли, че за да играете голф, ви е нужен стик за голф? Тогава вижте това...“

    Спрях клипа.

    - Е, ще го пускаме ли?

    - Какво пък, според мен ще се продава добре. Свържи се с тайландците. Първо вземи мостра да направим тестовете. Ако всичко е наред, ще поръчаме пет хиляди.

*

    Спомням си как Топчо влезе за първи път в нашия офис, надничайки срамежливо от луксозната си пластмасова кутия.

    Същата вечер го отнесох в къщи и го пуснах да се разходи по килима. Той се подчиняваше безропотно на командите, които му изпращах по безжичен път. Маневрираше, завиваше, дори направи няколко кръгчета във ваната.

     Поставих го на шкафчето да се изсуши.

     Часовникът показваше три след полунощ. Изпънах умореното си и доволно тяло на дивана и моментално заспах.

     Учудих се, когато отворих очи и видях, че навън е още тъмно. Лунният рог сякаш беше приседнал върху една от антените на отсрещния блок и ме гледаше въпросително. Две бездомни кучета извисяваха фалцетно глас някъде долу на паркинга. Към тях се присъедини аларма на автомобил. Някой изсвири мощно с два пръста, а кучетата завиха вече състезателно. За победителя – ритник от най-смелия минувач.

    На педя от носа ми, върху вълненото одеяло, с което се бях завила, се мъдреше Топчо и ме гледаше с оранжевото си око. Цветът му, разбира се, не беше естествен – на лунна светлина, комбинирана с усилията на уличните лампи, нямаше как да бъде такъв.

    Той не можеше да гледа истински, защото окото му беше нарисувано. На мен, обаче, ми се струваше, че той се е вторачил в мен. Топчо грациозно се завъртя около оста си и тупна меко върху килима. Светодиодите му грейнаха в синьо, а после – в любвеобилно розово.

    „Това нещо трябва ли да работи?” – разсъждавах объркано със сънената си глава, в която мислите ми бързо се окопитваха. „Кой го командва? Топчо не може да работи без телефон...и без оператор”.

    Скочих като изстреляна от автомат „Калашников” и се втурнах към кухнята след Топчо.

    В кухнята, подпрян на мивката, се извисяваше черен силует. Държеше включен моя смартфон. На ръст непознатият беше две или три педи над мен („слез да вечеряме”...не, по-добре си стой където си), но в тъмнината не можех да разгледам подробности. Сърцето ми танцуваше кан-кан, а пижамата беше залепнала за гърба ми.

    Топчо направи изящна обиколка около стъпалата ми, след което замря в очакване на команди.

    Смартфонът подхвана валс – беше „Валсът на цветята” на Чайковски. Топчо се разтанцува в такт с него, сменяйки цвят след цвят.

    За момент тялото ми се освободи от парализата и аз като робот извъртях глава към вратата на кухнята. Краката ми на автопилот търсеха път за отстъпление. Главата ми обаче беше намислила да хване следващия полет.

    Гласът ми беше неузнаваем, когато попитах безсмислено:

    - Кой си ти…кой си…?

    Определено не беше моят, а и звучеше като: „Ксити…кси…?”

    Другият не отговори.

    Забелязах нещо ново. Светлината беше оскъдна, но със сигурност тапетите, които се виждаха през полуотворената врата на кухнята, бяха с някаква непозната шарка. Някакви райета… Онези, които бях лепила преди десет години, бяха на рози, красиво заобиколени от зелени стъбла и листенца. (Розите свършиха, госпожице, заповядайте някой друг път).

    Втурнах се обратно по стъпките си, като оставих Топчо и силуета в кухнята. Зад гърба ми звучеше валсът. Погледнах към ръцете си и не ги видях. Не видях и онова, към което трябваше да са прикрепени.

II.

    Напрежението отпусна хватката си чак пред входа на блока. Над главата ми като небесни цветя огромни звезди невинно примигваха в такта на непознат валс. Ако това беше някакъв странен реалистичен сън, щях да успея да полетя. Подскочих във въздуха. Беше най-обикновен подскок, не такъв, при който увисвах на педя над земята, като в сънищата си.

    Пропуснах да опиша подобието на северно сияние, разстлало се далеч от северните ширини, където му беше мястото. Компания му правеше глух монотонен звук, който идваше...отвсякъде. За подобни звуци в интернет бяха писали неубедително, че идвали от строителни площадки. Проверете статиите за „странни звуци”.

    Един от колегите ми, Лъчо, живееше в същия квартал. Предстоеше му посещение на невидимото ми тяло. Предвид обстоятелствата, неудобният час не беше от значение.

    Познавах Лъчо от четири години. Работехме в една фирма и технологиите, фантастиката, японската кухня и „Формула 1” бяха сред общите ни интереси. Хилехме се като луди на шегите си. В офиса всеки си имаше прякор – нашите бяха Крачун и Малчо. Едрият като мечка гризли русоляв Лъчо стърчеше високо над дребната ми кльощава фигурка. Събирахме се „наши кучета” да празнуваме Нова година у Лъчо, като всеки носеше домашни манджи или продукти за общата трапеза по предварително одобрен от всички списък, а домакинът, запретнал ръкавите на една от карираните си ризи, съсредоточен и мълчалив, приготвяше „бъркаляка”, руската салата и сушито, които бяха негов специалитет. Сърцето ми се свиваше, като си помислех какво щях да заваря сега в същата тази двустайна „бърлога”.

    Лъчо не беше в апартамента си. Поне аз не го забелязах в никоя от стаите. И не че беше особено странно на фона на всичко останало, но нямах спомен да съм вървяла от моя блок до неговия. Последният ми спомен беше от намерението да го направя. Не знаех и как съм преодоляла входната му врата. Явно новото ми тяло си имаше своите малки тайни.

    Както вече казах, Лъчо не беше тук. Каишката на Бъстър, кучето му-ирландски сетер, лежеше върху постелката в коридора. Нямаше никой - освен онзи, който ме сграбчи за глезените. Опитах се да го цапардосам. Как мислите, с какъв успех? Викали ли сте насън? Да ви се е случвало да пищите в ума си? Значи знаете.

    След като се изтощих от пищене, мислите ми се изпокриха като хлебарки, които изненадвате в кухнята си, като запалите лампата нощем. В настъпилата тишина чух в съзнанието си гласа-мисъл на Лъчо, който ме молеше да се успокоя.

    „Ш-ш-т! Можем да говорим, но, моля те, спри се с тия емоции! Тихо. Страхът ги привлича. Взеха старите. Идея си нямам къде са ги отвели”.

    „ТЕЗИ ли бяха?”, попитах аз. И му показах.

    Лъчо видя онова, което бях видяла и аз. Разходката на Топчо. Силуета. Чуждите тапети. Сиянието.

    „Чудя се как те е пуснал да си излезеш. Просто така”.

    „А какво трябваше да направи? Да ме набоде на вилата си ли? „Просто така”, изимитирах го доста сполучливо. Чудно, оставаха ми сили и за актьорско майсторство. „Чул ли си нещо от тях? Мислите им?”

    „Не са като нашите. Представи, без думи. Те са хищници. Това разбрах и ми стига”.

    „Знаеш ли молитви?”

    „Част от „Отче наш”. Някъде до средата”.

    „И аз горе-долу толкова. Ами хайде...”

III.

    Третият работен ден от седмицата. Разсъмването беше невероятно. Невероятно тихо. Без шум от трамваи, коли, потеглящи към работните места на собствениците си, спирачки, аларми, кучета и човешки гласове. Вятърът издигаше завеси от прахоляк и сухи листа над празните сиви улици със сиви еднотипни кооперации. Сега той беше абсолютен господар на сивите улици и никой не му го оспорваше.

    Ако се бяхме надявали ангелите да ни спасят, то може да се каже, че постигнахме частичен успех. Някой дойде. Но не беше ангел.

    Седеше си до отсрещния трафопост, сякаш беше най-нормалното нещо да имаш тяло в един свят на безтелесни, а в ръцете му просветваше дисплей на телефон. Ръцете му. Ето кое ми се беше видяло странно. Имаше тяло, както всички ние допреди няколко часа.

    Обикновено момче, слабо, около двайсетгодишно, с бейзболна шапка, дънки, суичър и маратонки. Гледаше право към нас. Вгледах се и съзрях слушалките над ушите му.

    „Слуша си музичка”, изсъсках на Лъчо, „нали си няма никакви проблеми”.

    „Не е музика”, дочух съвсем слабо мисълта на момчето, което сочеше джиесема в ръцете си.

    „Видя ни”, сега беше ред на Лъчо да се опита да извика Тъмните с приливите си на страх. „И той вижда енергиите, мутантът му с мутант”.

    „И ни чу”, добавих аз. „Маха ни да слезем при него”.

    „Сава, така се казва”. Лъчо кимна.

    Спуснахме се при Сава, използвайки нишката на мисълта си, както паяк се спуска по нишка от паяжината си. Задобрявахме.

    „На вас двамата май вече няма да ви трябва храна”, каза бейзболната шапка.

    Нямах време да задам въпроса, който ме измъчваше, на нашия нов познат: той вече обясняваше, без да отваря уста.

    Това, което схванахме, без да имаме познания в областта, беше, че музиката на Сава не беше никаква музика, а някакви особени звуци на особена честота, генерирани от неговия домашен компютър, с помощта на програма, предизвикваща изменени състояния на съзнанието. Благодарение на нея и на хобито си Сава не участваше телом в нашия малък спектакъл на ужасите.

    Когато всичко живо е правило преход в света на таласъмите, той се бил упражнявал в постигането на релаксация по метода на йогите, докато в ушите му бръмчали въпросните честоти.

    Поне нещо да ни стане ясно в цялата отвратителна история. Как светът ни е бил отвлечен. С помощта на честоти, вибрации или както там се наричат. Имало едно време един свят.

    Сава ни обясни, че след прехода не бил срещал никого като него самия, който да е запазил тялото си. Кимнах му съчувствено с мисъл, бавно проумявайки, че Сава на практика се явява единствен представител на вида си и като такъв би трябвало да се чувства доста самотен.

    От часове слушал звуците, на които дължал спасението си. МР тройката била настроена на Song Repeating, да си се върти до безкрай. По разбираеми причини не желаеше да я прекъсне.

    Наоколо, както преди, нямаше жива душа.

    Откъм моя апартамент също не се долавяше ничие присъствие (както казах, задобрявахме, включително и с телепатичния си обхват). Моят гост си беше отишъл.

    Онова, което ни накара да тръгнем към апартамента ми, беше един лаптоп. Най-близкият познат лаптоп в най-близкото познато жилище, което се надявах да не съм заключила снощи, когато се прибирах.

IV.

    “Lenovo”-то си лежеше безгрижно на дъното на ваната. Това не беше обичайното му място, но бях доволна дори само поради факта, че беше преживял разместването. Беше щастливият ми ден: входната врата не беше заключена и Сава успя да влезе през нея като нормален човек, заедно с телефона си.

    Нашият малък план беше новият ни познат да включи МР тройката си от моя лаптоп и така всички да се възползваме от високоговорителите му. Нали разбирате, нямахме уши, на които да задържим материални слушалки.

    Минахме и през четирите спални, пресякохме два коридора и се озовахме в хола. Който беше наполовина моят, от гледна точка на мебелите. Не знаех, че имам люлеещ се стол и четирикрилен гардероб.

    Сава се излегна на дивана ми (вече оранжев) с лаптопа на корема си. Упс, това не беше Windows. По дяволите! На този етап ми беше напълно безразлично дали операционната система се казва Windows или Doors и дали я е измислил Бил Гейтс или Джим Морисън. Все пак открихме подходящ плейър - макар и с непознат интерфейс, това несъмнено беше аудиоплейър за нашата МР тройка.

    МР тройката зазвуча като увита в сто килограма памук. Оставих я да се развихри. Да направи онзи трик. С връщането на телата. Затворих мисловния аналог на очите си. Когато ги отворих, видях пред себе си ръцете и стъпалата си – съвсем бледи, прозрачни, а през тях се виждаше паркетът. Зад Лъчо (защо да не кажа направо „през”) виждах четирикрилния гардероб.

    Така и не подобрихме постигнатата частична непрозрачност.

    Сава се плесна по челото („Какъв съм тъпак!”) и затърси радиостанция по джиесема си.

    Това, което чухме, бързо ни отказа от радиостанциите. Звучеше реч, сякаш пусната на обратно, а знаете колко зловещо звучи един запис на обратно, особено в комбинация със суеверията, които го съпровождат, според прозренията на масовата култура. "Скрити послания", „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс” били от фенклуба на сатаната, да не говорим за „Лед Цепелин”, и така нататък.

    „Изключи го!”, извиках с цялата мощ на опънатите си нерви или това, което сега ги заместваше.

    „Ш-ш-т...”, започна Лъчо, а аз махнах с прозрачното си подобие на ръка: „Знам, така ще ги извикаме. Запомних, не съм тъпа”.

    В новата ми стая нямаше телевизор като в предишната.

V.

    „Това топче за пинг-понг защо има нарисувано око?”

    Преди да успея да кажа или да направя нещо, Сава вече държеше в ръка Топчо и подхвърляше във въздуха съмнителния предмет. „Това топче що тежи толкова?”, не спираше Сава.

    „Това топче е ъъъ...Топчо. Това е робот. Управлява се от телефон или таблет. Щяхме да го пускаме в новия сайт...Къде го намери? Питам, защото снощи един от онези таласъми си играеше с него. Всъщност, не знам точно дали си е играел или...”. Ако имах старото си чело, щях да го потъркам, защото бях започнала да изпадам в едно от нежелателните истерични състояния.

    „Сега не е моментът да си играеш с него”, каза Лъчо.

    „А за какво е момента?”, с глас на човек, който не беше с всичкия си, му отвърна Сава.

    „Можеш ли да ми кажеш за какво е момента сега, пич?”, гласът му беше измамно спокоен. „Тия съм ги виждал в You Tube, сетих се. Изглеждаше ми познато”.

    You Tube вече се казваше Roll It. Начинът, по който се показваха клиповете, не се беше променил съществено. Коментарите бяха написани на познатите ни езици, но смисълът им беше като в някой текст, видян насън.

    Сава си пусна един клип за разопаковането на Топчо (наречено тук ANKWOKING вместо UNPACKING) и вече нищо не можеше да изтръгне лаптопа от ръцете му, не че някой се опитваше или можеше да му го отнеме.

    „Всичко се е разместило, братче. Сякаш съм в оня сериал, „Фриндж” или както дъ хел му беше името”, каза мрачно Лъчо и се огледа. „Искам да знам къде ЧЕРНИЛКИТЕ са отвели старите. А тоя тука се занимава с топчета”.

    Сава сякаш не го чуваше. Беше се вглъбил в управлението на Топчо и вече правеше кръгчета по паркета с него.

    „Дясно, дясно, дясно...точно така! Завий! Мирен. Сега пълен напред! Атакааа! Бий гадовете, бий!”, някой си играеше на пълководци. Някой леко смахнат.

    А и как да не полудееш? Сава предпочиташе да гледа нормално изглеждащото топче, отколкото прозрачните ни тела в пижами.

    „Казах ти да престанеш!”, загуби търпение Лъчо. Сякаш даде знак на Сава, че пълното оглушаване може да започне сега.

    Топчо слушаше. Но донякъде. В един момент той смени дестинацията, поколеба се до вратата, но после непоколебимо напусна стаята, въпреки протестите на Сава.

    „Аааабе, уееей! Къде, уаа?!”, викна след него военачалникът и хукна подире му.

    „Властелинът на Топчетата нещо е аут ъф кънтрол”, саркастично отбеляза Лъчо. „Силата ли го напусна? Мей дъ форс би уит ю!”

VI.

    „Ще ходим ли след него?”, попитах единствения си останал съратник.

    Лъчо сви рамене. Разчетох го правилно като „Все ми е едно”, а и мислите му казваха съвсем същото.

    Топчо беше влязъл през отворената врата на съседния апартамент. От съседния апартамент попадна в коридор, водещ към друг апартамент. От този друг апартамент се озова в апартамент, където ходехме по тавана с главите надолу, а от пода висеше (по-точно стърчеше) полилеят. Следващият апартамент вече не беше апартамент, а сива мъгла, в която, завъртяни в перспектива, стояха плоски като дъска прозорци като тези на Windows (който вече не съществуваше в познатата ни вселена – вместо него имаше кой знае какво - Doors, например). Прозорци с движещи се картинки. Които бяха всъщност светове. Всеки прозорец беше вход към един свят. Изберете си по ваш вкус, дами и господа, влезте с призрачното си тяло в който свят си поискате, само че за последствията ние не отговаряме. Всичко е пред вас. Всичко друго, само не и любимите ви близки хора, приятели, шефове, колеги, продавачи в любимото квартално магазинче, където не ви достигаха двайсет стотинки и ви казаха, че може да ги платите другия път. С възможностите на телепатията знаех всичко това много добре. Знаех много добре какво има във всеки един от прозорците. За секунди съзнанието ми се препълваше с информация.

    Топчо беше избрал любимия си свят. Някой го викаше там чрез тамошната версия на блутут връзката. За него не беше трудно. Но за нас?

                VII.

    Съществото седеше пред нас на трикрако столче, висящо на около педя във въздуха и черно на цвят като самото същество. Столчето се рееше едва забележимо вляво и вдясно, а очертанията му потрепваха.

    От обитателя на този непознат свят не се излъчваха никакви емоции, нито положителни, нито отрицателни, той запазваше съвършен неутралитет. Мислите му бяха скрити от нас зад непроницаема стена.

    С Лъчо се спогледахме. Какво ни накара да изберем точно този „прозорец”? Имаше далеч по-красиви светове, от които да избираме. Свят на пеещи облаци, свят на танцуващи дъги, свят с дружелюбни животни.

    „Не знаете тук причина, основание сте?”, говореше като наставника Йода, но можеше да бъде и по-зле.

    „Обяснявам ви ще. Мислите ваш враг, неприятел лоши, зли навреди ние. Аз не ваши ям, консумирам. Но други ще. Наш свят подобен черен дупка. Асоциация правилен, точен, верен”.

    Лъчо потръпна, бяха го прочели.Съществото знаеше всичко за него. Всеки обича да надзърта в чуждите тайни, но подскача като ужилен, когато бъде изложен на показ с оскъдно бельо, като леко момиче в амстердамска кабинка за удоволствия. Истината не винаги е необходима и освобождаваща, както са ни казвали някои авторитети. Изречена и разпространена, понякога мръсната тайна се превръща в карфица за онзи, който я е пазил грижливо от чуждите погледи. И тази карфица го забожда като безпомощна пеперуда в хербария на един негов момент, превърнат във вечност. Истината не е просто „Истина” с главно „и”. Има „вчерашна истина”, „истина отпреди три години”, „истина за петнайсет секунди”. Тя е бъдеща Лъжа. И без телепатия няма да узнаем когато Истината се промени, и ще започнем да изричаме куп лъжи.

    „Довеждам, докарвам вас тук аз и подобни аз. Други аз тук поглъща, косумира вие. Много аз като аз вас не”, съществото не можеше да се изпотява от усилието да предаде мисълта си, иначе би плувнало в пот като рок певец на сцена. Мислите му бяха с дълги интервали между думите. Понятията поглъщане и бейзболна шапка бавно се доближиха едно до друго и се сляха в понятието хапка. „Наш свят катастрофа, гибел. Яде повече и повече светове други, съзнания други, слиза все повече ниско, все повече мрак, но вкусна храна остави не може”. Стори ми се, че съществото направи тъжна гримаса. „Група, съдружие, партия нас това спре. Върне вас, вас втори шанс, второ заслужаване. Може би промени. Ние вас опита спаси, отърве, помогне... Те идва, пристига. Вие върви, заминава, напуска”.

    Съществото помълча и добави: „Ваш Топчо забавен, интересен играчка”.

    Усещахме приближаването на голяма „група други аз”, а тази група не ни мислеше доброто. Ама изобщо. Бяха гладни.

   Оставихме нашия Йода да се оправя с групата, а ние панически се хвърлихме в посочения от него правоъгълен плосък прозорец с движещи се картинки.

                VIII.

   „Виждате ли това топче? Изглежда съвсем обикновено. Но не правете грешката...”

(да, някои сбъркани неща не могат никога да се поправят)

”... да го удряте в стената с ракетата си за тенис”.

    Седяхме в кабинета на шефа и слушахме разсеяно презентацията на новия ни топ продукт. Жарките слънчеви лъчи допринасяха за липсата на концентрация у слушателите. Как да се съсредоточиш върху една скучна презентация...не, не че беше чак толкова скучна, но какво ти внимаване, когато мозъкът ти ври, а по гърба ти се стичат ручейчета?

    Клипът свърши.

    - Е, ще го пускаме ли?

    - Какво пък, според мен ще се продава добре. Свържи се с ФЛЕНЛАНДЦИТЕ.

    По-голямото от двете слънца (и по-горещото) нямаше пред себе си облаци и други такива пречки. То показваше какво може и през ум не му минаваше да се съобразява със сезона (човече, беше средата на есента!). Въпреки всичко безкрайната зеленина навън си вирееше чудесно и при този климат. Кристалният въздух там беше жежък, но в повечето ниски тесерактови постройки беше прохладно и приятно.

    Всички започнаха да се надигат от местата си и бавно да се разотиват. Лио подритна вратата вляво и небрежно ми съобщи, че смята да се поразходи през почивката. През открехнатата врата се виждаха няколко от най-близките плоски прозорци (първите в дългата редица) – на вид почти лишени от дебелина, започващи в мъгла и свършващи в мъгла в горната и долната си част, но пълни с движещи се картинки. Приканващи да влезеш и да ги разгледаш.

     - Добре, но гледай да не закъснееш. Този път наистина ще ти отрежат от бонуса.